Банкеръ Weekly

Общество и политика

История с отиващ си президент, автомобил и мотоциклет

След като приключи вторият му мандат на 22 януари, президентът Георги Първанов ще продължи да се занимава с политика. Той обаче нямало да се връща триумфално в БСП и да оспорва лидерството на Сергей Станишев, каквито слухове вървят на Позитано 20, обясниха от обкръжението му. Амбицията на Първанов била много по-голяма - да е нещо като идейно гуру на широко левоцентристко до дясно обединение. Той искал да направи и школа за коване на млади професионални политици, които да влизат във властта подготвени.
(Столичен всекидневник за плановете на Г. Първанов)

Като начало един стар, но непреходно актуален анекдот. Питат Радио Ереван: Вярно ли е, че Гарабед си е купил автомобил? След кратко мълчание радиото отговаря: По принцип е вярно, но не е автомобил, а мотоциклет, и не си е купил, а го е блъснал при неправилно пресичане на улицата. Вицът идеално отразява неяснотата около политическото бъдеще на сегашния държавен глава. След напомпването на големи очаквания за някакъв страховит нов политически проект, който в един момент дори бе обсебил страховете на Бойко Борисов, реалността се оказа обидно мизерна.
Начинанието АБВ се спихна скоропостижно
като значителна част от оредялото президентско войнство дори отказа да се присъедини публично към тази кауза пердута.
Но тъй като някак не върви напънът на планината от Дондуков да роди само едно мъртво мишле, президентските пиари превключиха на друга вълна. От нафталина отново бе извадена протритата идея за триумфално завръщане на Първанов на Позитано в ролята на спасител на вегетиращата левица. В това никой сериозно не вярва, но като няма риба, и ракът е риба. За поддържането на шумотевицата допринася и охотното задкулисно пригласяне от страна на вътрешнопартийните противници на Станишев, за които това е единственият начин да поддържат натиска върху председателя (след като така и не се осмелиха да влязат в пряк политически сблъсък с него).
Няколко пъти съм коментирал този вариант и няма да се връщам към него по същество. Само ще потвърдя, че днес шансовете на Първанов за някакво (да не говорим за триумфално) завръщане по върховете на БСП не само не са нараснали, а спаднаха до нулата. Авантюрата АБВ сериозно увреди на доверието към президента в средите на левицата, а нейният срамен провал потвърди съмненията на мнозина, че политическият възход на Първанов се дължи на щастливо стечение на обстоятелства, а не на лидерски качества. Да припознаеш в
политически лузър спасител на партията
е все едно да назначиш глух за акордьор на пиана.
Казаното не означава, че отиващият си президент няма печеливши политически ходове, нито дава основание да се подценяват последиците от неговите действия. Въпреки че след два президентски мандата връщането в оперативната политика е странна идея и твърде сложна задача, по нашите географски ширини това не е невъзможно. Стига да не се прави с цената на допълнително разкалване на и без това разорания като от стадо бизони нашенски политически терен. Зациклянето на българската левица е твърде важен проблем за българското общество, за да бъде допълнително усложнявано от нечии лични амбиции. Като се има предвид и хроничното кризисно състояние на традиционната десница, днес е
назряла необходимост от идентификация
и оформяне на ясни политически разграничения, а не от ново поколение партийни мутанти (като споменатото в началото и само по себе си нелепо широко левоцентристко до дясно обединение).
Няма да коментирам заявките за идеен гуру, но не може да се игнорира тоталната липса на сътворени от самия президент (а не от неговия екип) идеи, които биха създали поне минимална легитимност на такава амбиция. Дълбоко се съмнявам, че въобще някъде по света е възможно да бъде създадена последователна и работеща идейна система, която да обедини непротиворечиво такъв широк политически спектър. Противно на всички предсказания идеологиите не само не отмряха, а в условията на зачестили глобални, регионални и национални кризи един от най-опасните дефицити е именно недостигът на идеи, които да обосноват ценностите, интересите, кооперативността и солидарността на различните човешки общности. Наивна илюзия е, че така необходимата на българското общество кооперативност ще бъде постигната просто чрез механичното обединяване на леви и десни идеи и формации. Зад такова единство отдавна сме се научили да разпознаваме
поредните властови амбиции
по правило обратнопропорционални на капацитета за правене на обществено необходими политики.
