Банкеръ Weekly

Общество и политика

КИТАЙСКИ СИНДРОМ

Световните новини от една седмица трудно могат да се съчетаят с категориите мъдрост, глупост или разум. Коментарите върху една моментна снимка не са най-убедителното нещо. Особено когато става дума за стратегически отношения. Само за последната седмица обаче моментната снимка се напълни с много стратегически отношения. От букурещкото издание на НАТО през последната среща на Буш и Путин в Сочи до… трудния път на Олимпийския огън към Китай. Само за една седмица ставаше дума за трансатлантически отношения, за американо-руски отношения и за възбудените нерви около отношенията с Китай. Една истинска Олимпиада на международната политика, която отложи резултатите някъде за бъдещето.
Най-очевидното от тази глобална картина на седмицата е, че предстоящите олимпийски игри в Китай вече започнаха. Започнаха с политика. Ден след ден и с всяка спирка на Олимпийския огън Китай все повече попада в епицентъра на световното обществено мнение. То пък го вкара в дневния ред на международната политика във всичките й географски ширини и предизвика някакъв нов вид китайски синдром. Ако не друго, предстоящата Олимпиада в Китай със сигурност ще стане повод да се разсъждава за стратегическите отношения на много страни и съюзи с Китай. Както и за въпросите, които налагат икономическото му настояще и политическото му бъдеще.
Някога заради олимпиадите са спирали войните. Сега в началото на ХХI век пекинското издание на олимпиадата ще възбуди стратегическото мислене за Китай. А има много причини за това. От факта, че тази огромна страна се е превърнала във фабриката на световната икономика през милиардното й население, до статута й на страна, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и ядрена сила. Още отсега например гуруто на американската външна политика Хенри Кисинджър предупреждава, че възходът на Китай поражда тревожни мисли. Според него икономическата и финансовата глобализация и императивите в енергетиката и опазването на околната среда, както и разрушителната мощ на модерните оръжия налагат огромни усилия за глобално сътрудничество между Съединените щати и Китай. Друг външнополитически авторитет - бившият германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер също е разтревожен за бъдещия международен ред. Нима, казва Геншер, някой вярва, че всичко (напр. глобалните рамкови условия като прозрачност на финансовите пазари или коректните правила в глобалната конкуренция) са възможни без Русия, Китай и Индия? Според него неучастието на Китай и Индия в срещите на върха на Г-8 е нереалистично. Неадекватен, според него, е и фактът, че разпределението на гласовете в Международния валутен фонд не е съобразен с новите икономически и финансови отношения.
Ако не друго, олимпийските игри несъмнено ще нарушат стратегическия уют, на който Китай се радваше през последните години. Страната някак оставаше мълчалива и тиха на фона на войната срещу международния тероризъм, на иракската война, на разногласията между Съединените щати и Европа, на трудностите в американо-руските отношения и на маса други световни проблеми. Китай някак спокойно изчакваше развоя на споровете и деликатно си казваше мнението с авторитета на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Това мнение обикновено съдържаше фразата чрез средствата на дипломацията.
Неочаквано появилото се тибетско настроение на международната общност обаче със сигурност освободи духа от бутилката. То бе нещо като потвърждение на една китайска поговорка, която гласи: Всяко дълго пътуване започва с една единствена стъпка. Тибетската стъпка на Китай се оказа неподходяща и жадна за легитимност. Подобен горчив опит в най-ново време имаха и Русия в Кавказ, и Америка в Ирак. Случката между впрочем стана някак неочаквано и изненадващо, макар че борбата на тибетците за права има дълга история. От 1951 г. те се борят за самоопределение и запазване на културната си идентичност. А изведнъж сега тибетската стъпка затрудни неимоверно и даже промени пътя на олимпийския огън към Пекин. Винаги в последния момент маршрутът на огъня трябваше да се променя, независимо дали спирката беше Лондон, Париж, или Сан Франциско. Френският президент Никола Саркози например нарече преминаването на олимпийския огън през Париж малко тъжна гледка. Е, няма как да не е тъжно, когато олимпийският огън трябва да се превозва в полицейски автобус.
