Банкеръ Weekly

Общество и политика

Юнак Бойко: година по-късно

Преди една година, след като правителството на Бойко Борисов подаде оставка и предизвика предсрочни избори, ГЕРБ загуби властта и остана в опозиция. В конкретния случай това бе знаменателно събитие, защото партията за първи път в краткия си жизнен път преживя подобно пропадане, и то от достигнатото ниво на почти пълно овладяване на властовия ресурс в страната. Към пролетта на 2013-а ГЕРБ контролираше централната изпълнителна власт и преобладаващата част от местната, бе излъчила президент, господстваше почти монополно над четвъртата, а се бяха приготвили (но не им стигна времето) да доведат докрай и започналото прочистване на съдебната система.


Година по-късно положението съвсем не е розово.


Опозиционният статус

не понася добре на ГЕРБ. Парламентарната група е подложена на ерозия, част от клиентелата (и за зло, и за добро) се разбяга, президентът е дистанциран (и не само по принципни причини), а съдебната власт, която уж бе поверена на доверени люде, размаха калъчката по тези, които я прекрояваха безцеремонно.


Обикновено анализът на такъв тип преход е насочен към партията като цялостен организъм. Но в дадения случай особен интерес представлява въпросът как преминаването в опозиция се отрази на партийния лидер? Защото Бойко Борисов продължава да е нещо повече от избран политически ръководител. Той е другото име на ГЕРБ, а може би е по-точно да се каже, че ГЕРБ е някакъв артистичен псевдоним на водача. Нещо от рода на Бойко-ГЕРБ Борисов.


ГЕРБ е една от малкото (ако не единствената) български партии, в които


лидерският въпрос се смята за решен

един път завинаги и "по дефиниция". В този случай лидерът не е поставен пред необходимостта да се доказва, нито подлежи на някаква, макар и обречена като краен резултат, конкуренция. Всеобщата подкрепа за него е аксиоматична и дори квазирелигиозна, защото не се нуждае от аргументи. Приемането на тази видимост за даденост обаче може да се окаже подвеждаща.


Това, че в момента никой не заявява открити претенции за мястото ти, съвсем не е гаранция, че си безспорен лидер. Лидерството се доказва най-вече чрез способността да водиш в тежките моменти, което означава да си на първа линия и пръв да поемаш предизвикателствата и ударите. Когато лидерът започне да се крие зад гърба на своите сподвижници, каузата е обречена и той самият - също.


Излизането в опозиция - както е добре известно, е промяна, която не е еднозначно негативна. Тя носи възможност за преосмисляне на допуснати грешки, за поправяне на лоши индивидуални и колективни черти. Овладяването на умението да си опозиция не само е важно, то е предпоставка да овладееш умението да управляваш. Една от основните причини за падането от власт при ГЕРБ бе точно това, че партията не бе работила в опозиция. Ето защо си струва да се поразсъждава дали една година след като стана лидер на най-голямата (и единствената парламентарно представена) опозиционна партия, Борисов е извлякъл някакви поуки, които да му помогнат при евентуално завръщане във властта? От множеството възможни аспекта на проблема ще се огранича до три.


Първата голяма необходимост от преосмисляне е свързана с


отношението към властта

Тук важният въпрос е: колко власт ти е нужна и как трябва да я употребяваш. В негативен план това е въпросът за т.нар. преяждане с власт. За разлика от обикновеното преяждане, когато настъпва момент, в който просто не можеш да се тъпчеш повече, при консумирането на власт няма чувство за насита. Истинският ефект от преяждането с власт се усеща, когато вече започнеш необратимо да я губиш. Илюзията, че няма такава болест, произтича от коварната природа на всяка власт, която за по-елементарните хора придобива статут на самоцел, на нещо ценно само по себе си. Притъпяват се сетивата и особено чувството за самосъхранение, което е най-важното сетиво на всеки, облечен във власт.


Всъщност, концентрирането на все повече правомощия в едни ръце или в една партия бързо изостря въпроса за смисъла на властта, за използването й по предназначение и за ефекта от властването. Световната практика показва, че дори много добре подготвени и провеждащи компетентни политики лидери и партии се изхабяват много бързо, и то без да носят отговорност за всичко и всички. Времето наистина е много трудно, проблемите са изключително сложни, управлението на държавата вече се осъществява в почти постоянен цайтнот. И най-решителният политик (ако не е попаднал случайно на поста си) разбира, че сам, без партньорство, разбиране и подкрепа от страна на обществото, няма да стигне далеч.


