Банкеръ Weekly

Общество и политика

Користните прочити на прехода

С 25-годишнината от 10 ноември ни заля истинска вълна от спомени, анализи и цялостни обяснения за посткомунистическия преход. С въодушевление се хванаха за перото най-различни хора – от преки участници в събитията през 1989-а и след това до връстници на промяната. Доминират емоциите и идеологизираните мнения, позоваването на доказани факти е спорадично, а често дори пряко замесени лица (или такива, които твърдят, че са били) страдат от чувствителни изкривявания на паметта и дават простор на въображението си.

По принцип разказите за началото и хода на прехода могат да служат (и служат) както на обществено валидни, така и на личностно значими цели. Това е естествено и неизбежно. Проблемите идват, когато тези две предназначения се смесят или подменят, независимо дали неволно, или умишлено. Именно тогава възниква реална опасност от изопачаване на истината и от манипулиране на общественото съзнание, особено сред поколенията, които не са имали възможност пряко да живеят в онези времена и да наблюдават протичащите събития.

Първата обществено валидна и полезна интерпретация на прехода е обърната изцяло към миналото. Това е

историческата перспектива

която трябва да изясни какво точно и защо се е случило. Колкото и важни да са в това направление оценките на съвременниците, азбучна истина е, че достоверната история се нуждае от дистанцията на времето. Неотдавна известен български историк сподели, че работата по написването на десетия том на историята на България, обхващащ периода 1944-1989-а, върви трудно и се натъква на множество разногласия в професионалните научни среди. Какво тогава остава за историографския прочит на следващите 25 години?

Разбира се, изясняването на политическия режим и характеристиките на обществото в България преди началото на прехода е отговорност и на много други науки, включително и като се използват и постиженията им през онзи период. Противно на упорито налаганото твърдение, че преди демокрацията у нас не е имало науки за обществото и човека в истинския смисъл на думата, това не отговаря на истината. Нещо повече, една от горчивите иронии на прехода е, че днес ние знаем за нашето общество и за хората в него по-малко, отколкото знаехме за предишната система. Вярно е, че една част от онова знание не стана публично достояние, а друга се представяше иносказателно, но това е по-малкото зло от днешното положение, когато очевидни прояви на невежество и тенденциозна политизация се представят като „забележителни научни постижения”.

Втората публично значима и изключително необходима интерпретация на прехода е ориентирана към днешния ден и близкото бъдеще. Тя трябва да отговори на въпроса

какво се обърка в прехода

кои са причините за грешките, кои идейно-политически схеми и управленски модели е необходимо да бъдат ясно определени като погрешни и да се отхвърлят от обществената практика. Днес се чувства особено болезнено дефицитът от обективни, научнообосновани и професионално-доблестни анализи на провалите на прехода. Една от най-тежките последици е тенденцията политиците и обществото като цяло да не се учат от очевидните грешки и да ги повтарят упорито. Да не говорим за умишленото постоянство в „бъркането”, което обслужва тесни частни интереси, влизащи в остра колизия с общественото благо. В случая не става дума за пропагандни оръжия, с които си разменят удари представителите на различните системни партии, носещи съизмерима (макар и различна по тежест) отговорност за провалите, платени тежко от цялото общество. Опитите да се използват социологията, политологията, историята, икономическата наука и други значими експертни области за постигане на текущи политически цели са крайно вредни и в допълнение дискредитират и самите науки и учени (доколкото наистина са такива). И сега на основата на едно или друго допитване до общественото мнение избуяват абсурдни претенции да бъдат изцяло изяснени и обяснени многоаспектни и сложни процеси. Да не говорим за очевидното обслужване на корпоративни интереси – политически, икономически и други.

Без претенции за истина от последна инстанция, би трябвало да се приеме изводът, че

неуспешният преход е продукт на сбъркания модел

а не на едни или други лични или партийни вини. Стигнахме дотук заради целенасочените усилия да бъде изградена една деформирана система, обслужваща интересите на незначително малцинство от нацията. Не бе ясно формулирано към какво се извършва преход (дори не бе съвсем ясно от какво тръгваме, както личи от безсмисленото унищожаване на редица постижения на предишната система). Не бяха положени усилия за своевременно коригиране на очевидни грешки, водещи до масови негативни последици. През последните 10-15 години се води упорита борба за увековечаване на така създадената неработеща и обществено неприемлива уредба с цената на всичко.

Провалът на прехода е провал преди всичко на елитите на прехода – всички заедно и солидарно. Това също е очевидно и вече се приема от огромното мнозинство от българското общество. Елитите на прехода, независимо от опитите за мимикрия, и да искат, не могат да премахнат сбърканите конструкции и да изградят нови, отговарящи на публичния интерес. Преходът може да излезе от задънената улица, която заплашва съществуването на българската нация само ако се направи радикална промяна и на политическите субекти, и на тяхното целеполагане, и на механизмите за контрол от страна на обществото и носенето на обществена отговорност. Такава промяна може да се извърши само от нови елити и лидери, носители на нова ценностна система и способни да работят за благото на народа и в името на националния интерес.

