Банкеръ Daily

Общество и политика

Институцията - това съм аз!

Александър Маринов

Институциите, най-общо казано, са трайни системи от правила, уреждащи важни области на човешките отношения. Тъй като тези правила трябва да бъдат общовалидни и признати от всички, институциите по дефиниция са "безличностни" - изработването и прилагането на правилата не би трябвало да зависи нито от личните пристрастия на ръководителите им, нито от адресатите им. Да, но не и при българските институции.

Когато установяваме с основателна загриженост, че у нас институциите се ползват с крайно ниско доверие и подкрепа от гражданите, едно от водещите обяснения е, че повсеместно те се оглавяват от посредствени хора, обзети от частнособственическо чувство спрямо поверената им публична власт. Кралят-слънце е имал основание да каже

"Държавата - това съм аз!"

не само заради великите си държавнически постижения, а и поради простата причина, че е бил начело на една абсолютна монархия. А България уж е парламентарна република с разделение на властите, където всеки орган на властта има мандат и трябва да се отчита и да носи отговорност за делата си.

Заемането на ръководен пост е само временно натоварване със задача да се служи на обществото, а не отдаване под аренда на публични властови и материални ресурси, които е необходимо да бъдат оптимално "усвоени" за кратко време. Как би трябвало да е, пише в учебниците, и се случва в много страни по света. Но у нас някак всичко върви наопаки. Примери за тази странна мания за (само)отъждествяване на временно избрани персони с предназначените да осигуряват приемственост институции - колкото искате.

Няма съмнение, че най-яркото проявление на подмяната на  институционалната логика и законово постановената колегиалност в ръководството е лидерската кариера на Бойко Борисов. Това ясно се видя още при учредяването на партия ГЕРБ - Борисов, сам на сцената, настанен в импозантен бял кожен фотьойл, изрече сакралните думи

"Аз съм ви събрал, аз ще ви разпусна!"

Впрочем, ако става дума за политическите партии, които остават малко встрани от настоящия анализ, ГЕРБ съвсем не е прецедент - спомняме си как стремително протекоха възходът и падението на НДСВ. Дълго време контролът на Борисов над партията изглеждаше железен, а авторитетът му - непоклатим, но нищо не продължава вечно. Вече има няколко прецедента как той обявява едно, а парламентарната "му" група прави обратното - най-пресният бе скандалът около неприетата оставка на Делян Добрев.

Но този стил, подходящ по-скоро за господство над племе или клан, се пренесе и в държавните институции. И в трите си мандата като премиер, независимо че вторият и третият са в коалиционен формат, Бойко Борисов се държи с министрите

като болярин с крепостни

а не като пръв сред равни в един колегиален орган, който взема общи решения и поема солидарна отговорност. Той им издава заповеди и ги юрка като разсилни по всички краища на България да гасят пожарите, подпалени от калпавото управление. Изземва техни съществени правомощия, като оповестява или отменя решения, които би трябвало да са дело и отговорност на отделни членове на кабинета. В целия този управленски юруш често се налага един или друг министър внимателно да "поправя" поредното изхвърляне на премиера. Така преди няколко дни министърът на финансите уточни, че мярката за намалено изплащане на първите три болнични дни не е отменена (както категорично заяви Борисов), а "само е отложена".

Стихията на министър-председателя, изживяващ се като едноличен собственик на правителството, е в пълната си сила, когато той обяснява в първо лице какво е "дал" на една или друга обществена група. Това, разбира се, е абсурдно - не само защото Борисов никога не е извадил и стотинка от своя джоб, а защото по конституция и закон няма правомощия да взема еднолични решения за публични разходи. Тези решения - като обща рамка - се приемат от Народното събрание, а изпълнението им е отговорност на правителството като колегиален орган и в частните (технически) въпроси - на министъра на финансите. Но персоналното обсебване на институциите по правило върви ръка за ръка с подобно

примитивно трупане на лична популярност

все едно, че проблемите на обществото се решават (ако въобще се решават) единствено заради благоволението Му.

Повлияни от лошия пример на Борисов, така започнаха да се държат вицепремиерите и министрите - всеки на своята камбанария. При някои - като Валери Симеонов, резултатът е развеселяващ, но последиците са сериозни. Налагащото се впечатление, че решения, които би трябвало да се вземат по силата на устойчивите правила на институциите, зависят от личното желание и благоразположение на отделни ръководители, е най-мощната хранителна среда на корупцията, търговията с власт, безпринципното нагаждачество и изграждането на мрежи от лично предани и користно заинтересувани служители.

Една от косвените, но също твърде негативни последици от абсурдното персонифициране на институциите е хипертрофираната роля на личните симпатии и антипатии в междуинституционалните отношения и конфликти. Любимата филмова реплика "Нищо лично - просто бизнес" у нас е обърната на 180 градуса. В българската институционална действителност

всичко е лично

Отношенията между президента и правителството, между парламентарните групи, между управляващи и опозиция зависят преди всичко от личното съперничество на отделни персони. Личната непоносимост прераства в негативизъм и неспособност да се работи заедно, дори когато няма съществени разлики в предлаганите варианти на политиките. Принципните различия често се изобретяват само за да уплътнят ината да се прави напук на конкретен персонален противник.

Цялата тази логика на частно обсебване на институциите обаче изведнъж се изпарява, когато дойде моментът за поемане на отговорност. Тогава "Аз дадох" бързо преминава в "Ние (правителството) решихме", за да завърши в "Те (опозицията, политическите или вътрешнопартийните опоненти) са виновни". Приватизацията на институционалните ресурси и на регалиите на властта върви ръка за ръка със "социализацията" на провалите и разпръсването на отговорността като прах, носен от вятъра.

Затова не само институциите не успяват да заслужат уважението и доверието на обществото, но и техните ръководители се запомнят единствено със скандалите и гафовете си, без да оставят обществено значима лична следа в развитието на институционалната система.

За разлика от Колбер, финансовия министър на Краля-слънце, чийто бюст и досега краси парадния вход на френското министерство на финансите.

Facebook logo
Бъдете с нас и във