Банкеръ Weekly

Общество и политика

Ако можехме да върнем времето назад

Александър МАРИНОВ

 

Заглавието ползва идеята на популярна днес в Италия инициатива. Там хора, които до неотдавна са подценявали опасността от епидемията и дори открито са иронизирали масовите притеснения, днес се разкайват публично. Те разказват как биха постъпили, ако можеха да се върнат десет дни назад.

Вероятно всеки от нас има в какво да се упреква – за действия или думи, които са игнорирали сериозността на заплахата и мащабните последици от нея. Нека не се заблуждаваме – и днес мнозина с поведението си показват, че не разбират какво се случва около нас и въобще в целия свят.

Не става дума само за спазването на предпазни мерки като засилена хигиена и лично самоизолиране, а за необходимостта от радикално преосмисляне на начина, по който сме правили десетки неща във всекидневието си. Тепърва – надявам се - ще осъзнаем колко сериозни промени трябва да предприемем, но в същото време ще открием нови възможности за напредък.

Без съмнение всеки е длъжен да се замисли за това, което правят лично той и близките му, но стократно по-тежко звучи аналогичният въпрос, адресиран към тези, които сме натоварили с отговорността да ни управляват. Кризата, породена от коронавируса, е стрес-тест за цялото общество, но най-бързо и безпощадно диагностицира дефицитите и пороците на елитите и на държавните институции.

Интересно е, дали например българските политици си задават въпроса какво биха променили, ако можехме да се върнем месец или два назад? Дали този въпрос си задават българските депутати и особено тези от парламентарното мнозинство, които определят дневния ред на Народното събрание? Както и членовете на Министерския съвет, чиито проектозакони и проекти за решения  се ползват с безусловен приоритет при разглеждане в парламента?

Достатъчно е

да се ограничим до двумесечна ретроспекция,

т.е. в рамките на периода, в който разпространението на Ковид -19 вече бе оценено по света като достатъчно сериозна заплаха (въпреки че множество парламенти и държавни ръководители бяха склонни да подценяват опасността и да надценяват капацитета за справяне с нея).

Установяваме, че за първи път в българското Народно събрание проблемът за задаващата се епидемия е поставен официално на 17 февруари т.г., когато е внесено предложение за изслушване на министрите на здравеопазването и вътрешните работи (относно конкретен случай с украински гражданин, но с допълнение как България се готви за такава епидемия”). Отговорът на министър Ананиев очевидно успокоява депутатите, защото темата за епидемията изчезва от дневния ред на законодателите за повече от двадесет дни, преди да ги връхлети като гръм от ясно небе с предложението на правителството за въвеждане на извънредно положение (на фаталния 13-и март, петък). Интересно е с каква важна, нетърпяща отлагане законотворческа дейност са се занимавали българските народни представители през дните, когато информациите от все повече европейски страни звучаха като драматични фронтови комюникета?

Ето някои примери, които вероятно трябва да ни накарат още веднъж да се замислим за качеството на нашата парламентарна демокрация и избраните от нас народни представители. В месеца от 12 февруари до 12 март Народното събрание е разгледало на първо и на второ четене общо около 30 законопроекта (повечето от тях за изменение и допълнение на действащи закони), приети са 12 решения за ратифициране на международни споразумения и 5 решения по процедурни въпроси (засягащи издигане, изслушване и избор на длъжностни лица от квотите на парламента). За същия период депутатите не подценяват и собствените си организационни въпроси, като разглеждат редица предложения за промени в състава на постоянни комисии и делегации на НС. В дневния ред са 6 доклада на временни анкетни комисии (или са били приети предложения за удължаване на срока на работата им), както и доклади на органи, контролирани от парламента.

Като специални точки в дневния ред или в рамките на парламентарния контрол са били проведени изслушвания на: министър-председателя (едно), на заместник министър-председатели (две), на министри (четири). И нека отново подчертаем: с изключение на изслушването на министрите на здравеопазването и на вътрешните работи на 19 февруари (по което няма дискусия), за целия този период проблематиката на настъпващата пандемична заплаха

напълно отсъства от дневния ред на депутатите,

от тяхната законодателна дейност и от контрола, упражняван върху Министерския съвет.

Ако се спрем на времето след 4 март (когато вече действаше Кризисният щаб към правителството и по-късно бяха установени заразени у нас), ще установим, че народните избраници са работили върху законопроекти (внесени от правителството или от депутати от мнозинството) за изменение и допълнение на Закона за управление на средствата от европейските фондове, Закона за отбраната и въоръжените сили, Закона за лекарствените средства, Закона за ограничаване на измененията на климата, Закона за Държавна агенция „Разузнаване“, Закона за публично предлагане на ценни книжа, Закона за опазване на обществения ред при спортни мероприятия. Изслушали са вицепремиера Каракачанов за извършвани сделки с имоти на военното министерство, както и доклад на временната анкетна комисия за прекратеното излъчване на програма „Хоризонт” на БНР. Опозицията също не е използвала ежемесечното си право да вкара своя точка в дневния ред за разглеждане на най-болезнения проблем с епидемията – БСП предложи проект за решение за преразглеждане на санкциите срещу Русия.

Казано накратко, Народното събрание просто не е намерило време (или кураж) да се заеме със своевременен преглед на законовата уредба, необходима за овладяване на задълбочаващата се кризисна ситуация, в т.ч. като осъществи навременен пълноценен контрол над изпълнителната власт.

Избухването и задълбочаването на кризата с коронавируса незабавно потвърдиха една отдавна известна публична тайна - че българската държава не разполага с адекватна законова и подзаконова уредба, нито има изградени институционни способности за адекватна реакция при криза от такъв мащаб. Единственото възможно средство в арсенала на законодателната власт бе.обтекаемото „извънредно положение”, защото никой в течение на години не бе помислил за въвеждане на по-конкретна,

специализирана формула на действие.

(Не разполагаме със законова възможност, например, за временно национализиране на частни болници, както постъпиха в Испания). Извънредното положение бе прието с решение, а не със закон и въпреки че такъв започна да се пише „на коляно”, предварително бяха ясни редица проблемни въпроси и бели полета. Куриозната ситуация, при която заповедта на министъра на здравеопазването за карантинните мерки бе променена три пъти за половин ден, отразява едно стабилно вредно статукво – достатъчно е да припомним колко често народните представители ремонтират току що приети от самите тях закони.

С една дума, вирусът на некомпетентността, пасивността и бягството от отговорност е поразил тежко най-важната институция на представителната демокрация у нас и преодоляването му изисква мерки, не по-малко радикални от тези за борба с Ковид -19. Няма как да върнем времето назад, но поне да се захванем за работа оттук насетне.

Facebook logo
Бъдете с нас и във