Банкеръ Weekly

Общество и политика

Като няма друго, и вотът на недоверие е политика

Александър Маринов

 

Един от видимите болестни симптоми на отказващия да узрее български парламентаризъм е (зло)употребата с иначе важен политически инструмент - вота на недоверие към правителството. Обикновено се акцентира върху факта, че прилагането му в българското Народно събрание е на 100% неефективно - досега няма случай кабинет да е паднал в резултат на гласувано от депутатите недоверие. И то при

общо 37 случая на поискано недоверие

при девет от десет редовни правителства след началото на прехода. (Единствено второто правителство на Андрей Луканов през 1990 г. е било "пожалено" от такъв акт.) Единадесетото правителство - кабинетът "Борисов-3", е напът да се сдобие с първия си вот. "Шампион" по искано недоверие е правителството на Тройната коалиция начело със Сергей Станишев (седем пъти), следвано от кабинетите на проф. Любен Беров и Симеон Сакскобургготски (по шест пъти). Своеобразен рекордьор е и правителството на Пламен Орешарски, което за по-малко от 15 месеца съществуване бе удостоено с цели пет вота.

Констатацията за тази нулева ефективност на вотовете на недоверие сама по себе си не е единственият, нито може би най-важният критичен аргумент - въпреки "експертното" мнение на Бойко Борисов, че "вот се иска, за да мине". Анализът показва, че и в утвърдените демокрации искането на недоверие успява сравнително рядко.

Разглежданият парламентарен инструмент обаче има и други, не по-малко значими атрибути. На първо място, това е поставянето на

оценка на дадена област на управленските политики

(или на управлението като цяло) с цел посочване и отстраняване на съществени недостатъци със значими публични последици. На второ място, вотът на недоверие е важен с цел информиране на обществото и особено на конкретните засегнати общности, както и за привличането им в критичното обсъждане и правенето на политики. На трето място идват тяснополитическите ефекти - стягане на партийните редици, мобилизиране на подкрепа и насочване на обществен негативизъм към опонентите (което често се прави без оглед на реалните мотиви за вота). Като четвърти мотив може да се посочат използването и задълбочаването на противоречия, възникнали в редиците на управляващата партия или коалиция.

От тези добре известни особености на вота на недоверие като парламентарен и политически инструмент следват няколко основополагащи извода, които за съжаление не се признават (а може би и не се познават) в българската практика. Вот на недоверие има смисъл да се иска, когато е налице висока готовност за обоснован, подкрепен с факти и доказателства критичен анализ на визираната управленска политика, когато е направено достатъчно за убеждаване на обществеността в представените аргументи, когато е налице опасност от вътрешнопартиен разкол, или обратното - когато сред управляващите назряват конфликти.

Посочените предпоставки обаче рядко са налице в българската парламентарна практика. Правилото по-скоро е

"съчини вот и го хвърли зад себе си"

и се дължи на опита така да се замени неспособността да се прави опозиционна политика по друг начин. Това се потвърждава и при анализа на подготвяния първи вот на недоверие срещу кабинета "Борисов-3", особено като се има предвид избраната тема - корупцията.

Първо, опозицията - и главно БСП, въпреки усилията около нейния антикорупционен проектозакон, не успя да представи на обществото аргументирана цялостна картина на базисните фактори, пораждащи корупция и на ефективните мерки за преодоляването им. Постоянните опити за разобличаване на конкретни случаи на злоупотреба с власт от страна на ГЕРБ (при това на ниско ниво) оставиха впечатление за фрагментарност, нещо повече – за необяснимо нежелание да се говори с

доказателства по големите афери

(Показателно е спихването на дискусията по проблема с огромната, очевидно надута цена на програмата за саниране). Освен това корупцията у нас е пандемично явление, от което са заразени всички партии. Избраната от БСП тактика на размяна на удари с ГЕРБ по тази тема не носи очакваното убедително надмощие, води по-скоро до обществено отегчение от проблематиката, което е от полза за управляващите.

Второ, опозицията не показа, че иска и може да инициира широко обществено движение за нетърпимост срещу корупцията, привличайки всички засегнати групи. Това впрочем е твърде трудна задача, като се има предвид, че корупцията е горивото на наложилия се у нас клиентелистки модел на партийно строителство. Борбата срещу корупцията засега се приема широко в обществото като боричкане на маскари, еднакво (или приблизително еднакво) овъргаляни в корупционни схеми.

Трето, изборът на темата като начин за сплотяване на партийните редици също е неудачен. В БСП очевидно още е рано за ползотворна дискусия по въпроса

има ли лява корупция?

Най-вече защото няма готовност да се посочат и отстранят нейните представители. Някои от първенците по корупция в левицата изпадат в немилост не поради тези си деяния, а заради личен конфликт с ръководството. В допълнение, Корнелия Нинова - в желанието си да се справи с противниците си в Националния съвет, направи безпрецедентен ход - свика заседание на конгреса, чийто основен резултат бе решение за искане на вот на недоверие. И то без по въпроса да е имало някакви принципни разногласия. Сега съвсем логично е след вота да се свика ново заседание на конгреса, за да бъдат обсъдени резултатите от него, които едва ли ще представляват зашеметяващ политически успех.

Четвърто, корупцията като мотив за искано недоверие не само няма да задълбочи някои вече видими пукнатини в управляващата коалиция и отделните партии в нея, а точно обратното - ще ги консолидира. В този аспект имаше къде по-добри варианти (като състоянието на въоръжените сили), но те бяха подминати.      

Проблемът на опозицията е, че все още не е представила на обществото задълбочен и научнообоснован анализ на прилаганата философия на управление (доколкото има такава), както и на видимо изпъстрената с недостатъци програма на правителството. Поради това липсват и очертанията на цялостната управленска алтернатива. Тъй наречен алтернативен бюджет не дава почти нищо в това отношение. А без подобна идейна и управленска алтернатива, солидно аргументирана и представена пред обществото, вотовете на недоверие си остават евтин заместител на сериозната политика. 

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във