Банкеръ Weekly

Общество и политика

Алтернативата

За разлика от колегата си Николай Марков от Софийския градски съд, съдия Дияна Дякова от Окръжния съд - Добрич, се оказва доста "несговорчива" по темата за мюсюлманските имоти. Тя категорично не приема решението на Марков (от 4 юни 2013-а) като основание за претенциите на Мюсюлманско изповедание към собствеността върху основно училище "Христо Смирненски" в добруджанския град. Имотът е с площ 4782 кв. м, от които мюфтийството иска 1975 идеални части и цялата сграда от 630 кв. метра. Искът е оценен на 348 418.20 лева.


Съдия Дякова поряза мераците им, като не само отхвърли иска на ходжите, но и ги осъжди да заплатят 7418.36 лв. разноски по делото. Тя приема решението на столичния магистрат само за сведение, тъй като според нея има порок при самото произнасяне, а оттам няма " силата на присъдено нещо ", подчертава Дякова.


Що се отнася до самото искане за "възстановяване" на собствеността на училището, тя цитира разпоредбата на чл.135 от Закона за народната просвета, обнародван през септември 1948-а , в който е посочено, че "всички имущества на предишни частни училища за инородци в страната се предават безвъзмездно на съответните народни съвети и се използват само за нуждите на съответните училища за инородци".


В частта, която се третира възможността за реституирането на публична общинска собственост, съдия Дякова е категорична, че по реда на чл.290 от Гражданско процесуалния кодекс е постановено задължително за съдилищата решение № 184 на Върховния касационен съд от 3 август 2012-а, което ги задължава да прилагат решение №4 от 11 март 1998-а на Конституционния съд. Според него "реституцията преструктурира собствеността държавна и общинска в собственост на физически и юридически лица, но само в обхвата на частната собственост. Тя засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от конституцията .


Друг любопитен детайл от това дело е, че ходжите обосновават правото си на собственост, като се позовават на действието на закони на Царство България и българската държава. Те искат решението да бъде съобразено с международен договор, който разглежда и вакъфските имоти - "Съглашение, подписано в Цариград между Турското и Българското правителство през април 1909-а в изпълнение на руско-турския протокол, подписан ad refendum в Санкт Петербург на 3 април 1909 година. Опонентите им обаче смятат, че от 1913 до 1941-а, поради окупацията на Южна Добруджа, на тази територия са прилагани румънските закони, което изключва действието на посочените като "аргумент" документи. Освен това от протокола на съда става ясно, че ходжите не са представили никакви доказателства, че са владели имота към 1878-а, или че той е придобит по Закона за давността от 1879 година. Няма дори доказателства, че в Добрич е съществувала мюсюлманска вероизповедална община по време на румънската окупация, нито пък, че тя да е била регистрирана по законите на Княжество Българи А камо ли пък да е получила от румънската администрация разрешение за строеж на въпросната сграда. Нещо повече, адвокатите на кметството доказват с документи, че през 1940-а имотът е бил отнет от фашистката администрация и се ползвал за лечение и настаняване на войници. Твърди се, че претендираната чрез иска сграда е строена в периода 1960-1977 г. със средства на Градски окръжен народен съвет - Добрич. До 1989-а училището е било държавна собственост. През 1991-а сградата е станала публична общинска собственост, която не подлежи на реституция.


Дали това решение обаче ще се потвърди на по-висшите инстанции все още не е ясно. Но ако това се случи, може би все пак ще повярваме в независимостта на българските магистрати....

Facebook logo
Бъдете с нас и във