Банкеръ Weekly

Общество и политика

Голямата подмяна

Александър Маринов

 

Тези дни премиерът отрони страдалчески, че се опитва да прекара страната през иглени уши. Интересният въпрос е: как я докарахме дотам  да сме в положението на камилата. Нали всичко вървеше на добре, че дори и на прекрасно - и така вече години наред, поне ако съдим по дневния ред на Народното събрание и Министерския съвет, по графиците на задграничните посещения и молитвените закуски, и - особено - по купчината албуми с трогателни снимки на нашите големци, прегръщани и целувани от световни величия.

Но се оказва, че тази хроника, в която се редуват големи, още по-големи и планетарни успехи, няма нищо общо с мрачната действителност - въпреки усилията да бъде заблудено обществото с помощта на платени медии и псевдоексперти. Истинският дневен ред е заметен под килима, премълчаван, игнориран. Това осигурява временен комфорт на управляващите - но кратък и измамен. Защото реалните проблеми могат да бъдат заличени от правителствените програми и телевизионните мантри на успеха, но остават и се задълбочават - като гангрена. Нашият официален "дневен ред" е като на човек с болен зъб, упорито отказващ да иде на зъболекар.

За да бъдем точни, властимащите у нас извършват не обикновена, а двойна подмяна на истински важните проблеми на обществото, които държавата е длъжна да решава (или поне да помага да се решават).   

Първата подмяна става още в деня на обявяването на изборните резултати, когато политиците, дружно претендирали за народното доверие, привидно се разделят на управляващи и опозиция. И едните, и другите забравят проблемите, които буквално до вчера са обявявали за "най-важни и неотложни". Разбира се, щедрите обещания, които никой няма намерение да изпълнява, не са наше изобретение. Още Бисмарк е казал, че най-много се лъже преди избори, по време на война и след лов. Ако нещо в България впечатлява, това е тоталното превъплъщение. Всички дружно се оправдават с избора на народа. Едните го упрекват, че ги е пратил в опозиция. Другите - че едва ли не им е заповядал да се сговорят, за да поделят властта, поради което трябва да правят компромиси. Интересното е, че тези компромиси между сдушилите се да консумират властта водят не до някаква комбинация от предлагани от тях поотделно мерки за изпълнение на предизборните обещания, а до нещо трето - съвършено различно и непознато.

Така, на тъмно и в грях, се раждат управленските програми на българските правителства. Въпреки гръмогласните твърдения  те нямат почти нищо общо с предизборните обещания - не само като набор от реални управленски решения, а дори и като идентифициране и подреждане на проблемите за решаване.

Ако у нас се прилагаше нормалната практика на доброто управление, изработването и приемането на правителствените програми нямаше да отнема половин година, а понякога и повече. Всеки потенциален участник във властта би трябвало да бъде подготвен за възможните варианти на коалиционно партньорство, респ. - за съответните допустими компромиси. Спорните въпроси би трябвало да се изясняват още по време на преговорите, а постигнатото съгласие да определя дали въобще ще има правителство.

У нас нещата се случват иначе. Първо текат пазарлъци за разпределение на постове и сфери на влияние, сделката за властта се сключва на ангро, а после сядат да натъкмяват управленската програма. Най-големите спорове при нейното договаряне е не кои проблеми са най-важни и болезнени за обществото, поради което трябва да намерят приоритетно място. Битката е да бъдат включени формулировки, които гарантират две суперважни цели - първо, безпрепятствено преследване на егоистичните интереси, второ, невъзможност да се установи дали написаното е изпълнено и кой носи отговорност. Това съвсем ясно личи в управленската програма на действащото правителство - две трети от съдържанието е толкова неконкретно и безадресно, че всеки опит да бъде оценено изпълнението се превръща в познатия схоластичен средновековен спор колко дявола могат да се съберат на върха на иглата. А там, където откриваме конкретни резултати и числа, очевидно сметките са направени предварително и просто трябва да се узаконят.

Но всичко изброено дотук очертава само първата подмяна на дневния ред. Правителствените програми наистина са твърде далеч от реалните проблеми на мнозинството от българите. Само че дори и в този си вид те биха довели до някакъв, макар и скромен, напредък - при положение че се полагаха усилия за тяхното изпълнение и добросъвестно отчитане. И тук стигаме до втората, още по-фрапираща и вероятно уникална по рода си подмяна.

Тези, които имат властта в България, съвършено съзнателно и последователно отказват да изпълняват приетите от самите тях управленски програми и ги заменят с неясно множество от необосновани и по същество нелегитимни дейности. Ето само някои от неоспоримите факти.

Факт № 1. Министерският съвет и неговата администрация не правят нищо, за да следят, оценяват и отчитат пред обществото резултатите от дейността за изпълнение на правителствената програма. Към момента не съществува нито един публично достъпен документ, който да потвърждава наличието на такива усилия. Причината е очевидна - реално извършваната работа на правителството следва друг, неявен дневен ред. Единственото (частично) изпълнено обещание бе повишаването на минималната пенсия - но това бе сторено още преди приемането на програмата на правителството.

Факт № 2. Годишните планове на министерствата и другите ведомства не се изготвят на основата на произтичащите от обявената правителствена програма техни цели и отговорности (въпреки че в интерес на истината такива не са изрично формулирани и адресирани). Следователно  цялата изпълнителна власт работи на базата на свой собствен (или неофициално спуснат отгоре) управленски дневен ред, който съдържателно не съвпада с поетите пред обществото ангажименти.

Факт № 3. Програмното бюджетиране у нас отдавна е само на книга (някакви наченки имаше единствено към края на мандата на Тройната коалиция). Наистина, съществуват т.нар. оперативни отчети за изпълнението на програмните бюджети на Министерския съвет и министерствата, но те са проформа, не показват връзката между изразходвани средства и постигнати измерими резултати, и, което е най-важно, също не кореспондират с целите и мерките, формално записани в правителствената програма за управление. Това поражда основателни съмнения не само относно легитимността, но и относно законосъобразността на публичните разходи. Упоритият отказ на Сметната палата да оценява целесъобразността, ефективността и ефикасността на разходите на правителството задълбочава тези съмнения.

Ако обобщим: политическата класа налага свой собствен дневен ред на управлението, произтичащ от нейните егоистични интереси, а не от реалните проблеми и интереси на българското общество. Тя извършва двойна подмяна - първо, не включва в управленските програми и политики обещаното преди избори (на основата на което е получила мандата да управлява), второ, умишлено не изпълнява и не отчита приетите от самата нея управленски програми (които представляват нормативни актове и следователно са задължителни).

Изводът е ясен: тази политическа класа не изпълнява своите обществено необходими и законово уредени функции, следователно е ненужна и вредна. Тя трябва да бъде отстранена и заменена с пълноценен политико-държавнически елит, а самата тя - да понесе съответната отговорност - поотделно и колективно. Което ще се случи  рано или късно.

Facebook logo
Бъдете с нас и във