Банкеръ Weekly

Общество и политика

Бункерът на гузната съвест

Въпреки словесните нападки и спорадичните ефективно озлобени ръфания за кокала българските управляващи елити са трогателно единни в някои ключови решения. Уви, не става дума за стратегическите решения да бъдещето на България. Точно обратното, онези на върха на пирамидата са сплотени само и единствено когато се чувстват корпоративно застрашени, пък дори и само хипотетично.


Това истинско класово съзнание изпъква особено ярко, когато наближат избори. За пред избирателите се пуска димна завеса от яростни взаимни обвинения и закани, но зад кулисите действа прецизен механизъм на съгласуване на интересите. Можем само да мечтаем къде бихме могли да бъдем сега, ако тази кооперативност се осъществяваше в полза на публичния интерес на българската нация.


Последните седмици дават поредната порция впечатляващи примери за


пакта на елитите

т.е. за користни договорки, прикрити едва-едва със смокиновото листо на псевдопубличност. Както някои политически личности констатираха с удивително съвпадение на изразните средства, макар и по различен повод, направихме публичен, но не и добър избор.


Пример № 1 . Изборът на парламентарната квота на Висшия съдебен съвет, а вероятно в някаква степен и на целия бъдещ ръководен орган на съдебната власт. Независимо че задкулисните договорки бяха осветени в публичното пространство, основните парламентарни групи отрекоха, а след това без да им мигне окото, реализираха договореното (и публично обявено от представители на обществото) квотно разпределение. В резултат на схемата извън състава на бъдещия съвет останаха почти всички магистрати, за които имаше подозрение, че могат да разровят срамните кадрови практики, станали известни като

nbsp;

политиката на белите покривки

Пример № 2 . Въпреки че се обвиняваха взаимно за купуване и контролиране на гласове, фалшификации и нарушения на законодателството, основните парламентарно представени партии умишлено изтласкват настрана и бавят необходимите промени в доказано калпавия Изборен кодекс. Мотивът е ясен - кодексът е написан изцяло в тяхна изгода, защото поставя почти непреодолими бариери през нови, несистемни играчи. Идеята е бардакът да остане със същия състав, което означава да бъдат запазени техните интереси.


Това е валидно дори за тези текстове, които влизат в пряко противоречие с принципите на европейското право, гарантиращи правата на гражданите на ЕС и съответните норми на Договора за функциониране на съюза. Примери много, но е достатъчно да посочим дискриминацията спрямо българските граждани с друго гражданство, които са лишени от пасивно избирателно право.


Становищата на редица европейски институции в това отношение са еднозначни. Например в окончателния си доклад за президентските и местните избори у нас през 2011 г. мисията на Службата за демократични институции и човешки права към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа изтъква явния конфликт между дисквалификацията от всички избори на кандидати, притежаващи двойно гражданство, и чл.3 от Първия протокол на европейската конвенция за правата на човека.


По-нататък в доклада се изтъква, че тази разпоредба е също така в противоречие с чл.17.1 на Европейската конвенция за националността и с развиващата се юридическа практика на Европейския съд за правата на човека относно въпросите с двойното гражданство. Като аргумент се посочва, че в свое отсъждане по делото Танасе срещу Молдова Европейският съд за правата на човека сметна, че изключването от правото на гласуване и на възможност да бъдат избирани гражданите, притежаващи двойно гражданство, е непропорционална мярка и противоречи на чл.3 от Първия протокол на Европейската конвенция за човешки права.


Но какъв ти тук Европейски съд за правата на човека, какъв Лисабонски договор, какво право на ЕС?! Управляващата класа много добре съзнава, че въведените недемократични и антиевропейски


ограничения като предпазен щит

nbsp;


като своеобразен бункер ги брани от неподлежащия на купуване или сплашване вот на поне милион и половина българи по света, на които никак не им е все едно кой и как управлява родината им.


Пример № 3 . По горните причини, когато става дума за българите зад граница, и управляващи, и опозиция са монолитно сплотени в опитите реалното представителство на българската диаспора да бъде подменена с послушна казионна структура. Пример за това са както безумните текстове в проектозакона за българите в чужбина, така и опитите да се създаде една непублична, основана на неясни правила за представителство (т.нар. временни обществени съвети на българите зад граница). Там не е ясно нито кой избира, нито на базата на какви критерии, нито какви ще бъдат ефективните правомощия на тези органи.

nbsp;

Пример № 4 . На думи и управляващите, и опозицията са загрижени за социалните права на гражданите, включително и за тези, гарантирани чрез законодателството за защита на конкуренцията и на потребителите. Като изключим някои кампании с очевиден пиар замисъл, няма нито едно реално действие срещу монополистите, срещу картелните споразумения, срещу едностранните, понякога нарушаващи базисни правни норми привилегии на кредиторите, срещу безчинствата на

nbsp;

непропорционално овластени органи

и фактически безконтролни фактори като частните съдебни изпълнители. Властта защитава богатството, богатството крепи властта. И всичко това - защитавано с лицемерните и неверни твърдения, че така е в пазарната икономика, така е на Запад, това го изисква Европейският съюз.


В редките случаи, когато отделни народни представители подемат инициативи за въвеждане на някакви правила, защитаващи редовите граждани от пресата на властимащите (като тези на депутата от ГЕРБ Емил Радев), колегите им ги бойкотират тихомълком, а пропагандната машина на силните на деня изнамира стотици аргументи защо това не трябва да става.


Изглежда непоклатимо е убеждението, че оскотелият от бедност и липса на перспектива народ няма да създава проблеми.


Можем да продължим с примерите до безкрайност. Големият въпрос обаче не е до конкретните примери за изедничество и изедници, а до философията на властването и манталитета на властниците.


Ръководени от безусловно вярната (в български условия и засега) максима, че


гарван гарвану око не вади

българските псевдоелити взимат мерки да барикадират гузната си съвест (а може би просто страха от неизбежна разплата) зад стените на корпоративно законодателство и послушни държавни институции. Но това говори за една голяма слабост, която не е изненадваща с оглед интелектуалното и моралното им ниво.


На Запад отдавна са разбрали, че ако притиснеш безогледно обикновените хора до стената на материалната и психичната безизходица, им остава само един път. Народът търпи, но до време. Няма нищо вечно в обществото и неговото управление, а когато нещата много се проточат, понякога се намесва и Божието провидение.


Залъгалките с повишаване на пенсиите и заплатите в предизборната година вече не хващат дикиш. Поради това нито едно правителство у нас не е повторило самостоятелен мандат, няма да го повтори и това. Неспособността и незаинтересоваността на т.нар. опозиция да представи реална алтернатива (каква алтернатива може да бъде БСП?!) на управлението на ГЕРБ може да не роди веднага нещо качествено различно. Но вече ражда търсене на новото. Някои от новопоявилите се инициативи може да заслужават ирония, но засилващият се импулс за преобръщане на политическите пластове е обективен процес, който рано или късно ще даде резултат.


И тогава никакъв бункер няма да помогне. Както на времето не е помогнала укрепената линия Мажино.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във