Банкеръ Daily

Общество и политика

Антикомунистическото фиаско на Борисов

Александър МАРИНОВ

 

В последно време най-силното качество на Бойко Борисов – политическия инстинкт – започва да го подвежда. Наистина, премиерът изглежда видимо изнервен и притеснен не от вчера, а на публичните му словесни изцепки по инерция се гледа като на част от шоуто. Но до неотдавна тези гафове на Борисов будеха главно смях и майтапи във Фейсбук и не пораждаха трайни политически последици. Последите нелепи изявления около местните избори вече попадат в друга категория. Лидерът на партията започва да поражда сериозни опасности за политическите й позиции в непосредствено бъдеще.

Част от бисерите на премиера показват пълна неспособност да се осмислят и трезво да се оценят пред обществото резултатите от вота. Дори и неизкушените в политическата наука хора са наясно, че няма как партия, загубила 20 на сто от гласовете в сравнение с предишните избори (и 35 на сто в областните центрове), да е „по-силна от всякога”. Пъченето с измъчената победа (не коментираме средствата, с помощта на които бе постигната) се възприема от все повече българи като знак за объркване и страх, а не за увереност и сила.

Неадекватността при оценката на изборните резултати има не само масовопсихично, но и конкретно политическо отражение. Усещането, че ГЕРБ губи силите си, ще доведе до нараснала склонност за съюзяване срещу най-голямата партия в новоизбраните общински съвети, или поне на много места ще повиши рязко цената на подкрепата. Това с пълна сила ще важи и за коалиционните партньори в правителството. Тепърва ще видим какво ще се наложи да плащат ГЕРБ (в прекия и преносния смисъл) например за подкрепата на ВМРО и "Атака" в София.

На някои места (като Пловдив) управляващите имат възможност да си напазаруват васали, но за мащабите на страната подобна тактика е неосъществима. ГЕРБ и без това преминаха всякакви разумни граници в обсебването на властовите и икономическите ресурси; сега империята няма сили да защити прекомерно разпрострелите си територии и ще започне да ги губи една по една. Вярно е, че позициите в малките общини се подобряват, но това е тенденция с второстепенно политическо отражение.

В тези условия решаваща роля за поне частичното запазване на позициите на най-голямата партия в местната власт би имала способността на нова, по-равноправна основа да се укрепват старите и да се изграждат нови политически съюзи. Успешното изпълнение на подобна задача е важно не само за постигане на мнозинство по отделни ключови въпроси, но и като превенция на потенциалното сближаване между противниците. Прекият резултат от реторическите упражнения на Борисов обаче водят в противоположна посока – те унищожават и без това малкото останали мостове и сякаш умишлено консолидират опонентите и ги тласкат да търсят допирни точки помежду си.

Най-яркият пример в това отношение е поредният опит на Борисов да се представи като организатор и вдъхновител на антикомунизма в България. Тук към обичайните битово-биографични легенди бяха добавени нови, концептуални политически послания. Лидерът на ГЕРБ разобличи градската десница като „внуците на червената буржоазия” и представи резултатите от изборите в София като пряко следствие от антидесния сговор на тези „червени потомци” с БСП.

Но личните изявления на Борисов очевидно са му изглеждали недостатъчни, та в операцията бе привлечен друг прочут оратор - отчаяно търсещият някакво политическо възкресение Плевнелиев. Неговото поведение добави солидна доза бутафорност към начинанието, защото преди четири години не друг, а именно градската десница изяви готовност да издигне кандидатурата му за втори президентски мандат. Тогава действащият държавен глава просто се уплаши да тръгне срещу Борисов и се опита да докаже, че всичко е ставало без негово знание (което, разбира се, не е вярно).

Абсурдът на конструкцията „десният антикомунистически ГЕРБ срещу обединените леви и псевдодесни комунисти” е очевиден. Какви „антикомунисти” са Борисов, Плевнелиев и мнозина други видни дейци на управляващата партия е добре известно от техните лични и семейни биографии. Опитът този етикет да бъде използван за по-нататъшно подчиняване на дясното пространство обаче ще има диаметрално противоположни последици. Ако досега преобладаващото мнозинство от привържениците на градската десница бяха склонни да подкрепят („с отвращение”) ГЕРБ срещу БСП, а ръководителите на десните партии бяха принудени да се съобразяват с тази нагласа, то след речта за „внуците на червената буржоазия” страницата е обърната. Това, разбира се, не означава, че БСП и "Демократична България" ще преминат в режим на пряка колаборация, но най-вероятно бариерата пред формулирането на сходни позиции по конкретни политики в местната власт ще бъде премахната. А концентрирането на критики от различни политически посоки към начина, по който ГЕРБ упражнява властта, ще мобилизира общественото недоволство.

Още по-голяма грешка на „антикомуниста” Борисов бе, че постави в един кюп "Демократична България" и гражданските движения от типа на „Спаси София”. С единствения си съветник тази формация може би изглежда пренебрежим фактор в Столичния общински съвет, но не бива да се забравя голямата персонална подкрепа за Борис Бонев и неуморната публична активност на движението, най-вече в социалните мрежи. Плахите опити на Йорданка Фандъкова да очертае някакви зони на сътрудничество със „Спаси София” бяха пометени с един замах от обидните квалификации на нейния партиен началник. Като се има предвид, че новата столична управа нито може, нито иска да направи съществени промени в модела на управление на града, не е трудно да се предвиди, че ходенето по мъките на новия-стар кмет ще започнат от първия ден на четвъртия мандат.

Грубата политическа грешка на премиера бе незабавно фиксирана и оценена от Цветан Цветанов, който представи своята – трябва да признаем удивително адекватна – интерпретация на резултатите от изборите и последвалите реакции. Ключовите изводи в тази оценка бяха, първо, че е налице сериозно отстъпление на ГЕРБ в областните градове, и второ, че Борисов не е трябвало да влиза в открит конфликт с десните и най-вече, да обижда техните избиратели.

Впрочем, внимателният анализ показва, че през всичките тези години Борисов е бил в ролята на кукувицата, кръжаща над дясното гнездо. Важна част от неговата тактика на запазване на властта бе именно обезличаване и изтласкване на десницата, вкл. чрез нейното примамване във властта чрез постове и лъжливи обещания за реформи. Един от работещите аргументи бе именно „ние всички сме антикомунисти”. С последните си изявления премиерът събори и последната част от тази олющена фасада.     

Борисов и ГЕРБ (или по-точно това, което остана по върховете на партията) очевидно са неспособни на що-годе обективно разсъждение относно хода на политическите процеси. Идеята, че управляващите могат да запазят позициите си или поне да забавят падането от власт, като надянат одеждите на яростни антикомунисти, е показателна за степента на политическа и интелектуална неадекватност.

Въпросът не е само в очевадното лицемерие на подобна мимикрия (в ръководните среди на ГЕРБ има повече членове на бившата БКП, отколкото в ръководството на БСП). Самата идея, че този тип креслив антикомунизъм може да носи някаква популярност в обществото, е безнадеждно ялова. Не е случайно, че новите граждански елементи на градската десница напълно са изоставили подобен подход и правилно се преориентират от поставяне на етикети към анализ на политики и формулиране на по-добри алтернативи.              

       

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във