Банкеръ Weekly

Общество и политика

Десният кораб необратимо потъва

Радан Кънев и Атанас Атанасов си размениха местата на върха на ДСБ.
S 250 efd34550 6e55 4b12 841b 3b63c66725a0
S 250 03f36ae2 c003 4303 80db 659d5d7cd8e2

Синият кораб бавно и сигурно потъва. Или по-точно отломките от него. Сини са, защото това беше цветът на някогашния мощен носител на демократичните промени у нас -Съюза на демократичните сили. По-късно ненавиждащите се помежду си лидери разкъсаха на парчета не само тялото на организацията, но и духа, и символиката й. А след приемането на България в ЕС и НАТО, след установяването на либералната демокрация (с всичките й кусури) у нас и налагането на пазарна икономика десните отломки изпаднаха в безпътица. И вече повече от 15 години се въртят в омагьосан кръг на шумни раздели и събирания по принуда, за да прескочат заветната бариера от 4% за парламента и да не изпаднат окончателно от политическата сцена.

СДС тежко преживя първата си катастрофална загуба от царската партия НДСВ на парламентарните избори през 2001 година. Поради редица лидерски грешки и неадекватни решения така и не успя отново да си стъпи на краката и да се възползва от бързия залез на царистите. Вместо това започна разцепление. През 2003-а се родиха формацията на Иван Костов - "Демократи за силна България" и още две-три по-малки партийки, оглавявани от иначе емблематични за СДС лица - ексвицепремиера Евгений Бакърджиев и столичния кмет Стефан Софиянски.

Но двете основни парчета бяха СДС и ДСБ. Гледайки се накриво, те започнаха да си мерят влиянието сред десния електорат и заедно успяха да вземат по-малко, отколкото единният съюз през 2001-а (18%) – по 3-4 на сто всяка.

Вторият крах дойде през 2013 г., когато всички десни формации останаха за първи път извън парламента, включително и новопоявилото се "Движение България на гражданите" на Меглена Кунева. Това наложи паническото създаване на Реформаторския блок за предсрочния вот през 2014-а. Идеята като замисъл беше добра и полезна в онзи момент, но изпълнението, което зависеше от човешкия фактор, скърцаше. За тригодишното си съществуване блокът не можа да създаде единни органи на управление и ръководство, не успя да изглади и механизма за вземане на общи решения. Отделно участието във властта чрез второто правителство на Бойко Борисов изостри отношенията между партньорите и прокара нови разделителни линии между тях. Върна се  и старото противопоставяне между моралисти-идеалисти и тарикати-прагматици. Отделно вътрешни предателства и трикове за прецакване на "другарчето" доведоха до абсурдната ситуация - десните формации се върнаха в изходната позиция и вместо с обединени сили на парламентарните избори през 2017-а се явиха три странни образувания, всяко борещо се за оцеляване. Плачевният резултат е известен на всички.

И след като за пореден път се спънаха в един и същи камък, десните лидери дадоха някакви признаци, че са помъдрели и ще си вземат поука. Провалилите се партийни водачи на СДС, ДСБ и ДБГ - Божидар Лукарски, Радан Кънев и Меглена Кунева, поеха отговорността за провала и подадоха оставки. Не го стори само Христо Иванов, лидерът на съвсем прясната "Да, България", основният виновник партията му и ДСБ да не се явят заедно на изборите. Вероятно защото за първи път се явяваше на избори и проектът му едва прохождаше. А в дясно отново се заговори за обединение.

И тук вече идва нелогичното и неразбираемото поведение. Разминаването между лозунгите и реалните действия. За да има ново начало за десницата, първо трябва да се сменят лицата, да излязат напред нови, млади хора, с мислене от ХХI век, които могат да формулират нова кауза, нов дневен ред на десницата, защото воюването с вятърните мелници на комунизма и патологичната русофобия отдавна вече повече вредят, отколкото да са от полза.

През уикенда ДСБ проведе своето XVI Национално събрание, на което освен да бъдат отчетени направените досега грешки трябваше да се изберат нов председател и ръководство.

Изненадващо начело застана един от основателите на партията, стар кадър и вече изхабено, пък и не толкова привлекателно лице ген. Атанас Атанасов. Неговият конкурент за поста - евродепутатът Светослав Малинов, дори не влезе в новото ръководство, въпреки че разликата между двамата на балотажа беше няколко гласа. Вместо това Радан Кънев, който сам призна провала си и призова за обновление, стана заместник на Атанасов. Както се пошегуваха зевзеци в социалната мрежа - "тези двамата се менкат като Путин и Медведев". Според други пък откъм ДСБ вече миришело на мухъл. Трети пък се питаха: "За какво е знак това? Особено когато бившият председател става заместник на бившия си заместник, а и двамата бяха заместници на Командира. И за какво е знак фактът, че нито един от останалите кандидати за поста на председателя не попада в Националното ръководство? " Значи - "Пременил се Илия, погледнал се - пак в тия". Или с други думи казано - със стари мебели нов хотел не се прави. Толкова за ДСБ и обновлението му както в кадрово отношение, така и като модернизация на идеологията и реториката. Ще продължи сектантското капсулиране на тази партия, както и агресивното говорене на опозиция на всички и всичко.