Освен обществените интересни са и личностно значимите интерпретации на прехода. Всеки от нас се нуждае от някаква обяснителна схема, за да придаде смисъл на ставащото и на собственото си поведение и съществуване в обърканото общество. И, което е особено важно за средните и възрастните поколения, да премисли своята биография и постъпките си в една

нова среда на ценностен вакуум

когато старите ценности са отхвърлени, а новите са прекалено аморфни и, при всяко положение, едва ли биха могли да се прилагат с обратна сила.

Вероятно всеки от нас, роден (условно казано) преди 1970 г., е премислял живота си и съжалява за неща, които е правил в „онази система”. Всеки сам и пред съвестта си може да си даде сметка кои от тези постъпки са били неотменна и естествена част от онова общество и кои са били продиктувани от целенасочените усилия на някои да се възползват от неговите тъмни страни и уродливости. Клеветата, интригата, съзнателното причиняване на злини на друго човешко същество заради лична изгода - тези явления не са монопол на социализма. Днес ги наблюдаваме в не по-малка степен и за съжаление установяваме каква високотоксична концентрация на негодници се е получила по върховете на всички области на обществения живот. Тези приписвани единствено на миналото постъпки днес изглеждат незаменими инструменти за издигане в най-чувствителните сфери на обществото - политика, администрация, наука, култура, здравеопазване, дори религия.

Не бива да се пренебрегва с лека ръка появата и все по-масовото разпространение и на друг вид

користни интерпретации на прехода

при които изопачаването на събитията, ролите на участниците и най-вече – на личното участие, има непосредствено инструментално предназначение. То трябва да донесе лична изгода – пари, власт, популярност, предимство пред останалите, пък били те и по-кадърни, очерняне на конкурентите...

Днес по медиите и в общественото пространство циркулира една сравнително малка, но много гласовита, арогантна и очевидно поощрявана във всяко едно отношение орда от псевдохроникьори на прехода. Те изпълняват една достойна за съжаление роля – да внушават, че провалите на прехода се дължат само и единствено на неговата предистория и на намесата на някакви зловещи невидими сили на злото. По този начин спомагат да се прикрива истината за съвкупния провал на елитите на прехода, като - според заплащането - виновни и обречени на заклеймяване се оказват едни, а невинни и заслужаващи доверие - други. Най-смешното и тъжно нещо в цялата тази измама е, че местата на виновните и невинните периодично се сменят според достъпа им до ресурси и власт. В името на личния си интерес (който не могат да защитят с реални лични качества) те разпъват на кръст „олигарсите” и „задкулисието”, въпреки че получават щедро финансиране именно от това задкулисие и чуждестранните му покровители (независимо дали са на изток или на запад). Но в тези си усилия понякога прекаляват и се превръщат в „по-католици и от папата”.

Типична илюстрация за това „прекаляване” е изследваното от редица анализатори на прехода явление на т. нар.

реконструкция на биографиите

Заради днешните си интереси мнозина започват да пренаписват биографиите си, приписват си участие в „правилните” събития и като при тежка амнезия губят памет за отношенията си с „неправилни” хора и организации. Един смешен, но и тъжен пример е последният гаф на президента Плевнелиев, който си приписа участие в несъстоял се митинг по повод падането на тоталитарния режим в момент, когато и самият режим още не знаеше, че е паднал. Любопитен е самият психологически механизъм на измисляне и украсяване на несъстоялото се минало, продукт на неистовото желание да забравиш какъв всъщност си бил. Би било разумно да кажеш „Бях по митингите” (макар и да не си бил), както казваха мнозина бивши членове на БКП  и на партийни комитети, но това изглежда недостатъчно. Така започва съчиняването на героичната биография, измислят се подробности - не само текстът на „плакатите върху тапети”, но и обстоятелството, че другите („страхливите”) не посмели да ги вземат. Но това са съчинения на човек, който не е участвал в събитията – иначе щеше да знае, че първият митинг около парламента бе на 14 декември и тогава настроенията и плакатите бяха много по-радикални от „Дворците на БКП да се дадат за болници и училища!”

Разбира се, президентът не е нито единственият, нито първият, нито дори най-впечатляващият майстор на реконструкцията на биографии. От тълпата яростно напиращи „активни борци против комунизма” назад бяха изтикани и изтляха в забвение истинските жертви на режима. Това явление също не е ново и в него няма чак такава драма, ако на този користен начин на осмисляне на прехода не се даваше толкова широка трибуна. И ако не личеше неистовото желание чрез манипулиране на обществото и опитомяване на младите поколения в интерес на провалените елити на прехода да се печелят нови и нови лични изгоди.

Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във