Банкеръ Daily

Общество и политика

Кой (освен Борисов) е виновен?

Александър МАРИНОВ

 

Много от нещата, за които подозирахме или имахме неофициална информация, намериха през последния месец солидно институционално потвърждение.

Картината на многогодишната злоупотреба с власт с цел грабеж е шокираща. Рано или късно последиците и причинилите ги действия ще намерят не само морална и политическа, но и правна оценка. А това означава, че въпросът за отговорността и (евентуално) вината на конкретни органи и длъжностни лица неизбежно ще влезе в публичния дневен ред.

Нещо повече, не от днес този въпрос вълнува силно мнозинството от българите, а за немалко хора най-важният показател за реална промяна е „дали политици ще влязат в затвора”. Въпреки че някои говорят за „кръвожадността на тълпата”, по-скоро става дума за удовлетворяване на елементарни стандарти за справедливост.

 

Търсенето на отговори на въпроса „Кой е виновен?” поражда известни спорове в обществените среди, искрено поддържащи промяната. Според някои този въпрос не е най-важния и дори може да отклони вниманието от по-важния въпрос „Какво да се прави?”, т.е. как необратимо да се смени модела на получаване и упражняване на публичната власт. Логиката е ясна и донякъде вярна – не бива да допуснем всичко да се изчерпи с няколко изкупителни жертви (колкото и мастити да са), а системата да остане непроменена.

Макар да разбираме тази идея в нейния искрен вариант (за опитите да се спекулира с нея ще стане дума по-нататък), няма как да се съгласим напълно.

Премахването на модела е индуктивно начинание,

а не дедуктивно, т.е. трябва да тръгнем от конкретните недъзи и злоупотреби, да намерим общия им знаменател и причинна обусловеност и да отстраним пораждащите ги условия (нормативни, институционни, политически и т.н.). Но не е възможно да констатираме определени, съществени факти на злоупотреба с власт и да искаме да ги елиминираме, без да посочим конкретните извършители и да дадем оценка на поведението им.

Тяхното санкциониране е важно поради още една причина. През последните години злоупотребата с власт се превърна не само в масова практика, но и в своеобразен, извратен „модел на подражание”. Една от задачите е тези субекти изрично да бъдат обозначени като „анти-герои” и да получат заслуженото, за да служат като образец, но не за следване, а за назидание. Такава е неизбежната логика на реформите. Следователно, смяната на модела и търсенето на персонална и групова отговорност от създателите, крепителите и ползвателите му не само не си противоречат, а са двете страни на една монета.

По-нататък прави впечатление, че през последните седмици пропагандните защитници на стария режим, дежурни гости в телевизиите (все още лоялни към бившата власт), внесоха нови тематични нюанси. Наред с познатите тези за реваншизъм и политическо преследване се появи вопълът „Не може за всичко да е виновен Борисов!” Колкото и да ми е неприятно, в някакъв смисъл ще се съглася с това твърдение, но с една „малка” корекция – не само Борисов е отговорен, освен него има и други отговорни (виновни). Моделът бе създаден и поддържан с усилията на немалко хора, а ролята на някои от тях непременно следва да получи обществена оценка.

Но първата стъпка не може да бъде друга, освен

определяне и оценка на личната отговорност и вина

на безспорния главатар на управлявалата до неотдавна камарила. Защото е добре известно (и няма да е трудно да се докаже в детайли), че всички важни и дори второстепенни решения са били вземани именно от Борисов, или поне съгласувани с него. За това има достатъчно информация, въпреки че все още не е получила официален доказателствен статут. Като започнем от „Ало, Ваньо” и свършим със записите, разпространени през миналата година, данните за личната роля и отговорност на бившия премиер при вземане на управленски решения в разрез със законите, са предостатъчно. Тук въобще не коментираме сведенията за корупция и незаконно обогатяване, които една нормална правоохранителна система не би трябвало да подмине с лека ръка.

Оттук насетне предстои да се определи персоналната отговорност на тесния кръг лица около Борисов, които не просто са изпълнявали разпорежданията му (вероятно по този начин ще се оправдават някои от тях), а за продължителен период от време са поддържали съзнателно функционирането на порочния модел, прикривали са истината и са заблуждавали обществото. Една част от тях (като органи на изпълнителната власт – членове на правителството, председатели на агенции, областни управители, висши държавни служители, членове на политически кабинети) са вземали решения и са издавали актове и разпореждания, които трябва да бъдат подложени на обективен политико-управленски и правен анализ с оглед определяне на съответна отговорност и налагане на санкции.

В този аспект установяването на персоналната отговорност (вина) на този тесен кръг от върхушката е пряко свързано с усъвършенстване на конституционната и законовата уредба за отговорността за (зло)употреба с публичната власт. Един от сложните (но решими) въпроси е намирането на подходящи форми на отговорност за членовете на колегиални органи, тъй като е пределно ясно, че действащата в момента уредба на колективната отговорност всъщност е

удобна вратичка за лична безотговорност.

Също така, характерът и значителната продължителност на тези вредоносни действия и бездействия ни кара да зададем въпроса – как е било възможно това да продължава толкова дълго време, без да бъде публично установено и санкционирано? Стигаме до проблематиката на отчетността, защото пълноценната отчетност е най-важният фактор за превенция на злоупотребата с власт (а и на „нормалните” грешки в управлението). Достатъчно е да приведем известния пример, че кабинетът „Борисов 3” управлява четири години и приключи мандата си без да отчете нито ред от своята управленска програма. (Същото се отнася и до предходните две правителства със същия премиер, независимо от преждевременното им прекратяване).

Накрая, би било несправедливо да игнорираме отговорността на медийните бранители и пропагандатори на стария модел и неговите конкретни субекти. Добре известната

групичка от пламенни защитници на Борисов и ГЕРБ,

някои от които облечени в одеждите на учени, изследователи, експерти и интелектуалци, вече си извоюва всеобщ присмех и презрение. Но това не е достатъчно. Готовността да се продава или преиначава истината срещу материални и кариерни облаги трябва да получи конкретна и сурова оценка.

Време е да се произнесат и съответните професионални общности, които, за съжаление, у нас отдавна вегетират. Ако професионалните организации на социолози, политолози, журналисти и прочие гилдии не са в състояние да формулират и защитават определени високи стандарти на експертиза и етика, те са не само безполезни, а дори вредни.

Нека отново повторим – смисълът в търсенето и определянето на персоналната отговорност не е в наказването (макар и справедливо) на допуснали сериозни провинения лица, а в задаването на нови стандарти на мислене и поведение относно употребата на властта. Без такива промени смяната на порочния модел е невъзможна. 

Facebook logo
Бъдете с нас и във