Не по-различно е положението и в СДС. Преди месец председателят Божидар Лукарски си посипа главата с пепел заради краха на Реформаторския блок на изборите, от който формацията му беше част, поиска прошка от членовете й и... беше преизбран на поста. И докато при ДСБ все пак се разигра нещо като състезание и конкуренция, то Лукарски нямаше алтернатива, поне от "кумова срама". Същият този, който си призна, че се използват тарикатлъци, за да се привличат избиратели, който уреди цялата си партия на топли службички в икономическото министерство и който не крие, че властта му се е усладила и няма нищо против да приглася на Бойко Борисов и ГЕРБ, за да получи някоя троха от нея - няма как да мине за ново революционно лице, което може да възроди синята партия. Толкова и за обновяването на СДС. Може би наистина е крайно време тази партия на прехода, родена от необходимостта и обстоятелствата през декември 1989 г., за да изиграе определена роля в този исторически период на демократизатор на обществото и реформатор на тоталитарната държава, да последва своите посестрими от другите бивши соцстрани и да отиде в небитието. Доколко СДС успя да се справи с историческите си задачи е отделен въпрос. Така или иначе тя е партия на 90-те години на миналия век и очевидно не може да влезе в крак с новото време.

Не по-розово е положението и при ДБГ. Две емблематични за партията млади лица - заместник-председателите Антони Тренчев и Настимир Ананиев - напуснаха заради окопаването на "старото лице" Найден Зеленогорски на поста председател на предизборния щаб и нежеланието му да поеме някаква вина за лошите изборни резултати чрез оставка, както и немотивираното отлагане на конгреса от юни за края на годината. Лидерът Меглена Кунева се оттегли веднага след вота и остави формацията в ръцете на двама от младите кадри - Димитър Делчев и Тренчев. Но очевидно между тях възникна някакво съперничество и се завъртя интрига. В резултат единият напусна партията, а другият явно намира гръб и подкрепа при Зеленогорски, който се изживява като "сив кардинал". С други думи, макар и да не е на първа позиция, дългогодишният кмет на Плевен дърпа конците, което също не говори в полза на обновяването и промяната. Очевидно кадрите на някогашния СДС боледуват от една и съща болест - убеденост, че са незаменими и затова трудно подават оставка или го правят, за да се върнат пак на някакъв пост.

Представянето - не според очакванията, на "Да, България" очевидно ги отрезви и тези дни те протегнаха ръка на другите демократични формации със сходни виждания. "Дойде им акълът - коментираха потребители на Фейсбук. - Но едва след като изядоха солта и боя, и онова третото..." Сега от партията декларират, че са готови за обединение с формациите със сходни ценности, принципи и цели. "Ние осъзнаваме своята отговорност по отстояване на идеала за свободна, демократична и европейска България… Ще работим активно за политическо единство на демократичната общност…", се казва в специално обръщение. "След дъжд - качулка", е рекъл пък българският народ за такива закъснели прозрения. Това трябваше да стане преди тазгодишните избори. Нищо, че хората на Христо Иванов са по-скоро леви либерали, а тези на Радан Кънев десни консерватори. Трябваше да загърбят различията по несъществени проблеми и междуличностните дрязги и да действат заедно в името на това, което ги обединява, на голямата цел - превръщането на България в пълноправен член на ЕС и НАТО чрез реформи не само в съдебната система. Което пък минава през отстраняване на ГЕРБ от управлението и недопускането на БСП и ДПС до същото. Но вместо това Иванов и Кънев се надвикваха по тези теми, а вманиачената фиксация върху прокуратурата (и по-точно главния прокурор Сотир Цацаров) в един момент започна да отблъсква дори и тези, които ги подкрепяха за провеждането на реформа в правосъдието.

Сега обаче въпросът е с кого точно ще се обединява Христо Иванов? С генерал Наско, с Лукарски и Зеленогорски? Ами, първата спънка ще бъде отношението към Бойко Борисов и ГЕРБ. Да, Атанас Атанасов се опита да направи разграничение между двете, казвайки, че в ГЕРБ има много десномислещи хора, но това едва ли може да послужи за отправна точка на бъдещи преговори в десницата. Не е за подценяване и как Борисов ще се отнесе към десницата - ще я подпре ли да се вдигне на крака, или ще я доубие.

"Този път дясното май няма лесен шанс за бърз поправителен изпит, както при предния си подобен крах през 2013 г. - смята политологът Първан Симеонов.- По-вероятно е изборите да не са много скоро. Затова ще им трябва търпение и упорство. Ще помогне също, ако произведат някакъв тукашен Макрон - десен, т.е. икономизиран, но обаятелен, т.е. не сектант. Някакъв либерален популист, технократ харизматик и други подобни дървени железа." Само че засега нашенски Макрон не се вижда на хоризонта. Нито един от споменатите вече нови-стари десни лидери не става. За съжаление, лидерите на десните формации продължават да показват, че нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.

Facebook logo
Бъдете с нас и във