Банкеръ Weekly

Общество и политика

Европа - свещена или дойна крава?

Една статия на Иван Кръстев, препечатана от чужбина, неочаквано разбуни духовете у нас. Казвам неочаквано, не защото Кръстев не е доказан майстор на ефектните (макар и невинаги убедителни) интелектуални провокации. А защото е посветена на бъдещето на Европейския съюз - тема, която у нас се свързва главно с това колко пари ще ни отпуснат и колко реално ще ни дадат.


Защо се взривиха форумите, а представителят на Европейската комисия в София побърза (може би по-точната дума е избърза) с пропагандни разяснения, че Европейския съюз е несъветски съюз? И къде въобще тук има необходимост от сериозно публично обсъждане?


Проблемът въобще не е в интелектуалната провокация. Може би наистина този път авторът попресоли манджата, като прави (може би малко фриволен) паралел между разпадането на Съветския съюз и тъмните облаци на хоризонта на обединена Европа. Гледната точка е интересна, въпреки че рискът при анализа по аналогия е добре познат на всеки компетентен изследовател на политиката. Не са толкова важни и някои фактологически и интерпретационни пропуска на Кръстев. Статията е полезна, защото представлява един от редките у нас опити да се замислим дали Европейският съюз (респективно този конкретен модел на евроинтеграцията) е


прав, когато съгреши дори

nbsp;


А оттук - дава стимул да изградим по-сериозно и отчитащо нашите национални интереси мислене и поведение по общоевропейските въпроси, което гледа на ЕС не като на свещена дойна крава, нито като на строгия, но справедлив квартален милиционер, който ще сложи ред в семейните ни (вътрешнобългарски) разпри и пакости.


Всъщност, много по-съществено е да се разсъждава и дискутира не дали ЕС ще се разпадне като СССР, а каква ще бъде краткосрочната и средносрочната цена на запазването му и дали ние ще можем и ще имаме интерес да платим тази цена. Въпросът не е чисто теоретичен, защото макар и малко България има (или по-точно би трябвало и би могла да има) глас и участие при вземането на решенията за преодоляването на несъмнено съществуващата и задълбочаваща се криза в европейското пространство.


Самият факт, че се разглежда и такава опция, би трябвало да ни накара да погледнем достатъчно критично на факта, че засега българските управници не искат (а вероятно и не могат) да правят такава българска политика в ЕС. Те предпочитат да се подмазват и прилепят до силните в съюза с надеждата да изкрънкат някакво специално благоволение. Иначе казано, кризата в обединена Европа би трябвало да ни подтикне най-после да дефинираме


нашия национален интерес

nbsp;


да го подплатим с адекватна стратегия и да започнем да разработваме и провеждаме съответни политики - както вътре в страната, така и в европейските институции.


Огромен дефект на самия процес на подготовката на България за присъединяване към ЕС бе възприемането и пропагандно-едностранчивото обрисуване на европейската интеграция като източник единствено на блага, ползи и положителни перспективи за всяка отделна страна, вкл. и за България. На практика почти от 20 години встрани е изтикана проблематиката на различията и противоречията на интересите на различните страни и групи страни, като се предпоставя тяхното мистериозно, почти мистично изглаждане по силата на европейските стратегии и политики. Което, разбира се, е невъзможно - политиките на ЕС се изработват в резултат на баланс на влияния и власт, което означава, че някои от членовете на съюза имат възможност да доминират и прокарват интересите си. Останалите, естествено, се опиват да защитят своите и тази борба на интереси продължава постоянно макар и зад лустросаната фасада на евроинтеграционното благополучие.


В това отношение кризата в Европа не даде начало на нови процеси, просто извади на повърхността стари тенденции. Няма по-добър пример от днешната гръцка трагедия - всички европейски правителства, включително и това на Германия, много добре са знаели какви ги вършат южните ни съседи и са извличали полза от това вероятно с наивната нагласа, че безметежното цицане на европейски пари ще продължава вечно.


