Банкеръ Weekly

Общество и политика

Декапитализиране на нацията

За пръв път от много време насам в публичното пространство у нас започва да се налага една наистина важна, дори съдбоносна тема. Какво да се прави - реалностите на живота са способни да си пробият път и през най-плътните медийно-манипулативни завеси. По-конкретно, става дума за т. нар. демографска криза.


Казвам "така наречената" не защото демографска криза няма, а защото предизвикателствата, обозначени с това понятие (несъвсем пълно и точно) са само надводната част от айсберга на грозящите нацията ни заплахи. Все още "под водата", т.е. извън дължимото внимание и управленско действие, остават редица взаимосвързани проблеми, които са наистина страшни, защото са взаимнообуславящи се и взаимноподсилващи се и в своята цялост образуват много труден за разкъсване порочен кръг.


Само допреди година


демографската криза

и свързаните с нея проблеми бяха повдигани от ограничен кръг експерти и медии. (В интерес на истината и за наше удовлетворение трябва да се отбележи, че в. "БАНКЕРЪ" от години предлага сериозни мнения и дава възможност за дискусия по темата.) Имаше много спекулации, некомпетентност, откровено политиканско заиграване. И най-лошото - държавата, институциите, хората, които ги ръководеха, се отнасяха към заплахата лекомислено и декларативно. Пишеха се и се приемаха документи, които събираха прах в чекмеджетата. Практическите действия бяха оскъдни, разпилени и все по-неадекватни на мащаба на опасността.


Притисната от взрива на обществена тревога и редица анализи и доклади на авторитетни международни институции (които, за разлика от българското обществено мнение, няма как да бъдат игнорирани), властта в лицето на днешното правителство бе принудена да реагира. Неотдавна на бял свят се появи доклад на министъра на труда и социалната политика, озаглавен "Демографската политика в Република България - от предизвикателства към възможности". Да оставим настрана казионното и напълно несъдържателно заглавие, което омаловажава сериозността на положението. Все пак положителен факт е, че за пръв път в официален правителствен документ поне една част от реалните заплахи към нацията и държавата са назовани еднозначно. Например: "Статистическите данни, факти, тенденции и прогнози са изключително неблагоприятни ... Неблагоприятните тенденции вече са трудно обратими ... За голяма част от държавите членки на Европейския съюз главното предизвикателство в демографски план е застаряването на населението при относително запазване на неговия брой. Ситуацията в България е доста по-тежка. Населението в


България едновременно и застарява, и намалява

при това с много бързи темпове." И т.н., и т.н.


Достойнството на този документ е, че в първата му част е направен доста пълен аналитичен преглед на основните демографски тенденции. Българското общество вече разполага с една официално оповестена фактологическа картина, пред която всяко бездействие или неадекватно действие би било равнозначно на престъпление към нацията. Това е добрата новина, ако изнесените факти и очертаните тенденции могат да бъдат наречени така. Но има лоша новина, по-неприятна от мрачните параметри на действителността.


Хронична слабост на българската политика е неспособността верни анализи да бъдат превърнати в основа за разработване и прилагане на правилни политики. Причината е една-единствена - необходимостта някой да поеме отговорност за несвършеното и риск за бъдещите действия, особено ако те са непопулярни или не носят пряка политическа полза. Тази слабост откриваме в изобилие и в цитирания доклад относно демографските проблеми. Ето само няколко примера.


Първо, не се споменава по какви причини, заради чии бездействия Националната стратегия за демографско развитие на България (2006-2020) бе тихомълком ревизирана и "по терлици" се преобрази в Актуализирана стратегия за демографско развитие на населението в Република България (2012-2030). Кой носи отговорност за липсата на каквито и да е значими резултати, водещи поне до забавяне на темповете на влошаване на ситуацията?


Второ, предлага се една напълно произволна и по същество прикриваща реалните процеси картина на миграционните процеси във и извън страната. Привеждат се изкривени данни относно негативния механичен прираст (съотношението между заселилите се и изселилите се от страната) - едва минус 5 хил. души. И това въпреки пълната яснота, че за голяма част от "заселилите се" в България нашата страна представлява само временна транзитна спирка по пътя към други, най-вече западни държави.


Трето, прави се една необоснована с доказателства прогноза за предстоящо в близките години уравновесяване на миграционните процеси. Фактите, с които се аргументира засилването на миграционния интерес към България, най-вече от страни с по-ниска степен на социално-икономическо развитие и преживяващи тежки кризи, по-скоро би трябвало да се интерпретират като допълнителна заплаха към всички основни социални системи, а не като източник на позитивни възможности. Що се отнася до


желанието на българите да имигрират

то съвсем не намалява, особено при тези професионални и възрастови групи, които са най-важни за поддържането на човешкия и социалния капитал на нацията.


