Банкеръ Weekly

Общество и политика

ГРЕШКАТА, КОЯТО ИЗРАЕЛ СВИКНА ДА ПОВТАРЯ

Ави Шлаим*
Ливан не за пръв път е жертва на жестоката геополитика в Близкия изток; избиването на невинни цивилни е нещо, което неизменно съпътства израелските военни интервенции в тази крехка и многонационална, но демократична република. Историята на тези интервенции е пълна с уроци за рисковете, които произтичат от тях.
Политическите лидери, които пренебрегват уроците на историята, обикновено са обречени да повтарят нейните грешки. Едно от малкото мъдри решения, правени някога от Израел по отношение на Ливан, бе изтеглянето на войските през май 2000 г. - изтегляне, което сложи край на 18 години злополучия.
Правят се много съпоставки между сегашната кампания и зле разбраната инвазия в Ливан през 1982-ра. В действителност далеч по-поучително би било сравнението между днешните събития и операцията със странното название Гроздовете на гнева, която лявото правителство на Шимон Перес проведе през април 1996-а.
И двете отразяват една и съща склонност към пренебрегване на дипломацията за сметка на военните решения при преследването на политически цели. И в двата случая цивилни лидери приеха безрезервно съветите на военните, за да повишат популярността си сред израелските избиратели.
Шимон Перес, който стана премиер след убийството на Ицхак Рабин, се опита да промени репутацията си от господин Мир на господин Сигурност. Сегашният премиер Ехуд Олмерт, който наследи далеч по-войнствения Ариел Шарон, се опитва да докаже, че може да бъде точно толкова твърд и решителен като предшественика си, когато се наложи.
Военните винаги са били влиятелен фактор
при определянето на политиката в Израел, но днес влиянието им е достигнало безпрецедентни мащаби. Когато бойците на Хизбула преминаха границата и отвлякоха двама израелски войници, Олмерт представи на кабинета си само един план за действие: военния. Израел държи 15 сравнително високопоставени ливански затворници, но възможността за преговори и обмен на пленниците изобщо не бе обсъждана.
И в двата случая - през 1996-а и днес - главната цел на операциите бе ликвидирането на Хизбула. И в двата случая тази цел е напълно нереалистична.
Преди десет години идеята бе да се окаже натиск върху цивилните в Южен Ливан, така че те да окажат натиск на своето правителство, което да окаже натиск на Сирия, която най-после трябваше да озапти Хизбула и да гарантира спокойствие на израелските сили в южен Ливан. Накратко, планът бе да се принуди Дамаск да действа като израелски жандарм в Ливан. Сирия обаче не пожела да поеме тази роля, а Хизбула само стана още по-силна в резултат на цялата операция.
Основната цел на сегашната операция, както се повтаря постоянно, е не озаптяването, а окончателното унищожаване на Хизбула. Но
и тази цел е еднакво неизпълнима
Никакъв външен военен натиск, колкото и силен да е той, не може да доведе до разоръжаването на групировката. Ливанското правителство е крехка коалиция, която включва и двама представители на Хизбула. Ръката на ливанската армия е къса и не достига до юга. Един опит на Бейрут да посегне на Хизбула ще доведе само до открит бунт на шиитското население.
В Ливан по принцип Хизбула се смята не за терористична организация, а за автентично движение за ислямска съпротива. Тъкмо Хизбула, а не ливанската армия принуди през 2000 г. израелските войски да напуснат страната с подвита опашка. Хизбула е единственият път до властта за бедното и потискано шиитско население.
Освен това и двете израелски намеси в Южен Ливан включваха съзнателни удари срещу цивилни - в явно нарушение на законите на войната. В операция Гроздовете на гнева стратегията на Израел бе еквивалент на използването на булдозер за плевене на градина.
Ръководителят на сегашната операция Дан Халуц е бивш командир от военновъздушните сили и един от горещите застъпници за използването на военна сила срещу цивилни. Запитан какво е усещал, когато е пускал бомба над цивилни цели, Халуц отвърна: Лека вибрация в момента, в който бомбата се освобождава, и толкова. Този отговор красноречиво показва колко дълбока е моралната поквареност на висшето израелско командване.
Тъкмо по съвет на Халуц миналия месец израелският кабинет разпореди нанасянето на най-жестоките въздушни удари в историята на Ливан, при които бяха разрушени летището в Бейрут, електроцентрали, мостове, магистрали, цивилни домове и дори един пост на ООН. През 1996 г. израелските сили прогониха от домовете им близо 400 000 цивилни; сега броят им е над 800 000, при над 700 убити и 3 хиляди ранени. Голяма част от жертвите са деца.
През 1996-а едно клане над невинни граждани сложи безславния край на операция Гроздовете на гнева. Сто и двама бежанци, намерили укритие в лагера на ООН в Кана, бяха избити при преграден огън, който според Амнести интернешънъл бил напълно съзнателен. Това масово убийство
даде моралната победа на Хизбула
Международният отклик принуди Съединените щати да уредят спиране на огъня и да прекратят кръвопролитията. С три думи: операция Гроздовете на гнева се оказа политически, военен и морален провал.
Преди десетина дни в същото градче Кана израелските бомби убиха поне 28 цивилни ливанци. И още веднъж светът заклейми действията на Израел; всъщност това може да се окаже превратната точка в този конфликт. Дори Америка, която бе дала зелена светлина на Тел Авив да продължи с войната, започна да работи за това, което нарича трайно прекратяване на огъня.
И все пак Америка си остава по-скоро част от проблема, отколкото част от решението. Никога в новата история Вашингтон не е отпускал до такава степен юздите на Израел.
Дали Тел Авив ще приключи тази война в по-добра стратегическа позиция от онази, в която я започна, тепърва предстои да видим. Но никакви стратегически придобивки не могат да оправдаят в морално отношение смъртта и разрушението, което Израел донесе на беззащитния си съсед. Както и през 1982-ра, ефектът в Ливан от тази дивашка намеса ще е появата на още едно поколение разгневени младежи, посветили се на съпротивата.
Убиването на деца е нередно. Точка. И войната с тероризма не може да бъде спечелена, когато едно демократично правителство действа като терористична организация. Войната е твърде важно нещо, за да я оставим на генералите.
---
Ави Шлаим е израелски историк, преподавател в колежа Сейнт Антъни в Оксфорд и автор на дузина книги, последната от които е Желязната завеса: Израел и Арабският свят.

Facebook logo
Бъдете с нас и във