Банкеръ Weekly

Общество и политика

Клъцни-срежи институция

През последните месеци, правопропорционално на задълбочаването на проблемите в различни сектори на обществото, управляващите проявяват завидна активност за прекрояване на редица държавни институции и на отношенията между тях. Ударно (без типичните проблеми в кворума) бе приет нов закон за Сметната палата. Обявени бяха намеренията за реконструиране на Комисията за защита на конкуренцията и на Комисията за защита на потребителите, и т.н. и т.н. За съжаление тази реформаторска активност се развива не на базата на задълбочен анализ на доказани структурни и функционални недостатъци, а заради амбицията да се потушат реални и мними огнища на съпротива срещу властта. В допълнение, тези набези са утежнени от една неизлечима болест на българския преход - склонността да се човърка в институциите ад хоминем, т.е. за да се реши персонален проблем.


С основание може да се отбележи, че тези упражнения не са преставали нито за миг от самото начало на промените преди четвърт век. (В интерес на истината страстта към реорганизации бе пословична и за последното десетилетие от предишния режим, когато България, макар и за кратко, нямаше самостоятелно финансово министерство.) Някои важни конституционни решения от зората на прехода пък бяха мотивирани от недвусмислени персонални "аргументи". Например, когато се формулираха


изискванията за заемане на президентския пост

съзнателно бяха въведени ограничения, целящи да възпрепятстват заемането му от две конкретни личности. Изискването кандидатите да са родени в България трябваше да блокира евентуалните амбиции на покойния Андрей Луканов (въпреки че по ирония на съдбата през 1996-а под неговия удар попадна Георги Пирински). А ограничението да са живели през предишните поне пет години в страната - да не позволи поста на държавен глава да заеме Симеон Сакскобургготски (което пък не му попречи да стане първият цар-партиен лидер, а после и министър-председател с всички известни последици от това).


По-късно в нашата политическа и държавническа практика се наложи порочният навик да се създават, преобразуват или закриват институции без съществени аргументи, но в името на лични или групови амбиции. Например, за петнадесет години структурата, натоварена с държавната политика в областта на спорта (и младежта), подобно на татко Барба


пет пъти смени статута си

от агенция в министерство и обратно - без никой да си даде труда да обясни защо се налагат тези трансформации. Още по-сериозни като последици (но също толкова необосновани като мотиви за промяна) бяха "митарствата" на сектора енергетика в системата на държавното управление - ту самостоятелна структура (министерство или агенция), ту част от Министерството на икономиката. И отново същинските причини за реорганизациите бяха определени лични домогвания, вътрешнопартийни борби или корпоративни интереси.


На фона на тази постоянна активност от типа "клъцни-срежи" прави силно впечатление какво високо ниво на приемственост и стабилност характеризира институционните системи на развитите държави. За половин век (след Втората световна война) в САЩ са създадени едва две нови министерства, като във втория случай (формирането на Министерството на вътрешната сигурност след атентатите от 11 септември) се разгръща изключителна политическа, експертна и гражданска дискусия, която продължава и днес. Основите на елитните структури на френската висша администрация (т.нар. висши корпуси) са положени още от Колбер, а след 1950 г. са създадени само два нови, породени от необходимостта да се отговори на динамичното технологично развитие. Най-важното е, че вниманието и отговорността, с които се подхожда към сериозните промени в институциите, са мотивирани не от някакво сляпо придържане към традицията, а от разбиране на изключително важните


последици от такива интервенции

Разбиране и отговорност, които очевидно не са по силите на нашия посредствен и отдаден на партизанстването политически елит.


Много често българските депутати се жалват от незаслужено (според тях) ниско признание и доверие към работата на законодателния орган. Но малцина от тях си дават сметка, че със собствените си ръце рушат репутацията на Народното събрание, като карат него и неговите комисии да изпълняват очевадни мръсни политически поръчки. Поредното скандално омешване на функции наблюдаваме при временната анкетна комисия за разследване на случая "Бисеров", която управляващите натовариха и със съвършено други задачи. Стигна се до безпрецедентен скандал - на изслушване в сградата на парламента да бъде доведен подследствен с белезници на ръцете.