В съвременните условия, особено у нас, да искаш още и още власт (или да се стремиш да си вземеш цялата власт обратно) с аргумента, че все някой ти пречи, е симптом на безнадежден аматьоризъм в политиката. Отстрани такъв политик може да изглежда симпатичен на фона на изпечените стари мошеници, но в действителност е много опасен за обществото.


Бойко Борисов и ръководената от него партия стигнаха до точката, в която нямаше какво повече да искат от българското общество. Едно относително мнозинство от българите им даде всичко, цялата власт. Вероятно част от подкрепилите този вариант са изхождали от някаква ирационална надежда, че така предоставят ресурса, необходим за решаването на проблемите им. На практика се получи точно обратното. За всеки непредубеден наблюдател е очевидно, че Борисов нямаше нито хора, нито идеи, нито опит, за да упражнява такава тотална властова доминация. Това бе изразено най-точно, макар и твърде оскърбително, още при изборната победа на Плевнелиев - както каза тогава Борисов, "който и да бяхме издигнали, щеше да спечели". Само че в управлението на държавата трудното започва, а не приключва с изборната победа.


Има ли днес някакви


симптоми, че Борисов е преосмислил

тези проблеми? Ако съдим по поведението - никакви. Той страстно иска да се върне на власт, но се отнася към властта и към нейното прилагане по същия начин. И днес, както по времето, когато "дойде на бял кон", лидерът на ГЕРБ не показва, че е разбрал императива на необходимото на България управление - не налагане на една желязна воля, а диалог, консенсус, партньорство, участие на всички заинтересовани от реформите публични субекти.


Второто голямо предизвикателство към използването на опозиционния статус за самоусъвършенстване е


уважението към институциите

и най-вече - вникването в причините за тяхната критично ниска легитимност. Разбира се, това не е порок нито само на ГЕРБ, нито само на Борисов. Продължаваме да наблюдаваме удивителната неспособност на системните партии да разберат, че силното управление се крепи не на броя на бюлетините в урните, а на действителното отношение на доверие и подкрепа от страна на хората. Това, естествено, не е някакво откритие. Тази грешка, този дефектен управленски манталитет се възпроизвежда в България вече почти четвърт век.


И точно тук стигаме до третия, най-сериозен тест: дали Борисов е научил нещо от загубата на властта. По всичко личи, че лидерът на ГЕРБ си вярва, когато описва с най-силни думи величието на своите изборни победи. Обърнете внимание колко често той напомня, че ГЕРБ е "спечелилата изборите партия", а видите ли, другите я игнорират. А това е проблемът за отношението към


победата и загубата в политиката

И днес Борисов, без да се колебае, раздава оценки на всички и на всичко, дава рецепти, произнася присъди. Той продължава да не разбира колко крехка е в действителност основата, на която е градил величествените си планове за нови победи и нови мандати, както и кроежите за бъдещо връщане във властта. Още повече че, за разлика от други партии и лидери, при ГЕРБ победата и загубата (особено първото) се свеждат до постижение и заслуги на един-единствен човек.


Без значение дали го осъзнава (и дали тези, които са длъжни да го направят, му го казват), Бойко Борисов е в решаващ момент на политическата си кариера. Тук и сега, в опозиция, той трябва да се докаже като лидер, каквото и да му струва това. Което би могло да се случи, ако Борисов разбере, че за да си лидер, не е достатъчно често да употребяваш


местоимението "Аз"

Шансът на ГЕРБ да "възкръсне" политически и да се утвърди като жизнеспособна партия е именно във формирането около лидера на добре балансиран екип от политици с качества на лидери, а не на бушони. Когато за пръв път се изправи пред това предизвикателство, Борисов се провали. Неговите характерологични особености, подсилени от нашепванията на доверени съветници, тласнаха събитията в друга посока. Бившият премиер продължава да гледа на хората около себе си не като на екип от политически и административни ръководители с лидерски качества, способни да носят част от тежкото бреме на реформите, а като на схема от предпазители, които да поемат вината за всеки пореден гаф, неуспех или просто уязвяване на неговото самолюбие.


Политическият опит и здравият разум би трябвало да му подскажат, че такава "стратегия" е обречена и рано или късно (но по-вероятно рано) късото съединение на неумелото ръководство ще удари на върха. Лидерът на ГЕРБ обаче бе и остава вкопчен в нея с мъртва хватка. Борисов продължава да си вярва, че всички останали в управлението се износват, само той - не.


Именно крайната и опростена персонификация на ГЕРБ се очертава като голямата заплаха и за партията, и за самия Борисов. Мина времето, когато това носеше дивиденти у нас и пред чуждестранните ни партньори. В днешните трудни условия не само управление, а и опозиция от типа "човекът-оркестър" вещае беди.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във