Банкеръ Weekly

Общество и политика

Било каквото било - нов мандат, нов късмет

Александър Маринов

Най-големият дефект на българската политика и въобще на общественото устройство, създадено през последните две десетилетия, е, че властта се упражнява без ефективни механизми за контрол и отговорност. Институционната и правна действителност породиха съответен манталитет у хората с власт – те не смятат, че са длъжни да се отчитат пред избралите си и пред обществото, което доведе до задълбочаващи се рецидиви на чувство за недосегаемост.

Типична илюстрация на този синдром е ситуацията преди общинските избори през есента. Надълго и нашироко се обсъждат кандидати и компромати, правят се анализи и прогнози за бъдещи събития, но на практика никой не поставя въпроса

какво реално е свършила местната власт

чийто мандат изтича. Из цялата страна се състояха "прощалните" сесии на общинските съвети, но почти никъде съветниците и кметовете не дадоха пълен и достоверен отчет за изпълнението на ангажиментите, на основата на които са получили властта и би трябвало да са управлявали през последните четири години. Нещо повече, краят на мандата масово се възприема като възможност за "последен печеливш удар" – известно е, че именно в заключителните седмици и дни от дейността на изборните органи на управление се вършат най-големите безобразия. И ако гражданите са незаинтересовани или неорганизирани, после става фатално късно. Има обаче и изключения, включително и стигащи до крайности – видя се как разбунтувалите се варненци в буквалния смисъл хванаха съветниците си за гушата и ги принудиха да се откажат от подготвените "за довиждане" далавери.  

Няма никакво съмнение, че внимателно подбрани фрагменти от случилото се през изтичащия мандат ще бъдат активно използвани като

оръжие в предстоящата предизборна борба

Но това няма нищо общо с отчетността и отговорността, за която става дума. Тези едностранчиви, изопачени, недостоверни псевдоотчети (а много често – и опозиционната критика, на която са подложени) са напълно негодни за най-важното - да се направят верните изводи за съществуващите проблеми и да се набележат възможните ефективни способи за тяхното бъдещо решаване.

Съвсем очевидно е, че за четвърт век уж демократични промени партиите и политиците у нас така и не проумяха основния принцип на демократичното представителство - че някой ти дава право да управляваш, за да свършиш предварително "договорената" с избирателите работа. Българските властници имат съвършено друга представа - все едно, че взимат плаж на концесия за едно лято и за съответния период трябва да изсмучат максимална печалба срещу минимална инвестиция, като междувременно не са длъжни на никого да обясняват защо цената на входния билет расте, чадърите и шезлонгите са задължителни, а намекът за свободен достъп е равносилен на кощунство. Поради тази причина самият начин, по който се осъществява управлението на общините и населените места, е организиран така, че се гарантира

нулева информираност и контрол

от страна на гражданите, още по-малко отчетност и санкции. Логиката е: "правим така, защото така сме решили", в "най-добрия" случай гарнирана с клишета като "молим да ни извините за временните неудобства". Единственият аргумент е, че "когато се строи (ремонтира), притесненията са неизбежни, затова се налага да търпите". Все едно, че не съществуват практики от цял свят (не само от Западна Европа и Северна Америка), които показват, че и при най-мащабни промени (по-точно именно при такива) се прави внимателен анализ и се избират "най-щадящите" решения, минимизиращи съвкупните разходи на обществото и на отделните граждани.

В България тези практики или не се познават, или умишлено се игнорират. Например половин година столицата прилича на арена на бойни действия, преките и косвени разходи на жителите и посетителите на града (в пари, време, нерви, амортизация на автомобили и др.) възлизат на милиарди, а непрекъснато ни внушават, че не може да бъде иначе.

Разбира се, че може да бъде иначе

Не говоря главно за организацията и качеството на изпълнението, така че новоасфалтираните участъци да не се преобразяват в басейни при всеки по-обилен дъжд, нито за повсеместния хаос в последователността на работата и произтичащите всекидневни проблеми, нито за очевидната липса на трудова дисциплина (да не говорим за ентусиазъм). Диалогът между работник и ръководител: "Шефе, счупи ми се лопатата! / Не можеш ли да се подпреш на багера?!", не е стопроцентова измислица, а градски ремонтен фолклор. Имам предвид един основен въпрос - дали е помислено предварително нужни ли са и как да се вършат тези работи, така че всички ние да плащаме по-приемлива цена, която и иначе е двойна (данъци плюс неудобства)? Защото кметовете и мнозинствата в общинските съвети не са спечелили предишите избори с "обещанието", че всяко лято ще превръщат живота ни в кошмар. Те са получили мандат да реализират определени проекти, но не както и на каквато цена си решат. Един много важен аспект на отчетността се изразява именно в това, което по света се нарича "стойност срещу разходи". В нашата страна това съотношение е немислимо, то търпи невероятна метаморфоза от обявяването на намеренията до приключването на проектите - като започнем от софийското Околовръстно шосе, минем през някои грандомански проекти във ВиК сектора в малки общини и свършим с пловдивския "Колодрум". На всичко отгоре

едни пият, други плащат

политиците прибират "стойността" във вид на поръчки за приближени фирми (и съответни комисиони), гражданите поемат разходите.

Между другото упрек за страстта към безотчетност заслужават не само "формалните" управляващи. У нас отдавна местната власт (а и не само местната) се е превърнала в корпорация, която осигурява апетитни порции от публични ресурси и за "опозицията", която се сеща да критикува и да търси отговорност едва три месеца преди поредните избори. Немалко представители на опозиционни партии в българската местна власт нямат нищо против да си останат такива, защото припечелват не зле, при това - както те си мислят, без да носят никаква отговорност.

Ако говорим за смислен предизборен диалог между политици и граждани, най-важното в него е кой какво е свършил през последните години, на каква цена, оправдана ли е тя, или е неприемлива и по какви причини. Такъв критичен поглед би помогнал не само да се откроят истински важните предстоящи задачи, но и да се прецени на кого е разумно да ги възложим. А тези, които ни убеждават как за тяхното управление градът ни е  станал невероятно красив,, да си получат заслуженото.

Facebook logo
Бъдете с нас и във