Банкеръ Weekly

Общество и политика

Късно е за оставки, време е за наказание

Списъкът на пожертваните от Бойко Борисов отдавна стана плашещо дълъг

Александър МАРИНОВ

Нека започнем с едно сравнение, колкото и аналогиите в политическите нрави и практики да са рисковани. През последните 10 дни в две държави от ЕС – Ирландия и България, бяха подадени по две оставки от високопоставени политически лица. В Ирландия по свое желание се оттеглиха министър и еврокомисарят на страната. Причината бе открито оповестена – двамата са участвали в публично събитие, при което са били нарушени наложените санитарни мерки. Провинилите се публично изразиха съжаление за неправилното си поведение. С това въпросът приключи. Обществото получи пореден ясен сигнал, че правилата важат за всички и никой не е недосегаем.

По същото време у нас такава стъпка предприеха министърът на правосъдието и председателят на Централната избирателна комисия. За министерската оставка основания не бяха съобщени, а ръководителят на изборната администрация се мотивира със станалите натрапчиви през последните години „лични причини”. Въпросите не само останаха, а породиха нова спирала от догадки. Предполагаемият положителен ефект от този начин на поемане на лична отговорност бе сведен до нула.

Между Ирландия и България има още една съществена разлика (говорим за отношението към оставките). Там този модел на поведение е установен като норма и не зависи от личностите на ръководителите. Тук странното (меко казано) прилагане на механизма на оставките е свързано с неизменен главен герой - министър-председателят Бойко Борисов. Негова е заслугата този демократичен инструмент да се превърне в

евтин фарс с обратен ефект.

В качеството си на върховен властелин и „алтер его” на всяка бурмичка в партийно-държавната машина, Борисов отдавна се нае и с ролята на „повелител на оставките”. Години наред този факт не се отрича от министрите и останалите надолу по веригата на властта. Неведнъж, когато обществото е искало нечия оставка, дежурният отговор е бил: „Единствено министър-председателят може да ми я поиска”. Самият Борисов също не се стесняваше да заяви, че е „поискал” нечия оставка. Вярно, напоследък тази формулировка бе заменена с „министър Х си подаде оставката след разговор с министър-председателя”. Независимо от формата, ясно е, че в тези случаи оставките не представляват доброволен акт на осъзнаване на отговорност, а са разпоредени от премиера Борисов, което е тежко нарушаване на писани и неписани политически и етически правила.

В тази наложила се практика има два дълбоко смущаващи момента, които показват колко сме

далеч от общоприетите стандарти

на демократичната политика.

Преди всичко, оставката от политически (а и всеки друг ръководен) пост е едностранен доброволен акт на съзнателно поемане на отговорност. По това тя се различава от уволнението. Уволнението е мярка, предприета от този, който е избрал или назначил провинилия се. Подаването на оставка е "самосанкциониране" – субектът има ясното съзнание, че е извършил нещо нередно или, най-малкото, че е дал повод за основателни съмнения за това. Оставката е признание от страна на облечена с доверие публична личност, че не е оправдала това доверие.

Както ясно личи от днешните масови протести, оставка може да се иска от обществото, но решението за подаването й е суверенен личен акт. Ако и когато отговорността е доказана, вече е късно за оставки, тогава е време за наказание. С поемането на отговорност подалият оставка признава вината си и поема отговорността, а това действие изпълнява двойна предпазна роля.

От една страна, оставката предпазва колективния държавен или политически орган и политическата система като цяло от пренасяне на отговорността в по-голям мащаб, тъй като доказва силата и общовалидността на нормите на поведение. От друга страна (а това често се пренебрегва у нас) подалият оставка предпазва самия себе си от по-тежки последици. Както казва народът, признат грях е половин грях. Поемането на отговорността и оттеглянето от властова позиция дава ясен знак към обществото, че провинилият се няма да използва властта си, за да избегне политическа, административна или морална санкция. Затова през последните месеци неведнъж трезвомислещи анализатори се опитваха да убедят властващите, че навременната оставка ще им спести доста неприятности.

От тази гледна точка, наблюдаваната през последните години епидемия на подадени и неприети (върнати) оставки изразява

не само невежество, но и липса на здрав разум

у българската политическа класа. Защото неприемането на оставката от висшестоящия ръководител означава едно единствено нещо - че той поема отговорността вместо своя подчинен. А тъй като – поне формално – не живеем в абсолютна монархия, подобно поведение на лидера поставя под удар цялата му партия.  

Още по-абсурден е случаят, когато политическа фигура подава оставка, а после я оттегля, какъвто бе казусът с бившия депутат Делян Добрев. Тук не става дума за формално-правната, а за морално-политическата страна на проблема. Нелепо е първо да обявиш "Виновен съм, оттеглям се", а след няколко дни да се обърнеш на 180 градуса и да кажеш "Невинен съм, оставам". Подобно безчестно извъртане води до по-тежка обществена присъда над извършителя, отколкото всякакви съдебни решения. Защото към негативната оценка се прибавя презрението.

В цялата комедия от оставки възниква основателният въпрос защо премиерът Борисов затъна в тази игра. Той вероятно смяташе, че едновременно демонстрира всемогъщество и политическа комбинативност (хем има посочен виновен, хем виновният „свой човек” не е пострадал, следователно всички са доволни и трябва „да му се махнат от главата”). Но и на теория, и на практика последиците са съвсем различни. Когато приема, а после отменя оставките, министър-председателят първо потвърждава, че има сериозен проблем, а след това показва, че окончателната отговорност за проблема се носи не от подалите оставки министри, а от него лично. Може би до неотдавна Борисов наистина си е въобразявал, че никой не може да му потърси реална отговорност. Днес обаче на дневен ред е неговото собствено, неизбежно и окончателно отстраняване.

Темата за оставките е важна не заради Борисов, чиято песен е изпята. Поуката е за всеки, който оттук насетне ще упражнява публична власт по волята на гражданите. Веднъж завинаги трябва да бъде отречена философията на бягство от отговорност чрез ритуални политически жертвоприношения.

Освен посочените морално-политически аргументи, трябва да се отчита и

неизбежната неефективност на подобна тактика.

Тя не е в състояние вечно да успокоява пряко засегнатите от сбърканите политики обществени слоеве. А и се натъква на растяща съпротива в средите на самите управляващи. Борисов така и не разбра, че списъкът на „пожертваните” от него заради личната му изгода отдавна стана плашещо дълъг. Още преди няколко години кълновете на раздора бяха посети в ГЕРБ, защото всички, включително най-приближените на Борисов, започнаха да си дават сметка, че може да бъдат следващите. Цветан Цветанов неслучайно открито възразяваше срещу тази практика и с това заздрави влиянието си в партията, което днес му дава възможност да привлича на своя страна цели организации.

Разбира се, основният проблем не е в това, че бушоните рано или късно свършват, а в необходимостта от ясно разбиране за природата на публичната власт като служене на обществото и в неизбежното поемане на лична отговорност.

Facebook logo
Бъдете с нас и във