Банкеръ Weekly

Общество и политика

Коалиции от всички бои, разпадайте се!

Александър МАРИНОВ

 

В знаменитото си съчинение „Пелопонеските войни” древногръцкият историк Тукидит пише, че атиняните тръгвали на война поради три причини – от страх (заплаха от противника), за пари (завладяване на земи и плячка) и заради честта. Ако си позволим една свободна аналогия, подобна класификация е приложима към причините за съставяне на българските политически коалиции. У нас предизборни коалиции се правят от страх, че няма да се премине изборната бариера, а следизборни (управленски) – заради облагите от придобиването на властта. (През последните години наблюдаваме известна хибридност на двата варианта – който успее да прескочи прага, има реален шанс да влезе в управлението). Нито първите, нито вторите по правило имат нещо общо с честта (принципите, идеите); това обстоятелство обяснява краткия живот, нестабилното съществуване и скандалния край на повечето български коалиционни проекти.

Не бързайте с обвиненията в морализаторство. Аргументите са чисто прагматични – просто страхът и алчността са доказано негодна спойка за доброто управление. Който разчита на тях, постъпва като строител, който ползва морски пясък – при по-силен трус сградата рухва. Неслучайно от десет години насам всички правителства са (явно или скрито) коалиционни и нито едно не е завършило мандата си. За местната власт да не говорим – там коалициите отдавна са на принципа „никаква политика, просто бизнес”.

Някои търсят обяснение в конкретни лични или групови особености, но такава желязна закономерност предполага някаква трайна, системна причина. Фактическата кончина на „Обединените” патриоти е само пореден повод да се опитаме да намерим отговор на един очевиден парадокс на българската политика – колкото по-очевидна е необходимостта от добри коалиционни практики, толкова по-рядко ги срещаме (както на национално, така и на местно ниво).

Често повтаряна максима е, че управлението у нас е обречено да бъде коалиционно. До неотдавна това изглеждаше неопровержим факт, но при продължаващите успешни усилия на „системните” политици да отвратят хората от статуквото вече не е изключено да се появи нова сила, която да набере достатъчна за самостоятелно управление подкрепа. Появата на тази нова възможност обаче не оспорва необходимостта от преосмисляне на злополучния български коалиционен опит. Защо?

Защото у нас господства погрешното и порочно разбиране, че съставянето на една предизборна и/или управленска коалиция е въпрос само на сговор между партийните върхушки. Запознатите със световната практика на успешните коалиционни управления (особено в Северна Европа) знаят, че стабилното политическо партньорство се базира на диалога и балансирането на интересите на избирателите. Политиците трябва да начертаят идейните и практически области на съвпадение на тези мащабни обществени интереси, а не просто да се спазарят за подялба на (облагите от) властта помежду си.

Дори да се появи нов и достатъчно силен за самостоятелно доминиране политически субект, неговите лидери трябва да помнят, че диалогът и балансирането между стремежите, интересите (а и страховете) на широки обществени слоеве е незаобиколимо условие за успешно и стабилно управление. По този начин се печели обществена и политическа подкрепа извън собствените граници, а тя е много важна – не за размиване на отговорността, а за мобилизиране на доверието и участието на гражданите.

В този ред на мисли не можем да не отбележим, че у нас практиката на коалирането изглежда като извадена от наръчника „Не правете като тях”. Да вземем за пример типичните предизборни коалиции. Както бе посочено, те се правят (по-точна изглежда думата „скалъпват”) в отчаян опит да се прескочи изборната бариера. Изхожда се от елементарна, доказано погрешна механична сметка – събиране на предполагаемите проценти на отделните малки формации. Пропуска се натрупаната, по правило негативна инерция на предходното разделение и разграничаване. Това ясно личи при малките партии, разположени близо в една и съща част на политическия спектър. Те постоянно се нападат взаимно в опити да си откраднат и без това оскъдните електорални отломки, докато в един момент се сетят, че поотделно са обречени. И плясват с ръце, та се прегърнат, забравили, че до вчера са се заклеймявали с най-тежки квалификации.

Политиците могат и да имитират амнезия, но избирателите помнят. Например, какви силни, да не кажем грозни думи си бяха разменяли ръководителите на АБВ и Движение 21, докато в един момент (но твърде късно) се усетиха, че поотделно ще останат зад борда на извънредните парламентарни избори през 2017-а. Същото се случваше дълго време в традиционната десница. Резултатът е закономерен – в такива случаи вместо действието „събиране” се получава „изваждане”.

Още по-фрапиращи неща се случват, когато дойде време да се сглобява мнозинство за съставяне на правителство. В тази област отдавна българските партии и техните водачи са загубили всякакво чувство за срам. Пазарлъците за разпределяне на порциите са демонстративни и безсрамни, липсва какъвто и да е смислен опит за изработване на макар и частична принципна основа за общата работа. Както политиците, така и присъдружните им „анализатори” са убедени, че взаимната изгода е най-силната спойка на всяко подобно управление. Като прибавим и крайната нестабилност на положението на партиите (и в партиите), не е чудно, че коалиционните правителства у нас се подчиняват единствено на принципа „Ден година храни”.

Поради тази вредна нагласа в България отдавна не е разработвана и прилагана управленска правителствена програма, която реално да е предназначена за осъществяване. Правителствените програми са безсмислени и противоречиви компилации от лъжливи предизборни обещания и празни лозунги, които са обречени да останат на хартия. По тази причина нито се опитват ги изпълняват, нито имитират някакъв отчет. Последното правителство, направило такъв отчет (и то в края на мандата) е кабинетът на тройната коалиция, поразиите на който още тогава очертаха опасността от разделянето на държавата на участъци, раздадени на политическа аренда.

Разбирана по този елементарен грабителски начин, съвместната изгода от коалиционното управление бързо се изражда във вредно за обществото боричкане за плячка и размяна на удари под пояса. А когато стане ясно, че работите не вървят (а те няма как да вървят при такъв порочен модел), идва най-неприятният въпрос – кой ще носи отговорността. Взаимното прехвърляне на вината бързо минава разумните граници и крахът на поредната зачената в грях коалиция е въпрос на време и конкретни обстоятелства.

Поуката е, че политиците трябва да спрат да мислят за властта през призмата на личните и груповите си интереси. Ако се разбират и добросъвестно се представляват интересите на големите обществени групи, коалирането ще бъде не само по-почтено, но и по-лесно. Защото помежду си гражданите, незаразени от нагона за обогатяване чрез властта, имат много повече общи неща, отколкото борещите се за кокъла политикани.       

 

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във