Банкеръ Weekly

Общество и политика

COVID-19: килимът, под който бяха сметени "едни" училищни проблеми

И пак е септември, и пак си намерихме причина да говорим за първия учебен ден и за качеството на образованието по принцип, а не в частност. Тази година оправданието ни е световната пандемия, която преобърна разбиранията ни за живота и бизнеса с хастара наопаки. И поради тази причина, поне до момента актуалните теми, свързани с първия училищен звънец са чисто медицински: вируси, маски, дезинфекция, дистанция, дистанционното обучение, дисциплина, санкции.

 

Това е! От февруари-март си говорим как трябва да се научим да живеем с вируса, така че страхът да не принуди сами да саботираме нормалния си начин на живот, но днес - средата на септември, все още... само си говорим!

За всички беше ясно, че правителството няма как да сложи всички учебни заведения под един общ похлупак и да се грижи за тях като за много хамстери в малък аквариум. Казано по друг начин, ръководството на всяко училище си изработи собствен правилник за поведение на "питомците" в условията на пандемия, както и механизъм за вътрешен контрол. След което тръгна да запознава с новите "придобивки" родителите на първолаците и на учениците от горните гласове и... дотам. Останалото бе сметено под килима.

С появата на пандемията бе отложена премиерата на учителската атестация. Според процедурата, всеки учител ще трябва да минава изпитанието поне по веднъж на всеки четири години. Първата "сесия" трябваше да е през октомври - ноември т. г., но беше отложена за неопределен срок от време. Основната цел на това упражнение е да покаже реално кой и как се справя със задълженията си, защо резултатите му са незадоволителни, какво трябва да подобри в работата си и как въпросните резултати трябва да се отразят на заплатата му.

Парадоксът тук е, че за атестация на учителите се говори от 2016 г., но... и в училището е като в парламента: докато Началника не удари с юмрук по масата, нищо не става!

Официалното оправдание на директорите и учителите е банално: не били наясно какво точно се очаква от тях и нямало кой да им покаже как да си напишат портфолиата, по които щели да бъдат оценявани.

"Ресорните" труженици от Министерството на образованието и науката също показаха подобаващи "извинителни бележки": няколко пъти са преправяли атестационните карти, от които зависели оценките на близо 90 000 педагози в страната, но без никакъв резултат.

Оттук нататък провалът е лесно обясним. За да бъде оценен като благонадежден, всеки учител трябва да представи пред атестационната комисия своето портфолио и надлежно попълнената си атестационна карта. Когато обаче той не знае какво означава портфолио, а от МОН не са му дали легитимна атестационната карта, кой би трябвало да носи отговорността?

Точно така! Световната пандемия, извънредното положение и невъзможността учители, чиновници и родители да седнат на една маса и да се разбират!

Всъщност, като казахме учители, дали си даваме сметка, че тази професия е крайно време да влезе в "Червената книга"?

В края на август (т.е. само две седмици преди първия училищен звънец), покрай очите и ушите на широката общественост профуча вестта, че над 1300 учителски места ще останат незаети. Като най-голям е недостига в големите градове: в Пловдив - 256 свободни меса, в София - 250, а във Велико Търново - "само" 60 вакантни бройки.

Още в края на 2019 г. министърът на образованието и науката Красимир Вълчев се опита да разбуни общественото мнение с вестта, че всяка година се пенсионират по 4000-5000 учители и че кризата ще продължи да се задълбочава поне още 10 години.

Дали обаче някой го чу? Ако се съди по данните на Националния статистически институт, поне от две десетилетия няма политическа сила, която да е била на власт и която да е проумяла, че основният проблем на българското образование е един: учителите стават все по-малко и все по-некомпетентни.

Според данните на НСИ, от учебната 2000/2001 г. до 2018/2019 г. общият брой на учителите в общообразователните училища (от първи до дванайсти клас) е намалял с 20 000 "пункта" - от 84 026 на 64 689 души. А в професионалните училища - от 18 006 на 11 702 преподаватели.

Със сигурност статистиката ще изненада... една шепа хората. Защото всички останали прекрасно знаем за какво иде реч.

От гледна точка на педагозите, професията им е жертва на агресивната простотия, демонстрирана от родителите, децата и... на обществото като цяло. "Просташкото отношение тотално съсипа истинските педагози и срина тяхното самочувствие. Така те да останаха безгласни букви по всички важни за образованието теми", гласи най-кратката диагноза.

От гледна точка на родителите и обществеността, картинката изглежда по друг начин: виновна е държавата, защото от 35-40 години в педагогическите факултети влизат само онези кандидат-студенти, които не стават за нищо друго. И предприемчиви субекти, разбира се, които влизат в клас само заради

откровената и безнаказана далавера с частните уроци. 

Другият вечен проблем, който също отстъпи пред коронавируса, е теглото на ученическите раници. Голяма мъка, няма що. В продължение на 30 години, седем-осем парламента и десетина-петнайсет правителства не могат да решат нещо толкова просто. Не защото не могат, а защото не искат.... да изтърват келепира. 

Спор няма - една раница на ученик от първи до осми клас тежи не по-малко от 10-12 килограма. И няма земна сила, която да я опразни. Защото, както вече казахме, в тая работа има келепир. За всички, освен за децата.

Препоръките на Министерството на здравеопазването са категорични: ученическата раница не трябва да тежи повече от 15% от теглото на детето, защото тежката раница може да доведе до изоставане в ръста, до изкривяване на гръбначния стълб, до образуване на гърбица, до заболяване на костната система или деформация на мускулите. С други думи - раницата на един първолак не трябва да е по-тежка от 2-3 кила, а на ученик до 7-8 клас - 5-6 килограма най-много.

Какво обаче се оказва на практика? Ученическа раница, по-лека от 8-10 килограма, няма. И никога не е имало през последните две десетилетия и половина. Заради учебниците, които децата мъкнат и които четат в час, докато учителите им решават кръстословици, вършеят из социалните мрежи или просто си гледат филми.

Вместо да реши проблема кардинално, от 2018 г. насам държавата - в лицето на просветното министерство, похарчи 10 млн. лв. за шкафчета, в които учениците да държат учебниците си.

По принцип - благородна идея. В частност - доста корпоративно ориентирана. Не за друго, а по една доста проста причина: ако децата си държат учебниците в шкафчетата, от какво ще си учат уроците вкъщи? Точно така - от другия комплект, който мама и татко ще купят.

С други думи, ако сметките ни са верни, след като с първия транш от 2.9 млн. лв. са купени и монтирани 111 743 шкафчета, това означава, че с другите 6.7 млн. лв. са купени и доставени още около 220 000 шкафчета. А като ги умножим по два комплекта учебници - един за в клас и един за вкъщи - работата заспива. По приблизителни изчисления - на около 20-25 милиона в полза на издателствата, печелещи "учебникарските" обществени поръчки.

А решението на проблема е адски елементарно. От гледна точка на обществения, родителския и ученическия интерес, разбира се:

на дечурлига им се забранява да носят учебници в училище.

Както е било по царско време, както си беше и по време на социализма. Разрешени са тетрадки за домашна работа и за работа в клас, два-три атласа и една-две христоматии. Е, на учителите ще им се стъжни, ако добрата стара практика бъде възстановена, но какво пък - нали затова получават заплати?

Facebook logo
Бъдете с нас и във