Разбира се, докладът е писан от професионалисти и те - за известна защита на професионалната си репутация - правят редица уговорки, които на практика обезсилват основните политически изводи. Например, че положителните демографски тенденции ще се наблюдават "успоредно с очакваните" (от кого, с какви аргументи) положителни промени в икономиката.


За съжаление най-съществената част от доклада - тази, която трябва да изясни какво се прави, какви са постигнатите резултати и какво трябва да се промени - е несъдържателна и декларативна. Например твърди се, че "Стратегията за демографско развитие е най-комплексният, най-дългосрочен и ширококонсенсусен стратегически документ в България". Тук е нужна малка, но много съществена поправка - това би трябвало да бъде такъв документ. Но не е. Въпросната стратегия е почти неизвестна за обществото, ходът на изпълнението й тъне в мъгла, а формулираните й приоритети не са се превърнали в предмет на ефективно междусекторно и междуинституционно координиране. Впрочем показателен е фактът, че ръководството, контролът и координацията на този "най-комплексен и най-дългосрочен" документ не са поети от правителството, а са оставени в ръцете на един секторен министър.


Една от основните причини за ограничеността в намеренията и пределно скромния напредък в практическата им реализация е твърде тясното и повърхностно разбиране на проблемите, пред които е изправена нацията. Въпреки че на места се загатва за отражението на демографските процеси върху социалните системи (пазар на труда, социално подпомагане и закрила, пенсионна система, здравеопазване, образование и т.н.), въобще не се споменава как състоянието на тези системи и политиките, провеждани в тях, се отразяват на


цялостното качество на човешкия и социалния капитал

на нацията. Ако тези системи са последователно недофинансирани, а наличните ресурси се изразходват нецелесъобразно и често незаконосъобразно, обективният резултат е предопределен. Значително (и нарастващо) мнозинство от българите са все по-неадекватно заплатени, респ . попадат в зоната на риск от бедност, получават все по-неадекватни социални и здравни грижи, стават все по-зле образовани и квалифицирани. В резултат на което раждат все по-малко деца, заболяват сериозно и умират все по-често и все по-рано, и най-вече - във все по-голямата си част виждат единствено спасение в емиграцията.


Ако държавата наистина иска и има капацитет да се опита да разкъса тази фатална низходяща спирала, тя има нужда от "истинска", достатъчно мащабна национална стратегия, която гледа на демографските процеси в тяхната пряка връзка с останалите процеси в икономиката, образованието, науката и социалната сфера. Тогава и само тогава предотвратяването на угасването на нацията няма да бъде начинание, правдоподобно и успешно колкото спасението на барон Мюнхаузен, изтеглил се сам за косите от блатото.


Достатъчен е един, макар и частичен пример. Една от най-големите заплахи, и то в близките две-три десетилетия, е задълбочаващият се спад на


равнището на образование и квалификация

на оставащата в страната работна сила. Проблемът не е само в това, че една все по-голяма част от подрастващите няма да имат нито обективна възможност, нито субективна мотивация да се образоват и квалифицират на нивото на съвременната икономика на знанието. При добре балансирани и последователно провеждани политики за професионално обучение значителна част от този обществен сегмент може да получи необходимата и за обществото, и за него реализация.


Друга, засега подценявана, страна на заплаха е какви възможности се създават за най-добрите възпитаници на българската образователна система. А те не са малко, както личи от засилващото се изтичане на голяма част от младите хора с най-високи академични постижения зад граница. След като все повече млади българи успяват да намерят добра реализация в чужбина, значи проблемът не е в ниското качество на подготовката им, а във възможностите, които им се предлагат в България.


Знаещите и можещи млади българи

ще остават в родината си (а по този начин ще допринасят и за решаването на всички съществени демографски, икономически, социални и политически проблеми), ако икономиката, бизнесът, държавата, неправителственият сектор имат нужда от знаещи и можещи хора и са готови да ги възнаградят по адекватен начин. Но именно тук е решаващата роля на държавата като стратегически център на обществото. Държавата трябва да определи (в диалог с бизнеса и обществото) няколко стратегически приоритети, да ги подпомогне съществено с ресурси и чрез създаване на позитивна нормативна и институционална среда, и най-вече - чрез приоритетно насочване на най-добре подготвените млади хора към тези приоритетни области на икономиката и социалната практика като цяло. Тогава, при наличието на подобни реални възможности, би било оправдано да се поставят някакви (например, договорни) изисквания младите специалисти, чието обществено необходимо обучение е било финансирано в рамките на програмите за национални приоритети, да останат да работят тук, в България. Впрочем при наличието на такива възможности голяма част от младите хора биха предпочели да останат в родината си, дори без да са формално задължени да го направят.


Това вече е правено неведнъж в редица европейски страни, като особено поучителен е опитът на Финландия. Единствената реална пречка засега е липсата на политици, които знаят, могат и искат да предприемат такива стъпки.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във