Иначе казано, ако е вярно, това виждане на президента за връщане в партийната политика е още по-вредно, отколкото имагинерният вариант за завръщане начело на БСП. Второто би задълбочило стагнацията в левицата, което би могло да има и позитивен ефект (създавайки условия за възникване на нов ляв политически проект). Първото би тласнало (поне част) от българската политическа енергия в безплодно и вредно направление, към поредния уродлив продукт на социално-политическото инженерство. Както вече е ясно, поредицата опити в това отношение (НДСВ, Атака, РЗС, а все по-сигурно и ГЕРБ) не донесоха нищо добро на българското общество. Единствената добра страна на това намерение на Първанов е, че е практическо неосъществимо. Провалът на проекта АБВ, който бе замислен именно като широкоспектърен политически тюрлюгювеч, би трябвало да е поучителен - ясно е, че ентусиазирани кандидати за обединители има, но мераклиите за редови обединяващи се са кът.
В допълнение, друго от цитираните намерения на Първанов визира (макар и с видима популистка интонация) един от най-болезнените недъзи на българската политика -
обновяването на политическите елити
Независимо от занаятчийската формулировка (школа за коване на млади професионални политици, които да влизат във властта подготвени) проблемът е реален, но именно визията на президента за негово решаване е невярна и вредна.
Отново бихме могли да подминем натрапчивото внушение, че точно Първанов ще бъде уникалният мъдър ментор на начинаещите млади политици. Едва ли трябва да се доказва, че и преди, и по време на президентската си кариера той има немалко грешки и грехове, които поставят под сериозно съмнение подобни претенции. По-съществена е друга страна на въпроса - как си представяме формирането, израстването и себедоказването на новите членове на политическите елити. Порочна е самата идея за създаване на работилница за професионални политици, която да ги изпраща във властта подготвени. Никаква диплома (дори блестяща) от никакво училище за политика (дори с перфектни програми и преподаватели) не може да даде гаранция, че младият политик е готов за властта.
Разбира се, натрупването на теоретични знания, изграждането на практически умения и формирането на необходимата морално-философска диспозиция към властта са нещо много важно. Но
истинското училище е реалната политика
и по-точно - разумното кариерно развитие на младите хора, решили да се занимават с политика. Както съм повтарял многократно, в една развита демокрация няма да откриете министър-председател без нито ден сериозен управленски стаж и без значителен социален опит. У нас млади хора, дори наистина способни и почтени, биват запращани с един замах на върха на властовата пирамида, за чиито изпитания не са готови и поради това се провалят, а заедно с това стават причина за сериозни вреди за обществото.
В България сме свидетели на една отблъскваща демагогия на заиграването с младите хора, на една противна в същността си система за тяхното развращаване чрез обещаване на светкавично издигане и бързи облаги от властта. Ако някой иска да подготви едно следващо поколение български политици, но такива, които действително ще работят за обществото, трябва да им обещава не престижни школи с чудодейни дипломи, отварящи вратите на всички кабинети на властта, а добронамерени съвети и подкрепа за търпеливо политическо и професионално израстване, независимо от партийните и личните афилиации. Вярно е, че тогава няма да се хвалим с 35-годишни премиери и 25-годишни заместник-министри, но за сметка на това до ключовите за обществото властови позиции ще достигат изключително хора, които са доказали, че могат да носят бремето на публичното управление. А именно способността да взимаш решения и да носиш отговорност за тях е
сърцевината на професионализма в политиката
Това декларирано намерение на Георги Първанов (отново с уговорката - ако е действително) има по-сериозни шансове да се осъществи, поради което представлява по-голяма заплаха. Защото ще се намерят по-наивни (или обратното - доста пресметливи) млади хора, които ще се заплеснат по престижната диплома от поредната елитна школа за професионални политици. И ще се превърнат в поредното загубено младо поколение на българската политика и на българското общество.
Естествено, намеренията на един политик (пък бил той и все още действащ президент), колкото и натрапчиво да са рекламирани, са все още нещо твърде различно от действителността. В случая с Георги Първанов има повече основания да предположим, че ще бъдем свидетели на поредното потвърждение за мъдростта на анекдота за Гарабед, автомобила и мотоциклета.

Facebook logo
Бъдете с нас и във