Банкеръ Weekly

Общество и политика

Демокрация със силни ръце

Александър Маринов

Както гласи един стар анекдот: "При нас няма човекоядци, последният го изядохме вчера." Горе-долу подобна картина се очертава в отношението на българите към демокрацията, поне ако съдим по интерпретацията на данните от поредната, четвърта вълна на Европейското изследване на ценностите. От една страна, установява се висока степен на подкрепа за някои от основните принципи на демокрацията (свободни избори, граждански права), но в същото време се откроява много ниско доверие към почти всички институции и организации на демократичното общество (парламент, изпълнителна власт, съд и прокуратура, партии, медии и др.) При максимален бал 4 и минимален бал 1  доверието към всички институции е под 2, с изключение на полицията и социалното осигуряване.

Имаме видим парадокс, поне по две причини. Например  добре известно е, че голям брой лица, пострадали от различни посегателства, не се обръщат към полицията именно заради ниското доверие към нея, което води до високия дял на незаявените престъпления у нас. Между другото, има и още нееднозначни изводи от цитираното проучване, разминаващи се с резултатите от всички останали социологически проучвания в България. Но това е тема за друга дискусия. Можем само да допуснем, че сме свидетели на познато и много тревожно явление - дегенерация на ценностите до декларативна подкрепа за социално желателни твърдения и отпадане на тяхната реална регулативна функция (предназначението им да ръководят човешкото поведение).

На думи сме за демокрация. А на практика? Нека за момента приемем, че действително за мнозинството от българите демокрацията е безалтернативна, или, както казват някои анализатори, е "единствената добра игра". Ако това е така, то ние (и не само ние - подобни тенденции се наблюдават на много места в Европа) имаме доста странни представи за играта и нейните правила. Защото институциите - това са правилата на демократичната "игра" и на функционирането на обществото въобще. Ниското доверие към институциите означава недоверие към правилата, а още по-точно - недоверие към еднаквата валидност на тези правила за всички.

На практика това е "игра", в която всеки прави каквото си иска, без да се съобразява с останалите членове на обществото. Разбира се, тя е позволена само за хората с достатъчно пари и власт. За останалите остава златното правило на старшината от казармата: "Когато говориш с мен, ще мълчиш!"

Недоверието към партиите, политиците и "произведените" от тях представителни органи е високо. Нещо повече, противно на опитите да се открият някакви плахи положителни тенденции, положението се влошава. Българският парламент отдавна не представлява повече от половината от гражданите с право на глас. Парламентарните партии са се превърнали в брокерски ЕООД-та, извънпарламентарните - с единични изключения - нито могат, нито искат да правят нещо различно. При това положение логично се оформя една нова тенденция, която странно защо притеснява либерално-демократичната анализаторска гилдия у нас - търсенето на реална политическа алтернатива. Това желание е неизкоренимо, въпреки че през последните двадесетина години на българина му сервираха няколко политинженерингови проекта с примамлива опаковка (от НДСВ през ГЕРБ до "кризата в жанра", представена от Бареков и Марешки).

Има тенденция търсенето на нови, по-различни изразители и представители на интересите на големи обществени групи да се приравни към желание да се експериментира със "силни лидери, които не се занимават с парламент и избори" (според формулировката на въпроса от цитираното Европейско социално изследване). Наистина, ако се придържаме към тази трактовка, положението у нас не се е променило през последните десет години - над 50 на сто от хората продължават да смятат "силния лидер" като "много добра" или "добра" идея.

Тук трябва да се внимава с формулировките и обясненията, за да не се припише на обществото несъществуващ (или поне непропорционален) авторитарен уклон. Още повече че някои от днешните "силни лидери" в Европа и по света не само се занимават с избори, а ги печелят убедително и имат мощна парламентарна подкрепа.  

Влечението към "силен водач" не е проява на първичен инстинкт към диктатура. То е логичен израз на разочарованието в съвкупния български политик с претенции за "лидер", а в действителност страхлив, ограничен, алчен и неспазващ обещанията си. Българите, а и повечето европейски нации ясно изразяват желание да бъдат водени от достойни мъже и жени, а не от бюрократи или политически опортюнисти.

Според едно от най-древните китайски определения политическото водачество е като конеца - не можеш да го буташ отзад, трябва да го дърпаш отпред. Което означава, че претендиращите да бъдат лидери трябва да са отпред - но не на софрите и трибуните или при разпределението на плячката, а при посрещането на опасностите и трудностите. Такива водачи за съжаление у нас почти отсъстват, което обяснява на първо място и съкрушителната победа на Румен Радев на президентските избори.  

Вярно е, че в българската, доста деформирана, публична среда, търсенето на нужното лидерство приема формата на мъчително експериментиране по метода на пробите и грешките. Твърде силни са факторите, които се стараят да представят поредната кукла на конци за "силен лидер". Това на свой ред води до чести избори и политически трусове, до ръст на протестния потенциал и генерална, системна политическа нестабилност. Но корените на проблема не са в желанието да се търси ново и по-добро, а в непригодността на старото - на това, което ни се представя като еталон за демокрация. С известните ни пропагандатори на тази ерзац демокрация у нас истинската демокрация няма нужда от врагове.

Вярно е и друго - че измъченият и обезверен народ е склонен да се поддава на ирационално преувеличаване на възможностите на лидера (включително и на истинския такъв), т.е. да търси новия месия. Това също е въпрос на публична среда и на гражданско възпитание, но те се оформят чрез натрупване на социалнополитически опит - далеч невинаги еднозначно положителен.

Познаваме доста примери на водачи, които са повели нации и други общности към истински чудеса - Конрад Аденауер, Махатма Ганди, Дън Сяопин, Пак Чжонхи. Но не защото са притежавали свръхестествени сили, а в резултат на прозорливост и смелост, поставени в услуга на хората, и най-вече - на умението да чуват и разбират народите си.

У нас - по силата на налаганата ни представа за демокрация, способността и желанието на властимащите "да чуват хората", се определя като популизъм.

<!--[if--><!--[endif]-->

<!--![endif]--><!--![if-->

Facebook logo
Бъдете с нас и във