Банкеръ Daily

Общество и политика

Коренът на кризата: институциите, раждащи несправедливост

Александър МАРИНОВ

 

През последните (най-малко) 5-6 години критичността, а след това и негодуванието на обществото са насочени преди всичко към политиците, т.е. към партиите, които не са в състояние да осигурят ако не добро, то поне приемливо управление. Доказателство за болестното състояние на партийната система е нестабилността в управлението – от 2009 г. насам само един кабинет („Борисов-3”) е завършил пълния си мандат, и то вкопчен във властта със зъби и нокти.

Отвъд отделните епизоди на нестабилност мнозина анализатори виждат базисна обща тенденция, която може да бъде определена като трайна (или системна) криза на партийно-политическата система. Това означава, че не една или друга партия или коалиция е „виновна” за неуспешните управления, а че има по-дълбоки причини, които не зависят от желанието на управляващите да изкарат мандата си.

Нещо повече, има всички основания да се приеме, че тези причини имат фундаментална обусловеност извън тесните (буквални) граници на политиката. Тази обусловеност е свързана с материалните условия на живот на обществото и деформираното регулиране на отношенията между хората.

Тук обаче започват съществените различия. Има авторитетни анализатори, според които „твърденията, че благосъстоянието и неравенството са причина за политическата криза, показват пълна откъснатост от реалността”. Привеждат се и аргументи: между 2009 и 2020 г. средният доход на лице от българското домакинство е нараснал с 88.5%, средната месечна работна заплата – със 150% (от 599 на 1500 лв), средната пенсия – със 71 процента. Изводът е: бедността у нас е проблем, но тя не е предизвикала нито настоящата, нито трайната (системната) политическа криза.

Смущаващото в тези аргументи е

прекаленото упование на няколко средни величини,

което в българските условия е заблуждаващо поради изключително високото ниво на неравенствата и диспропорциите.

Какво ни казва показателят „средна месечна работна заплата”, при положение, че неравенството в разпределението на доходите у нас е най-високото в ЕС и се увеличава непрекъснато в последните години? Разликата между доходите на най-бедните и най-богатите 20% от домакинствата е 8.2 пъти, при средно 5.1 пъти в Европейския съюз. Коефициентът на Джини непрекъснато нараства и достига стойност от 40.8, спрямо 30.9 средна стойност в ЕС.

По данни на БНБ към март 2020 г. депозитите до 1000 лв. са 60% от всички депозити в банките, но в тях са само 1.6% от парите на влог. Депозитите над 100 000 лв. са едва 0.8% от всички, но съдържат 27% от парите в банките (15 милиарда лева).

През последните години се задълбочават регионалните различия. Разликата в средната месечна работна заплата в най-бедния и най-богатия регион надхвърля 300%. По показателя БВП на човек от населението районите на България изостават значително от средното равнище, както и от водещите райони в ЕС. Разликата между най-развития (София-град) и най-изостаналия (Видин) в икономически план район нараства от 43 пъти през 2007 г. до 63 пъти през 2017 година.

Но

проблемите не се изчерпват с неравенствата в доходите,

а засягат редица базисни характеристики на човешкото развитие, въпреки че повечето от тях на свой ред също са обусловени от материалните условия на съществуване.

България е с най-висока смъртност в ЕС, при влошаване на показателя през последните десет години (през 2017 г. коефициентът на смъртност достига 15.5% сравнено с 10.3% средно за ЕС). Детската смъртност остава висока (6.4% през 2017 г. спрямо 3.6% средно за ЕС), въпреки устойчивата тенденция на спад през последните години, като продължава да е особено висока в регионите с компактни етнически малцинства.

По данни на Еврокомисията, разходите за здравеопазване в страната възлизат на 8.2% от БВП, изоставайки значително от средните за ЕС, а съпоставени на глава от населението определят на страната 26-то място в общността. Около половината (51%) идват от публични източници, което е вторият най-нисък дял в Европейския съюз след Кипър. Преките плащания на потребителите представляват 48% от разходите за здравеопазване (средно 15% в ЕС).

Между 2009 и 2017 г. в България здравните разходи са нараствали годишно с 5,3%, при среден процент на нарастване за Евросъюза 1,5%. Ръстът е за сметка на постоянно увеличаващите се средства, плащани от населението, осигурените и осигурителите. Трайна е тенденцията на нарастване на абсолютния размер на разходите за лекарства за домашно лечение – почти два и половина пъти (от 295 млн. лв. за 2008 г. достигат 697,7 млн. лв. през 2017-та)

Не по-добре стоят нещата с публичното благо „Образование”.

По обем на държавните разходи за образование сме предпоследни в ЕС (единствено Румъния е зад нас). Влошава се качеството на образованието. В изследване на Световния икономически форум (2017-2018 г.) България е класирана на 83-то място в света (на 26-то място в ЕС) по показателя качество на образователната система. За последните десет години страната влошава представянето си с 19 позиции.

Ако обобщим, българското общество страда от драстични (за една европейска страна в третото десетилетие на 21 в.) неравенства в достъпа на населението до базисни публични блага и услуги. Голяма част от тези неравенства и диспропорции не са обективно неизбежни, а обратното – продукт са на целенасочени политики, изкривяващи процесите на създаване и разпределение на ресурсите в обществото. Тези погрешни и користни политики се изработват и реализират от институциите, които на свой ред у нас са овладени от партиите.

Не е случайно, че доверието в институциите и обсебилите ги партии е критично ниско – хората усещат на гърба си, че създаваните правила и политики са несправедливи и облагодетелстват партийните върхушки и техните клиентели. Най-видим и уродлив вид този процес придоби именно през последните десет години. Тук е коренът на

драматично ниските нива на недоверие

към институциите и партиите и желанието за „смяна на системата”.

Институциите по дефиниция са системи от устойчиви правила, еднакво валидни за всички, иначе казано това, което днес е основен лозунг на борбата за промяна – върховенството на правото.

Системната политическа криза няма да бъде преодоляна, докато институциите не започнат да гарантират равнопоставеност пред правилата и практическо осъществяване на декларираните ценности и стратегически цели. Смисълът на политиката е единствено в управлението на общите дела в интерес на общността и на отделните й членове, а от съдържателна гледна точка – преодоляване на несправедливите неравенства и последователно изкореняване на умишлено (користно) подхранваните такива.

За целта партиите трябва да разберат, че е нужно да се откажат от обсебването на институциите и използването им за частни интереси. Това ще бъде добра промяна за обществото, а и за самите партии. Спазвайки принципите на откритост, отчетност и отговорност за собствените политически действия, без да се прикриват зад институциите, партиите (стари и нови) ще получат шанс за реабилитация.

Facebook logo
Бъдете с нас и във