Нашите политици не само не разбират защо не бива да се "бърника" в институционалната уредба, те упорито искат да си осигурят възможността да го правят непрестанно и без да носят отговорност. Ето само един пример. Един от аргументите на президента да върне за ново разглеждане новия Закон за Сметната палата бяха някои нови текстове, въведени с прозрачното намерение за овладяване на органа чрез назначаване на неговите членове на партийно-квотен принцип. Нормативът предвижда възможността да бъде прекратен предсрочно мандатът на председателя или на член на палатата поради тежко нарушение на закона или на Етичния кодекс с решение на Народното събрание по мотивирано предложение на Сметната палата, но без да е посочено изрично кои нарушения са тежки. Тази непълнота в правната уредба създава възможности за


политическо вмешателство

в дейността на институцията и приеманите от нея актове, т.е. значително се редуцират условията членовете на Сметната палата да взимат независими и законосъобразни решения. Да не говорим, че на практика се обезсмисля въведената мандатност за членовете й, тъй като всеки от тях ще може да бъде сменен по всяко време. Едва ли има съмнения, че тази линия, проведена в закона, съвсем не е случайна, а обслужва една последователно преследвана политическа цел.


Не по-малко абсурдна ситуация се създаде при Комисията за защита на потребителите, около чиято съдба се сблъскаха възгледите (а вероятно и интересите) на самите управляващи коалиционни партньори. От БСП лансираха идеята комисията да бъде трансформирана в изпълнителна агенция към министъра на икономиката и енергетиката. На такава поправка в Закона за защита на потребителите вече бе даден ход, като комичното в случая е, че се променя съществено статутът на институцията (от самостоятелен регулиращ орган на административно звено към министерство), но се предвижда тя да продължи да изпълнява досегашните си функции. Още по-авангардна идея преди време даде водещата фигура на ДПС в областта на държавното строителство - Йордан Цонев, който предложи Комисията за защита на потребителите да се слее с тази за защита на конкуренцията. "Аргументът" за подобна институционна хибридизация е, че защитата на потребителите често вървяла заедно с антимонополните действия.


За да не остане назад от парламентаристите реорганизатори, правителството на свой ред прие законопроект за закриване на Държавната комисия по стоковите борси и тържищата, като дейността на регулатора бъде поета от Министерството на икономиката и енергетиката. Промяната е "мотивирана" с един традиционен аргумент - оптимизация на публичните разходи. И в трите случая обаче действителните подбуди са ясни - смяна на съответните ръководства и завладяване на определени управленски функции. Остава неясно само какво оправдава такова бързане, ако се отчита фактът, че мандатите на ръководствата и на трите институции изтичат след година-две.


Водени от конюнктурни политически и финансови причини, управляващите посегнаха и на едни други


междуинституционни отношения

които от години са силно проблемни - отношенията между централната власт и органите на местното самоуправление. Конкретният скандал се развихри по повод задаващите се санкции по спряната от Европейската комисия оперативна програма "Околна среда". Независимо от досегашните обещания за "плоска корекция" (поета от държавата), местните управи изненадващо бяха уведомени, че им се налагат глоби от 5 до 25% върху изпълнявани проекти. В писмата, изпращани и в момента до общините, няма подробни обяснения за причините за наказанията, нито е предвидена възможност за обяснения, която по принцип дори одиторите предоставят.


Независимо че местните власти съвсем не са безгрешни, този нов и доста брутален подход на Министерството на околната среда и водите е идеална илюстрация за разрушаването на мостовете между институциите с никаква или доста съмнителна печалба, която се свежда предимно до бягство от отговорност на самата централна власт. Огромна част от санкционираните договори са минали на предварителен контрол не само в оперативната програма, но и в Агенцията за обществени поръчки. Повече от половината от тях са били обжалвани и са минали и през Комисията за защита на конкуренцията, и през Върховния административен съд, който се е произнесъл, че нямат нередности. Някои проекти са били одитирани и от европейски, и от български одитори. След като държавата на толкова нива е позволила те да стартират, налагането на нови санкции сега, години по-късно, е просто скандално прехвърляне на "горещия картоф".


Но, както обикновено става при подобно бягство от отговорност, прехвърлянето на санкциите към местните власти е половинчато и временно решение. Повечето от общините няма откъде да вземат такива пари и задълженията или ще се прихващат от бъдещи плащания, или ще останат да висят в балансите за години наред, или ще бъдат отменени от съда. Но през това време цялото общество ще понесе непоправими вреди, тъй като оперативната програма "Околна среда" ще е непоправимо провалена, най-вероятно ще се наложи да се връщат милиарди на Брюксел за всички незавършени в срок проекти, а следващата 2015-а (когато ще се провеждат поне местни избори) ще бъде апокалиптична за бизнеса и местната власт.


Тогава обаче днешните герои от сериала "Клъцни-срежи институция" едва ли ще понесат заслужената отговорност, а и най-вероятно наистина няма да си дават сметка какво са направили.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във