Банкеръ Weekly

Общество и политика

In corona virus veritas

Александър МАРИНОВ

 

Откакто ни налази епидемията, непрекъснато, до втръсване звучи разсъждението за кризата като заплаха, създаваща възможности. Може да е клише, но е вярно; трудното е да се приложи, т.е. да намерим начин да открием и използваме тези възможности.

Времето на изпитания играе ролята на безпогрешен тест за същността на хората. Задръжките са обезсилени от разбираемите страхове и страсти. Много по-трудно е да се използват гладките и безсъдържателни фрази, заучените ефектни пози, отрепетираните прояви на хумор и остроумие. Лъсва какво е истинското отношение към другите, към ценностите, в които се кълнем. Маските падат, всеки е такъв, какъвто е и до където му стига ума и почтеността. Това важи да всички, но най-вече за публичните личности, за политиците, за тези, на които сме поверили отговорността да се разпореждат с обществените ресурси (по дефиниция – в името на общото благо).

Би било пресилено да твърдим, че с поведението си нашите „слуги на народа” кой знае колко ни изненадват. През последните години упорито и неотклонно те

пробиват дъно след дъно

на невъзпитание, необразованост, безотговорност и непочтеност. И все пак, добре би било в тези тежки дни на изолация, неяснота и всевъзможни страхове да гледаме и да слушаме внимателно. И най-вече – да помним. За да вземем правилните решения, когато всичко приключи, а може би и преди това.

Словесността и проявяващото се в нея мислене (?) на нашите държавни мъже и жени е в пълен унисон с наложения през последното десетилетие начин на управление на държавата и с практическото отношение на властимащите към нас, техните „работодатели”. Просто сега всичко е кристално ясно - личи се, че „те” не чувстват никаква ангажираност и отговорност към „нас”. Управляващите се кълнат, че най-важни са живота и здравето на хората, но гледат на народа като на някакво бреме, тълпа от  натрапници, носители на всевъзможни грехове.

Според министъра на финансите сме непоправими прахосници („Ще заемем милиарди – нали искате да харчите”), а тези, които не са на трудов договор – „маргинали”. Опитът за някакво извинение бе обезсмислен, след като той прехвърли отговорността за гафа на тези, които се били „разпознали в казаното”.

Според министър-председателя най-голямото бреме на властта е, че трябва да се съобразяваш с някакви по-учени хора („Не пожелавай властта, защото може да стане твоя и тогава какво ще те правим с тази дезорганизирана част, наречени експерти”). Според министъра на труда и социалната политика - пост, който би трябвало да е еманация на социалната чувствителност на властта, „няма нужда от прекомерни икономически мерки още на 18-ия ден, откакто е обявено извънредното положение”. (Може би ръководителят на социалното ведомство разбира като прекомерни мащабните планове за стотици милиарди, които повечето засегнати страни вече прилагат, за да защитят навреме бизнеса и най-вече хората.)     

Но това, че се чувстват далеч (и по-висши) от нас не е е най-страшното. Както се казва, свикнали сме. Потокът на съзнанието, който по стечение на обстоятелствата се лее в публичното пространство, обаче доказва

ужасяващата степен на необразованост

и некомпетентност на властимащите, техните махленски представи за начина, по който би трябвало да се управлява (и фактически се управлява) държавата в такива драматични времена.

Например, министърът на отбраната ни успокоява: „Няма да се съберем и на две ракии да решим изваждането на армията на улицата”. Вероятно досега повечето решения се вземат именно по този начин. А ето как премиерът обосновава критериите за подбор на създадения (дублиращ) Медицински съвет към правителството: „Решихме да включим в медицинския съвет зъболекар. Зъбите не гледат коронавирус. Нали безплатни маски трябват и за зъболекарите. Те също са с бели престилки. Всички вярваме на белите престилки”.

Самоувереността на управляващите не е била поколебана от мащаба на заплахата. Подобно на Херкулес те ни внушават, че са способни да вършат подвизи, и то за кратко време („Само за четири дена реорганизирахме цяла индустрия – да произвеждаме облекла”). Ако има някаква неяснота, тя е извън нас – въобще никой нищо не знае („Има ли надежда? Няма! Положението е „Чук и танц”. Тъй му казват докторите”.) А опитите да ни окуражават са такива, че по-добре да не го правят („Никой не може да каже колко ще трае кризата. Представяме си месец-месец и половина, защото така ни се иска”).

Наистина е стряскащо, че хората, които управляват страната и би трябвало да го правят в съответствие и в изпълнение на действащите закони, изглежда

нямат представа за своите правомощия

и задължения, произтичащи от тези закони. Например, че правителството е длъжно да поддържа реална (а не книжна) готовност за реакция при бедствия, за да защити населението и икономиката. За тази цел се изисква да са налице и с проверена осъществимост планове за действие, механизми на вземане на решения, заделени ресурси и всичко останало, което влиза в Националната система за спасяване при бедствия. Но, изглежда, това всичко е само на хартия, защото тези, които би трябвало, не са упражнили правомощията си, за да го гарантират.

И тогава, разбира се, вината е на невидимите и видими врагове. Ето как гледа министър-председателят на създалата се ситуация: „Всички сме мислили, че ако стане война, ще е с танкове, с ракети, ще копаем окопи, а те ни нападнаха по най-ужасяващия начин и най-беззащитни се почувствахме тук...НАТО трябваше да е готово за вирусологична война. Навсякъде само за вируси ни говорят, все някой гад ги е произвел, пуснал и после целият свят страда. Но надали сега ще разберем кой гад това го свърши.”

С подобни разсъждения

Бойко Борисов би трябвало да е благодарен на президента за ветото по повод наказателното преследване за „невярна информация”. Защото логично възниква въпросът кой „гад ни е нападнал”, има ли доказателства за това и защо не е сработила нашата „противогадова” система.

Не по-големи надежди буди подходът на министъра на финансите към прогнозиране на икономическите последици от пандемията. Според Горанов правителството е разработило три сценария, като „най-лошият вариант е спад на икономиката с 3 на сто” (а се твърди, че има и оптимистичен сценарий, който предвижда известен, макар и минимален растеж). Това не е лошо предвиждане, като се има предвид, че експертите не изключват срив с десетки проценти на икономиките на най-развитите страни. Но дали е достоверно?

Накрая, по стар инстинкт, когато му задават неудобни въпроси, премиерът се захваща да громи обичайните заподозрени. Трябва наистина да си загубил чувство за реалност, за да изкажеш в подобна на днешната ситуация мисъл от рода на „единственият риск за България е БСП”. Или да се хвалиш, че „нашият бюджет винаги е бил без дефицит – на БСП винаги беше с дефицит. Ако искаме и ние сега можем да направим дефицит. Финансовият министър ще изпълни всяка моя разпоредба. И след това ще си подаде оставката и ще сбърка. Но аз съм отговорен човек.”

Само десет дни след тези думи правителството взе решение за актуализиране на бюджета, вкл. с 3,5 процента дефицит и искане за разрешение за (до) десет милиарда нов заем. Остава ни само да очакваме следващите прозрения.

Facebook logo
Бъдете с нас и във