Това ако не друго, означава, че започват да се виждат и дупките в отношенията на Китай със света, и необходимостта от по-силно китайско присъствие в новите дефиниции на международния ред. А те са неизбежни. В Америка и Русия ще има нови президенти, а това само по себе си означава и нови стратегии, и нов прясно изтискан геополитически концентрат. Когато преди осем години на хоризонта се появиха Буш и Путин като президенти, Китай - поне невидимо - не предизвика рязко движение в тяхното мислене и техните стратегии. Имаше един кратък момент, през 2001 г., на дипломация на мегафона и на криза в американо-китайските отношения. Тя бе предизвикана от един сблъсък на американски разузнавателен самолет с китайски изтребител. Тази криза обаче бързо отмина и стигна до границата, до която реалните интереси позволяваха. Почти през цялото си президентство Джордж Буш поддържаше балансиран и прагматичен курс към Китай и това минава за успешна част от външната му политика. Основната причина за това бе овладяването на севернокорейските ядрени амбиции, което едва ли беше възможно без Китай. Още по-сериозен е и проблемът с Иран, където китайската роля е огромна. Китай предложи домакинството на Шанхай за среща между представители на Съединените щати, Европа и Русия, на която ще се правят опити за възобновяване на преговорите по иранската ядрена програма. Сега американската дипломация прави всичко възможно отново да балансира проблема, като обмисля идеята за създаване на американско консулство в автономния китайски район Тибет.
Проблемът за зачитането на човешките права на тибетците обаче едва ли ще остави Вашингтон съвсем безучастен, особено когато има силен вътрешен натиск за промяна на този курс. Не е безобидно и когато кандидат за президент като Хилъри Клинтън настоява за бойкот на Олимпийските игри. Или когато в американския Конгрес има твърде влиятелна група, която настоява за политика на сдържане или за по-твърд курс към Китай. Наричат тази група убийци на дракони, за разлика от групата на прегръщащите панда, която е за балансирана политика към Китай. Горе-долу в същата раздвоеност е и Европа. Първите сигнали за това са новините кой лидер кога ще отиде на Олимпийските игри - при тяхното откриване или при тяхното закриване. Не е безобиден и още един фактор - духовният лидер на тибетците Далай Лама. Само ще напомним, че преди повече от двадесет години един друг духовен лидер, папа Йоан-Павел II, без да разполага с дивизии, успя да сложи началото на края на Съветската империя. Точно когато тази история започваше, се случи бойкотът на Олимпийските игри в Москва. Тогава също ставаше дума за спазване на човешките права…
Възможен ли е китайски синдром в световната политика? Въпросът си заслужава, макар че отговор сега трудно може да се даде. Той ще зависи от новите президенти във Вашингтон и Москва и от поведението на Европа. Сигурното е, че покрай Олимпийските игри започва търсене на нови стратегически рамки на сътрудничеството с Китай. Вероятното е, че това ще бъдат само рамки, без конкретно стратегическо съдържание. Буш и Путин например за седем години успяха да оставят след себе си само една декларация за стратегически рамки, а стратегическото съдържание оставиха на техните наследници.
Хенри Кисинджър е прав, когато описва трите едновременни революции, които съвременният свят преживява - трансформацията на традиционната държавна система в Европа, предизвикателството на радикалния ислям пред суверенитета и изместващия се център на тежестта на международните дела от Атлантическия океан към Тихия и Индийския океан. Тези дни тезата на Кисинджър бе потвърдена от новините. Руски стратегически бомбардировачи вече патрулират над Тихия океан и скоро ще започнат да го правят и над Индийския океан.
Има ли понятие геополитическа мъдрост? Най-вероятно има, но само в есеистични упражнения по външна политика или в учебниците по история. Така биха се изразили академично настроените скептици или поне почитателите на реалната политика. По-възторжените привърженици на моралните категории в международната политика биха отговорили точно обратното и не биха искали да оставят отговора на този въпрос само на историците. Истината, както винаги, а особено пък и когато става дума за международни отношения, е някъде по средата - между историята и бъдещето, между рациото и емоцията, между фактите и аргументите за…фактите. Във всеки случай философският спор за геополитиката винаги изглежда ненужен и отвлечен от реалността. В това е може би и голямата грешка, която неизбежно води до илюзиите и геополитическата глупост. В случая с Китай това е още по-голяма грешка. Във всеки случай има и още нещо, което е по средата и което може да се определи като геополитически разум. От него очевидно ще има огромна нужда. Особено когато става дума за стратегически отношения.

Facebook logo
Бъдете с нас и във