Банкеръ Weekly

Общество и политика

Да би младо знаяло...

Една народна мъдрост казва: "Да би младо знаяло, да би старо можало". Опитите да се ремонтира безнадеждно увредената българска демокрация добре пасват на тази мисъл, въпреки че има и съществени изключения. (Някои "млади" - или относително млади - много добре знаят какви пакости вършат, а пък някои "стари" упорстват в безумни начинания.) Но като цяло не може да се отрече, че в мнозинството си младите хора, които искат нещо да променят към по-добро, правят грешки от незнание и неопитност, или защото са подвеждани от менторите си, тласкащи ги в погрешна посока.


Навсякъде по света (поне през последните сто години) най-активната и най-бунтарската прослойка от младежта са студентите. Техните масови движения са изправяли дори бастионите на капитализма пред революции (САЩ и Франция през 60-те), предизвиквали са падането на диктатури (Гърция през 70-те); студентите играха ключова роля и в демократичните преходи в Централна и Източна Европа, включително в България, особено през 1990 и пред 1997 година. Една от причините е, че студентите са най-образовани и "най-мъдри" сред младите, следователно би трябвало да прилагат знанията си, когато искат да променят обществото. Но далеч невинаги става така.


Конкретен повод за този анализ е


задънената улица, в която се натика

(или беше натикан) студентският сегмент на антиправителствения протест след есента на миналата година, когато бе наложена окупационната тактика. Крахът на опитите по този начин да се предизвика генерална политическа промяна заслужава особено внимание, като се има предвид, че други инициативи, в които студентите също играят основна роля (като екологичните протести), имаха далеч по-голяма масовост, обществена подкрепа и резултатност. Друг аргумент в полза на необходимостта да обясним защо нещата се случиха и свършиха така (поне засега) е, че неуспехът не бе предизвестен. Кауза имаше, възможност за печеливши ходове също, провалът очевидно дойде от липсата на стратегическа визия, правилно целеполагане, организация и тактически инструменти. "Революционният юмрук" на окупаторите трябваше да бъде отрезвен, но целокупното студентство не бива да изпада в униние, а може


да използва поражението, за да извлече поуки

впрочем полезни не само с оглед на днешната политическа ситуация.


Веднага искам да направя уговорката, че има огромна разлика между първата вълна от окупации през есента на 2013-а и втората окупация на Ректората на Софийския университет през отминаващата седмица. Студентските действия през есента не просто бяха по-масови и получиха много по-силен отзвук, те предизвикаха цяла палитра от разсъждения и емоции - адмирации за моралната кауза и смелост, подкрепа за някои от обявените политически цели, учудване поради липсата на други, не по-малко съществени цели, песимизъм относно крайния резултат поради избраните форми на действие. Втората окупация повтори като фарс драмата на първата и очевидно бе или дело на откъснати от реалността млади хора, или продукт на умела манипулация (властта има широк набор от средства да подтиква податливите в желаната от нея посока). Затова по-нататък ще анализирам само контекста и слабите места на студентските протести от есента.


В случая няма как да не отбележа още нещо. Студентите, особено част от тях, са интелигентни и образовани, но както в научно, така и в житейско отношение са


хора, които има още много да учат

По обясними причини в това отношение огромна отговорност носим ние, техните преподаватели. Лошо е да се "мачка" самочувствието на студента, като не се оценяват по достойнство качествата и постиженията му, но дважди по-лошо е неглижирането на слабостите и пропуските му поради някаква криворазбрана "добрина" или стремеж за трупане на евтина популярност. Особено когато говорим за политическа (а не за академична) изява, където се преплитат множество интереси, поощряването на усилията на младите в неправилна посока или с неправилни средства е, меко казано, отклонение от дължимото поведение на учителя. В това отношение някои колеги (надявам се, водени от най-чисти помисли) вместо да изпишат вежди, избодоха очи.


И така, къде според мен сбъркаха организаторите и активистите в студентските протести и окупации от миналата есен? По-долу ще систематизирам най-важното, което вече съм казвал на студентите си през последните няколко месеца, подсилено от аргументите на фактическите резултати.


Първата и най-сериозна грешка бе илюзията, че ефект може да се постигне единствено чрез усилията (били те и самоотвержени) на малка част от общността, на


самопосочил се елитен отряд

Започна се с това, с което (може би) трябваше да се свърши - с окупацията. Идеята за организиране на дискусии, кръгли маси и други форми на диалог дойде много по-късно, когато се видя, че протестът губи енергия. Дори и тогава тези комуникации като че ли бяха насочени повече към обществото, отколкото към самата студентска общност.


