Банкеръ Weekly

Общество и политика

Институционално заклинване

Във всяко едно отношение - политическо, икономическо, социално, морално - системата на българските държавни институции днес наподобява прегрят парен котел с плътно затворени клапи. Налягането расте, но парата не излиза нито през основния механизъм, което би трябвало да доведе до движение напред, нито през аварийния вентил, което да предотврати експлозията. На всичко отгоре машинистите, или поне лицата, които се представят за такива, с цялото си поведение показват убеденост, че смятат подобно развитие на нещата за правилно и полезно. Не се притесняват от все по-вероятния взрив и дори си правят сметки какво ще спечелят от него. Все едно е напът да се срути кочината на омразен съсед, а не последните останки от легитимността на държавата.


Ситуацията е трудно обяснима, тъй като се развива в силно усложнена обстановка - драматичен вътрешен спад на доверието в институциите, предизвикателства на задълбочаваща се международна криза и приближаващи евроизбори, които ще бъдат посветени на всякакви въпроси освен на реалните европейски такива.


Вместо да продуцират партньорство, а когато се налага - и добронамерена конкуренция по линия на нужните смислени послания и инициативи за промяна, основните институции приличат на


запънало се магаре на мост

и възпроизвеждат доказателство след доказателство за пълната си несъстоятелност. Това би било дразнещо и в нормално време, а в днешната почти непоносима за повечето българи обстановка направо вбесява.


Някаква по-забележима динамика възниква само при поредния глупав гаф. Ако страната не бе в такова драматично положение, щеше да е забавно да наблюдаваме тази комедия от грешки, при която уж сериозни ръководители и ръководни органи постоянно си вкарват зрелищни автоголове. Ходове, представяни за реализация на "хитър план" (аналогията е с известния комедиен сериал "Черното влечуго"), се оказват просто поредният пример за елементарна неспособност да се различи печелившо от губещо тактическо (да не говорим за стратегическо) решение. На същото нескопосано ниво са и опитите за оползотворяване на грешките на противника.


Като пример да проследим перипетиите на превърналото се в банална махленска свада противопоставяне между президента и Народното събрание. За по-малко от година този парламент и този президент превърнаха иначе смислени конституционни механизми в типично


боричкане между почерпени квартални бабаити

От една страна, президентът започна да налага вето безразборно, включително и върху текстове, които въобще не заслужават прилагането на такова сериозно средство. В допълнение - без сериозна публична аргументация и без допитване до по-широки професионални и обществени среди. Така вече и най-обикновените хорица проумяват, че президентското вето е "за парлама", колкото институцията да напомня, че съществува. А подобно напомняне става все по-наложително, защото от импровизация на импровизация държавният глава олеква все повече и се отдалечава на безнадеждно разстояние не само от пиедестала на обединител на нацията, но дори от статуса на сериозен политически играч.


От друга страна, парламентът прави всичко възможно и невъзможно да докаже, че не е в състояние да обоснове убедително спорни и дори скандални законодателни решения. Нещо повече, с формалното, спестяващо каквато и да било дискусия по същество отхвърляне на президентските оспорвания, Народното събрание затвърждава всеобщото убеждение, че у нас политика се прави на инат, а не на "полза роду". Като прибавим абсурдните изцепки на тема "импийчмънт" и склонността да се хвърлят в пространството стряскащи обвинения (които след това бързо се забравят), бутафорията става очевидна дори за неизкушените.


Поради това имитацията на диалог между институциите в процеса на един


изпразнен от съдържание сблъсък

"за честта на мундира" се възприема като неумело изпълнение на несръчни клоуни, които дори не могат да разсмеят публиката, а я дразнят все повече и повече. Мнозинството от българите не желае да вземат страна в това взаимно окалване, но не защото нямат отношение или позиция, а защото са наясно с безсмислената имитация на демокрация и разделение на властите.


За съжаление упорството да се поставя институционалната основа на държавата в положение на заложник на конюнктурни селски хитрини е нещо повече от случайно съвпадение на обстоятелства. Дори по въпроси от стратегическо, геополитическо естество (като кризата в Украйна) различните институции си позволяват да водят своя собствена линия, след като уж са постигнали съгласие да говорят в един глас. Президентът, правителството, Народното събрание, да не говорим за отделните крила в парламентарните партии, всички вкупом излъчват разнопосочни послания, което не само ни резили като несериозен партньор, но и


значително отслабва позициите ни

при бъдещи кризисни решения.


Да вземем за пример поведението на институциите при поредната криза, възникнала след трагичен инцидент. Те започват да си прехвърлят отговорността като горещ картоф, да се обвиняват взаимно и да се "топят" пред обществеността, вместо да покажат, че са готови да вземат съгласувани решения, но и да поемат реална солидарна отговорност. Когато парламентът провежда изслушване на даден министър или друго високопоставено длъжностно лице, по правило натежават конюнктурни партийно-политически съображения, но не и аргументите да се предприеме координирано действие за преодоляване на причините за кризата. Едните бранят призования да отговаря, защото е "техен", другите са готови да го разкъсат, защото е на "другите". Всички заедно забравят, че въпросният министър е (или би трябвало да бъде) слуга не на една или друга партия, а на държавата и чрез нея - на народа.


Като последен, но не по значение, минус за днешното отношение между основните държавни институции трябва да бъде посочено удивителното съвпадение на рефлекса им за фиктивно, имитационно използване на фундаменталните демократични механизми. Независимо от своите вражди и взаимни нападки те проявяват безукорна последователност като защитници на статуквото, лишаващо обществото от участие и контрол при вземането на важни за него държавни решения. Прибавено към очевидните дефекти на конкретните институционални решения, "заклинването" на отношенията между институциите неминуемо ще е за сметка на решаването на редица крайноважни и неотложни въпроси. Какви ще бъдат преките и дългосрочни последици от това (включително и за действащия институционален модел) предстои да видим.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във