Банкеръ Daily

Общество и политика

БСП: нагоре по стълбата, която води надолу

S 250 f308c6a1 2098 4d4f b321 8d6a28e77346
S 250 491bae1c b792 4fa2 b69d 418520ddff06

Александър МАРИНОВ

 

Историята на младата американска учителка от едноименното прочуто произведение на Бел Кауфман вероятно изглежда неподходяща алегория за процесите в лявото политическо пространство у нас. Но е възможно да породи някои полезни поводи за размисъл.

Днес мнозина (макар и с различни нагласи и чувства) се питат: какво се случва с лявото в България? Конкретният повод е поражението на парламентарните избори на 4 април т.г., но по-точен отговор можем да получим, само ако се върнем назад в годините и се опитаме да проследим

криволиците на резките и понякога нелогични промени.

На 17 юни 2001 г., преди двадесет години, се проведоха редовни избори за 39-то Обикновено Народно събрание. Избирателната активност бе много висока (по днешните критерии) – 67 на сто. Категоричен победител стана току що появилото се НДСВ (Национално движение Симеон Втори) с 42,7 % (почти 1 953 000 гласа). Втора беше управлявалата дотогава коалиция ОДС (Обединени демократични сили), доминирана от Съюза на демократичните сили с 18,2 %  (около 830 000 гласа). Третото място (за пръв път след промените от 1989 г.) зае Българската социалистическа партия (под формата на Коалиция за България) със 17 %  (около 783 000 гласа). Списъкът на парламентарно представените партии/коалиции завърши с ДПС (7,4% и около 340 000 гласа).

Говорейки за БСП, непременно трябва да припомним, че това бе неочаквано слабо представяне на основната към момента опозиционна сила. Наистина, мнозина анализатори бяха шокирани, отчитайки, че дори на предсрочните парламентарни избори през април 1997-а, предизвикани след провала на социалистическото правителство на Жан Виденов, при целия обществен негативизъм и отцепването на части от партията, тя зае второто място с 22% (над 938 хиляди гласа).

Оттогава насетне политическите

успехи и неуспехи се редуваха с драматични амплитуди.

БСП зае първо място на парламентарните избори през 2005 г. и участва в завършилото мандата си управление на т.нар. тройна коалиция (лидерът й Сергей Станишев бе министър-председател). Кандидатите, издигнати или подкрепени от социалистите, спечелиха на три пъти президентските избори (Георги Първанов – 2001-а и 2006 г., Румен Радев – 2016-та). Но ясно личи, че след всяко участие в управлението на страната БСП получаваше все по-сурово наказание от избирателите. През 2009 г. (след съвместното управление с НДСВ и ДПС) формацията постигна най-ниския си дотогава резултат на парламентарни избори (748 000 гласа); за сравнение най-силно критикуваният участник в управлението ДПС подобри резултата си с над 143 000 гласа. След кратко злополучно управление (отново заедно с ДПС), на предсрочните избори през 2014 г. БСП се срина до нов исторически минимум – 505 000 гласа и 15,4 процента.

След категоричната победа на Румен Радев на президентските избори през есента на 2016-та всички очакваха нов възход на социалистическата партия и такъв наистина се получи на предсрочните избори през март следващата година – почти двойно увеличаване на получените гласове и мандати в сравнение с 2014-та. Но този ръст се оказа недостатъчен за победа – БСП остана втора, изоставайки на повече от 5% от ГЕРБ.

Въпреки загубата, левицата се оказа в положението на единствена парламентарна опозиция през следващите четири години при това – не само с по-многобройна, но и с доста по-енергична и на моменти агресивна опозиционна парламентарна група. Затова мнозинството от анализаторите, дори да оставаха скептични към заявките за изборна победа, бяха уверени, че БСП ще запази втората позиция и ще бъде незаобиколим фактор при съставянето на едно ново управление, поставящо си за цел разграждането на модела на управление, наложен от ГЕРБ. Тези предположения бяха подхранвани от практически всички заслужаващи (известно) доверие социологически проучвания. Малцината, които виждаха заплаха за социалистите в лицето на новата партия на Слави Трифонов, бяха игнорирани и дори осмивани.

Резултатите са известни. БСП претърпя

тежка загуба и пропадна до ново историческо дъно

(като получен брой и относителен дял гласове). Социалистите се превърнаха не просто в малка, заобиколима политическа величина, но и попаднаха в изолация, сравнима с първите години на прехода. За разлика от 90-те, уникално е именно съвпадението на тези две важни негативни характеристики, особено ако по-нататъшният ход на процесите ги потвърди като устойчиви тенденции.

Почти сигурно е, че след два месеца предстоят нови, предсрочни избори. За пръв път след началото на промените избраният парламент се оказа неспособен да излъчи правителство, вкл. в „аварийния”, трети мандат, който няколко пъти досега е водел до сглобяване на някаква управленска конфигурация (друг е въпросът каква цена е плащало обществото).

Логично възникват редица въпроси.

Защо българската левица изпадна в това незавидно положение, при това в общество с токсични нива на бедност и социални неравенства? Какви са изгледите в лицето на БСП (или други формации) повече граждани да разпознаят алтернатива на уродливия модел на управление, нанасящ все по-тежки икономически, социални и духовни поражения? Кога и по какъв начин би могло да се случи подобно „възкресение” на лявото у нас?

Разбира се, отговорът на тези съдбовни за партията (и значими за обществото) въпроси е задача на първо място на нейните членове и симпатизанти. Преодоляването на кризата в една партия (ако наистина е демократична организация в демократично общество) изисква масов импулс на морална енергия и воля за борба. Ролята на ръководството е честно да формулира въпросите и да предложи достоверна диагноза, колкото и тревожна да е тя.

Погледнато отстрани, няколко констатации трудно могат да бъдат оспорени. Първо, обществото не припознава (и даже по-лошо – все по-малко е склонно да припознава) БСП като алтернатива на статуквото. Това влиза в драматичен контраст със самооценката на БСП и по-точно на нейното ръководство. Такава обществена преценка може да изглежда несправедлива, но е факт, който трябва да намери обяснение.

На второ място, ясно е, че една от основните причини за подобна нагласа към БСП е отношението й към властта и управлението. Това, че мнозинството от българите неизменно наказват социалистите за всяко участие във властта, е ясно, въпреки че подлежи на задълбочен и безпристрастен анализ. Новият парадокс е, че партията понася санкции и за дейността си като опозиция, дори когато е най-силната и енергична опозиционна формация. Това противоречие също изисква обяснение и практически мерки.

Трето, усещането за безизходност се подсилва от видимото обстоятелство, че през годините избирателите отхвърлиха различни модели на политическо поведение, пробвани от ръководствата на партията.

Наказано бе всеядното политическо съглашателство

(очевидно оценявано като безпринципно и користно мотивирано), демонстрирано при лидерството на Георги Първанов и особено на Сергей Станишев, доведено до абсурд от Михаил Миков (казусът с кабинета на Орешарски и сдружаването едновременно с ДПС и "Атака"). Отхвърлен бе не по-малко категорично предложеният от сегашното ръководство модел-антипод (непрестанно агресивно политическо говорене срещу опонентите и дори срещу потенциални съюзници).

Много е трудно нещо да се промени до следващите, предсрочни избори. Но тези тежки въпроси остават. Защото на никого, дори на партии с дълга история и славни традиции, не е гарантирано място под политическото слънце. Съдбата на ПАСОК в съседна Гърция е най-разбираемият, но далеч не единственият съвременен поучителен пример.

Facebook logo
Бъдете с нас и във