Младите хора, стоящи пред камерите с революционен плам в очите, пропуснаха, че не е достатъчно да са изявени студенти и дори неформални лидери в някакъв кръг, за да имат легитимността да говорят от името на студентите въобще. Веднага ще уточня - проблемът не е в това колко техни колеги са ги подкрепили. Органите на студентското представителство, особено на национално ниво, са формално излъчени от голяма част от студентите, но действителната им легитимност е спорна и трудно може да се твърди, че като цяло те са лидерите на студентството.


Това, което щеше да придаде


автентична легитимност на протеста

като студентски, респ., на организаторите на студентските протести, бе формулирането и обсъждането (първо в своя среда, после с обществото) на обосновани и ясни оценки и насоки на действие, които трябва да бъдат защитени и доказани, за да получат подкрепа от общността. На тази основа трябваше да се оформи и относително сплотено решение за формите, обектите, времето и мястото на действието. Тогава не просто щяха да участват повече студенти и други млади хора, а и тези, които не участваха пряко, щяха да бъдат наясно, да имат доверие и реално да подкрепят действието. Без убедителен отговор на въпроса защо и как студентите като граждани (а не като привърженици на една или друга партия) се вдигат на протест срещу управляващите изходната позиция неизбежно бе слаба и уязвима на основателни съмнения и злонамерени манипулации.


Тук има и още един, психологически аспект. Поставяйки колегите си пред свършения факт на окупацията и излъчвайки ултимативно очакване да бъдат подкрепени безусловно, активистите на протеста неволно си приписаха превъзходство над останалите, поставиха се в ролята на "авангард", който се е нагърбил с тежката задача да "буди заспалата студентска маса". Липсата на подкрепа и съмненията бяха породени не защото мнозинството от студентите не е "ранобудно", а защото, лъгани в продължение на две десетилетия, българите и особено младите хора вече не вярват само на хубави общи приказки. Така "окупаторите" изпаднаха в положението на българските политици, които отдавна смятат за ненужно да обясняват, да защитават и да доказват правотата и чистотата на своите действия.


На второ място, въпреки че по мое убеждение основната част от студентите, участвали в окупациите през есента, не бяха движени от партийни пристрастия,


непълното и неточно формулиране

на целите и исканията предизвика сериозни съмнения в чисто гражданските им подбуди. Особено голяма слабост бе акцентът върху незабавната оставка на правителството и провеждането на нови избори, без ясни и работещи искания за промени в нормативната и институционална уредба, без които системата щеше да се възпроизведе. Това създаде впечатление сред широки студентски и обществени среди, че протестиращите - умишлено или не - работят в полза на ГЕРБ и Реформаторския блок, а не за отстраняване на фундаменталните пороци на партийно-политическия истаблишмънт. Поне в началото въобще липсваха аргументи, свързващи по-общите проблеми на морала и легитимността в партийно-политическата система с пороците в провежданите от няколко поредни правителства порочни политики по основните проблеми на образованието, младежта и студентството.


Трето, бяха подценени


тактическите слабости на окупацията

на висшите училища като работещ инструмент за протест. Създавайки проблеми на различни групи от хора, окупацията не само привлича внимание, но и събира основателен негативизъм. И най-вече - това е ход на слабите, на тези, които съзнават, че не могат да спечелят "навън", в обществото. Когато на улиците са войниците и танковете, както бе през 1973 г. в Атинската политехника, това е начин да предизвикаш властта да премине границата, приемлива дори за част от нейните привърженици. Ходът бе правилно калкулиран - стрелбата и жертвите в университета станаха непосредствен повод за военния контрапреврат и свалянето на хунтата на "черните полковници". У нас ситуацията бе съвършено различна. За властта бе много удобно едни от нейните най-опасни противници да се затворят в четири стени, да се изолират от обществото, да се "самонавиват" в своя кръг. Правилното движение бе навън, а не навътре, и не непременно само чрез улични демонстрации. Но тук няма да е справедливо да виним младите - българската управляваща класа направи достатъчно, за да насади антиисторизъм и тясна идеологическа предубеденост към редица полезни поуки на по-близката и по-далечната политическа практика. Това имам предвид, като говоря за отговорността на по-възрастните, по-опитните и по-знаещите, които побързаха да заемат позицията (или позата?) на ментори на протестиращите студенти.


Властта обаче не бива да се успокоява. Нова, този път успешна окупация скоро не се очертава, но дълбоките пороци на българската демокрация вещаят нови действия на драмата, в които студентите отново ще бъдат основни действащи лица.



Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във