Банкеръ Weekly

Общество и политика

МАЛКИТЕ ЧЛЕНКИ НА ГОЛЯМА ЕВРОПА

Европа е един малък континент, пълен с малки страни. Очевидно нейното бъдеще ще зависи от способността на тези страни да мислят мащабно. В момента председател на Европейския съюз е Австрия (с население 8.2 млн.); после идва редът на Финландия (5.2 млн.), Германия (82 млн.), Португалия (10.6 млн.) и Словения (2 млн.). Четири малки страни срещу една голяма. А с настъплението на ЕС към Балканите това съотношение ще стане още по-изразително. Между другото
един от най-налудничавите моменти
в по-новата европейска история бе през 1991-ва, когато Жак Поос побърза да предупреди напиращите за независимост словенци, че в Европа толкова малки страни нямат бъдеще. Поос бе външен министър на Люксембург (с население 475 000 души).
За малките страни могат да се кажат много добри неща. Те обикновено не започват войни. Лишени са от надменността и арогантността на големите. Освен на скромност и уют често те се радват и на несравнимо по-висока степен на социална солидарност, отколкото гигантите. Цялата нация е всъщност едно по-голямо семейство. Освен това, особено в плодотворните условия на съвременна Европа, малките страни могат да осигурят по-добро благосъстояние на своите жители.
Седем от десетте водещи държави в света в класацията за човешко развитие - комбиниран показател от здраве, образование и брутен вътрешен продукт на глава от населението - са малки европейски страни: Норвегия, Исландия, Люксембург, Швеция, Швейцария, Ейре и Белгия. Това е и най-добрият коз в подкрепа на европейската идея, макар че евроскептиците светкавично биха възразили, че три от тези страни изобщо не са членки на ЕС.
Разбира се, малките размери крият и доста недостатъци. Крещящ пример е Босна, която при сегашната си почти византийска конституционна система дава 70 на сто от бюджета си само за заплатите на своите политици и чиновници. Да не говорим колко усложнено може да е сътрудничеството между множество малки държави. Погледнете само
колко харчи Европейският съюз за преводачи
Колкото до скромността, тя също си има обратна страна - дълбокият провинциализъм. В международните отношения джуджетата често проявяват прекалена плашливост от агресивните си и по-големи съседи. В края на краищата никой от нас не би искал в отношенията си с Русия Европейският съюз да изпадне в онова, което историците наричат финландизация. От друга страна, дори и големите държави могат да се държат плахо и предпазливо, когато защитават уязвимите си интереси - като Великобритания през 30-те или Германия днес, когато е толкова зависима от руския газ. А джуджетата понякога проявяват изключителна смелост - спомнете си за героичната зимна война на същата тази Финландия срещу Съветския съюз.
Когато бях в Португалия, доста размишлявах какво може да накара малките страни да мислят мащабно. Несъмнено предимство в това отношение е да имаш велико минало. Онези кратки десетилетия през ХV век, когато португалските мореплаватели са откривали нови земи, са оставили на страната безценно наследство. Манастирът Сау Жерониму в Лисабон, построен с богатствата на Изтока, е наистина изумителен паметник. Тъкмо в него бе подписан договорът за присъединяването на Португалия към ЕС преди две десетилетия. Споменът за подобни моменти може да вдъхновява през вековете.
Краткотрайният живот на Португалия като световна суперсила е оставил още едно наследство - 210 млн. души на планетата, които говорят португалски (186 млн. от тях са в Бразилия). Всъщност повече хора говорят португалски като първи език, отколкото френски. Това дава на страната, също като на Испания, Великобритания или Ейре, дългосрочни трансатлантически перспективи.
Австрия, сегашният президент на ЕС, е друга малка страна, чието гръмко минало й дава по-широки перспективи, особено по отношение на Балканите и Централна Европа.
Гласът на император Франц Йосиф
все още звучи в съветите на Европа. Но не е необходимо задължително да си бил колонизатор, за да имаш по-широк мироглед - понякога го наследяват и самите колонизирани. Такъв е, поне като потенциал, случаят с Босна, пресечната точка на християнската и мюсюлманската империи. Днес, когато толкова се тревожим от положението на мюсюлманите в Европа, е добре да си спомним, че в Босна в продължение на векове мюсюлманите са живели като европейци и европейците са живели като мюсюлмани.
Ако малките страни искат да мислят мащабно, едно от задължителните условия е да имат добра образователна система. Тъкмо образованието трябва да компенсира ограничения местен хоризонт. Ако елитите на тези страни придобият това образование, техният подход може да стане много по-европейски - в смисъл на многонационален и наднационален - от този на французи, германци или англичани. Да вземем за пример португалския президент на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу. Той е изключителен феномен: когато говори на английски, Барозу и мисли на английски; когато говори на френски, разсъждава като французин. Да го слушаш как сменя единия език с другия е доста объркващо: сякаш сменя лявото с дясното мозъчно полукълбо. Тази интелектуална виртуозност е несъмнено ценно качество за един президент на Еврокомисията; едва ли обаче би могъл да я постигне някой, който не произлиза от малка страна. Определено не бе така с Жак Делор, който изглеждаше най-много французин тъкмо когато говореше на английски; нито пък с Романо Проди, който бе 200%италианец независимо от езика, който използваше.
Все пак не бих искал да преувеличавам значението на малките страни. Увеличаването на броя им в общността има и очевидни негативни ефекти - достатъчно е само да погледнете размерите на съвещателната маса в Европейския съвет, за да осъзнаете, че никой не би могъл да проведе нормална дискусия на нея. Но, независимо дали ви харесва или не, този по-голям съюз на все по-малки страни е факт. Струва ми се откровено самозаблуждение да смятаме, че Европа все още би могла да функционира като директорат на трите големи държави - Германия, Франция и Великобритания. Също толкова неточно е и схващането, че тя може да се превърне в единна федерална държава. И двата сценария са безвъзвратно останали в историята.
Каквито и институционални рамки да създадем, след като конституцията на Жискар д'Естен бъде окончателно погребана, те трябва да се подчиняват на един принцип: да съчетават силните страни на малките и големите държави, вместо да събират слабостите им. Първата скромна стъпка в тази насока ще бъде направена още през януари идната година, когато трите следващи носителки на европейското председателство - Германия, Португалия и Словения - за пръв път ще приложат отборното председателство. Как ще действа то на практика тепърва предстои да разберем. При усложненията, което се очертават около преразглеждането на институционалните и националните баланси на ЕС, вероятно ще видим поне още един такъв отбор - френско-чешко-шведски - макар че аз лично се съмнявам, че тази практика ще издържи до
британско-естонско-българския екип
планиран за 2017-2018 година.
При всички случаи обаче дългосрочната тенденция е ясна. Европейският съюз може да върви напред само ако се създаде стратегическа коалиция на желаещите, включваща ключовите големи страни и поне някои малки. Нищо не може да се случи, ако големите не са съгласни; но също така нищо няма да стане, ако само големите го искат. Очевидно сега е моментът за малките страни, които са готови да мислят мащабно.

Facebook logo
Бъдете с нас и във