Но вечни неща няма, затова твърденията за вечния Европейски съюз миришат на


нов квазирелигиозен култ

nbsp;


Това би трябвало да виждаме и ние, защото в процеса на подготовката на следващия бюджет на ЕС вече се набелязват определени промени, които видимо не съответстват на интересите на България и на някои други новоприсъединили се държави. В сегашния бюджет на съюза поне бяха предвидени пари за редица важни за нас неща, макар тези пари да не ни ги дават - къде с основание, къде без. Това, което вече личи в проекта за бюджета 2014-2020, е, че богатите страни ще дръпнат чергата към себе си и ще ни оставят сами да се оправяме с куп проблеми. В този смисъл прословутото европейско сближаване започва все повече да прилича на международната социалистическа интеграция, но според онзи известен анекдот за кокошката и прасето, който образно изяснява, че при него винаги някой е прецакан.


Няма смисъл да ревем или да се възмущаваме, въпреки че лицемерието на брюкселските бюрократи и на криещите се зад гърба им западноевропейски политици започва да става прекалено. Въпросът е: какво правим ние в тази ситуация? Молим се, кълнем се във вечна вярност (Винаги с Германия!), шмекеруваме на дребно или спираме да викаме неволята и се хващаме да си оправим разнебитената каруца.


Преди конкретните неща, които е възможно и наложително да се направят, е необходимо тотално преосмисляне на


ценностното ни отношение към ЕС

и участието ни в него. В това отношение разумната логика е да се отхвърли както безогледният еврооптимизъм (ЕС ще ни даде всичко, оставаме на всяка цена), така и радикалният европесимизъм (ЕС не може да ни даде нищо, трябва да напускаме). Европейският съюз не бива да се възприема като дойна крава, но също толкова неприемливо е да се издига в култ като свещена крава. Европейската интеграция в края на краищата не е абсолютна, върховна ценност, тя е средство за максимално възможно постигане на стратегическите цели на България и най-вече - за осигуряване на по-добър живот на българите.


Участието ни в Европейския съюз обаче не е акт с предпоставени последици. Ако направим аналогия със спорта, това не е спускане в улея на бобслея, където единственият път е към финала и единствената задача е да не обърнеш шейната. Дали това участие ще допринесе за постигането на националните ни цели зависи в значителна степен от способността на българските елити (на първо място политическия, но не само той) да изработват и реализират най-добрите


възможни политики за България

При това - в остра конкуренция с другите интереси и при изключително динамично променящи се конфигурации на възможните коалиции. Тази задача няма да изпълнят нито Меркел, нито Барозу, нито еврократите. Всеки от тях има ясна политическа писта, респективно интереси, които да отстоява, защото иначе няма повече да го бъде.


Ето защо сега, когато започваме да се готвим за следващите парламентарни избори, излиза на водеща позиция въпросът дали тези, които ще изберем, ще бъдат в състояние да изработят и провеждат такава европейска политика, а не просто да обикалят магистрали, спортни зали, ниви и ромски махали. Вече е време да осъзнаем, че е крайно недостатъчно държавните ни мъже просто да се кълнат в националния интерес. Тяхна първостепенна отговорност е да се опитат да го дефинират или поне да очертаят рамките му така, че да инициират обществена дискусия. Тук клишета като народът да живее по-добре или да догоним средното европейско равнище не вършат никаква работа.


Летвата за следващия набор на българския политически елит е вдигната много високо. България няма национална доктрина, няма национална стратегия, няма дори минимален консенсус как би трябвало да изглежда националната ни кауза сега и в обозримо бъдеще. Нищо добро не ни чака, ако все така не знаем какво точно искаме и какво можем да постигнем и затова не сме наясно с цената, която трябва да сме готови да платим. По тази причина често се изхвърляме с непосилни и ненужни ангажименти, или обратното - ослушваме се да вложим ресурси и усилия за постигане на жизненонеобходими цели. Далеч по-лошо е, че желанието на някои да бъдат потупани по рамото от големите европейски батковци по странен начин се превръща в неоспорима дефиниция на националния интерес. Грешка, която ще бъде плащана още дълго време от огромното мнозинство българи, ако, разбира се, позволят това да се случи.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във