Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЧЕРВЕНАТА ЗОНА НА ЕВРОПЕЙСКАТА ПОЛИТИКА

България попадна в червената зона на европейската политика и има няколко месеца да се измъкне от нея и от сивата зона на преходния си период. Дни наред, докато стане факт, един доклад бродеше като призрак из Европа и изпробва възможностите на нервната система и на европейската, и на българската политика. В крайна сметка той се оказа нещо като репетиция за следващия доклад, предопределящ всичко в пролетно-есенния сезон на политиката.
Едва ли някой ще сложи доклада от 16 май в личната си библиотека. Съмнително е също дали след време някой ще си спомня чувствителността за миналото, настоящето и бъдещето, която той предизвиква. Мнозина обаче следва да го сложат в политическия си багаж, за да могат да извървят пътя от софийските жълти павета до брюкселския площад Шуман. Този багаж ще е много необходим, защото ако не друго, докладът на Европейската комисия стана първата сериозна реалност в правенето на политика, характерна за членството в Европейския съюз. Преди една година в. БАНКЕРЪ написа, че няма нито български, нито румънски вариант. Има европейски вариант. Това сега очевидно отново трябва да се припомни.
Може би няма случай в историята на европейското разширяване, в който да е толкова очевидно най-трудното в политиката - вземането на решение. Особено когато става дума за решение с предварително програмиран компромис, който да отложи… самото решение. Белите полета в доклада предизвикаха стотици прогнози, анализи и коментари, написани на кирилица и на латиница. Техният общ проблем беше, че гледаха фактите в него, но не виждаха липсата на редове в най-бялото поле - препоръката, която трябва да съдържа най-конкретното нещо за едно присъединяване - датата. Засега тази препоръка остана ненаписана, заменена с педантично описаните констатации за шестте червени зони, равномерно разпределени между ветеринарния контрол и прането на пари. Очевидно стана и старото правило, според което е важно кой си, но е по-важно кой те препоръчва. В нашия български случай, за разлика от всички други кръгове на разширяване, се оказа важно и кога трябва да те препоръчват.
Моментът не се оказа подходящ по много причини. Една от тях със сигурност си струва да се отбележи. За Европейския съюз през юни изтича паузата за размисъл, която европейските лидери си дадоха, след като холандците и французите гилотинираха Европейската конституция. Това е всъщност моментът, в който европейските лидери трябва да намерят изход от кризата и да предложат нещо разумно на своите граждани. Периодът на размисъл, който последва отхвърлянето на конституцията на референдумите, сега трябва да бъде последван от период за предложения, казва председателят на Европейския парламент Жозеп Борел. Изпълнителната власт на Европейския съюз показа, че добре е схванала това положение, направи хладнокръвно своя извод и временно дръпна спирачката за София и Букурещ. Това е висша предпазливост.
Въпросът не е само в евродефицита на България и Румъния, който комисията стриктно описа в доклада и който естествено трябва да бъде преодолян. Въпросът е и в отговорността за решението. Тя е правопропорционална на начина, по който е разпределена властта в Европейския съюз. Европейската комисия на практика прехвърли, или по-точно - върна, част от отговорността за разширяването върху националните парламенти на страните членки. Това следва дебело да се подчертае, защото е доказателство, че европейските политики все още са предимно национални. Отсега нататък ще става все по-видима тази игра на споделена отговорност между изпълнителната власт на Европейския съюз и конкретната законодателна власт в отделните страни. България има договор за присъединяване към Европейския съюз, който до този момент не е ратифициран от всички страни. Малко повече от половината са свършили тази работа и се очертава към 1 октомври да има парламенти, които да не успеят да го направят. Някои страни като Германия например казваха ще изчакаме доклада на комисията и след това ще решим. Следователно за България отсега нататък приоритетът е не само изчистването на проблемите в шестте червени зони, но и ратификационният процес. И ако действително може да се намери истинско съдържание в т.нар. парламентарна дипломация, то сега е моментът за това. Досега се разчиташе единствено и само на отношенията с комисията в Брюксел. Сега трябва да се впрегнат всички възможни двустранни отношения.
Очевидно е, че националните парламенти повече не могат да се крият зад решението на Еврокомисията, нито да се оправдават с нейните решения. Председателят Жозе Мануел Барозу го каза в прав текст в София. Призоваваме всички държави да ратифицират договора, за да няма забавяния…Трябва да напишем нашия доклад обективно и честно. В този смисъл Барозу е открит и добре, че е така. Четирите червени румънски зони и шестте български на практика са в една много по-голяма европейска червена зона - тази на стратегическата посока за движението на Съюза. Френският в. Монд направи много сполучлив коментар. Неспособни да намерят точните думи, за да обяснят разширяването, европейските ръководители спират следващите разширявания, за да покажат, че се вслушват в общественото мнение. България и Румъния могат да се окажат първите жертви, последвани от Хърватия, да не говорим за Турция.
Може би за мнозина докладът доказва колко Европа е абстрактна и сложна. Други самодоволно ще припомнят европейската диалектика между кризата и прогреса. Трети ще се сетят, че има много разлика между това да искаш да станеш член, да те асоциират, после да те поканят, след това да преговарят и да се договорят и най-накрая да изпълнят договора. Ще е много лошо, ако договорът за присъединяване бъде придружаван от нескончаеми анекси под формата на доклади, които могат да станат най-сладката политическа отрова за състоянието не само на България, но и на Европейския съюз. България иска да дефинира бъдещето си чрез Европа и в това не трябва да има и капка съмнение. Особено за тези в подредената част на Европа, които през последните месеци се запасиха с достатъчно арогантност и се блъскат в остатъците на собствените си Берлински стени и представи за близката чужбина.
И тази арогантност е част от темата. Глупаво изглеждаха тези в България, които си повдигаха националното самочувствие с приказки от сорта нима в Европа няма корупция и престъпност. Има, разбира се. Но това не е основание да ставаме политически далтонисти, нито причина да си търсим оправдания в европейските експерти и да забравяме, че преди всичко ние искаме да станем членове. Ерго, следва да изпълняваме критерии, които, апропо, са от интерес първо на обикновения български гражданин, избирател и данъкоплатец. Спомням си как един европейски банкер, дошъл в България, формулира нещата: Мога да си позволя икономически риск, но не мога да си позволя и грам юридически риск.
Несъмнено 16 май на 2006 г. ще остане една от важните дати за последните 16 години, но е съмнително да остави трайни спомени. Нима днес някой си спомня 1990-а, когато Великото народно събрание взе решение България да стане пълноправен член на Европейския съюз? А трябва, защото сега, на финалната права, други национални парламенти е необходимо да споделят същото решение. От общо 16 червени зони България преодоля десет и няма причина, поради която да не преодолее за следващите шест месеца останалите шест. Това в крайна сметка ще е и повод за самия Европейски съюз да излезе от голямата червена зона на европейската политика като цяло.

Facebook logo
Бъдете с нас и във