Банкеръ Weekly

Общество и политика

300

Преди известно време в телевизионна дискусия една популярна в последните години депутатка заяви, че всяка партия, която претендира за властта, трябва да разполага поне с 3000 подготвени кадри. В главното дамата бе права, въпреки че се поувлече, изброявайки длъжностите, които трябва да бъдат обезпечени, и прибави към тях висшите държавни служители. (Те, както е известно, се назначават с конкурс и не би било законно да се подменят на политически принцип.) Всъщност, абсолютно необходимият, минимален кадрови ресурс на една участваща в централната власт партия включва около 300 души - депутати, министри, заместник-министри, областни управители, други важни политически позиции в администрацията. Тези хора трябва да имат знания, умения и проверен опит в управлението на публичните дела, а не просто да са подбрани на основата на политическа или лична преданост. Към изброените изисквания задължително се налага да прибавим почтеността и моралната готовност да се служи на обществото и да се носи отговорност за всичко, което се случва в поверената сфера.
Веднага се набива на очи аналогията с прочутата битка при Термопилите, пресъздадена в наскоро прожектирания по екраните филм 300 и дори находчиво експлоатирана в рекламния бизнес. Някои биха попитали -
не драматизираме ли прекалено положението
Все пак от днешните български политици се иска не героична саможертва, а компетентно и порядъчно изпълнение на рутинни задължения. Други ще се съгласят, че подобно на шепата спартанци, паднали пред сганта на Ксеркса (по думите на поета), от българския политически елит се очаква да осъществи една много трудна, опасна и вероятно самоубийствена (в преносния смисъл) задача - да прочисти политиката от повсеместната корупция и връзките с организираната престъпност и да възстанови поне отчасти общественото доверие към нея. Това е спешно необходимо не заради теоретичните постулати на демокрацията, а защото трябва да се изправи на крака тежко боледуващата и абдикираща от отговорностите си българска държава. В сегашното си състояние държавата ни е не просто нискоефективна, тя става опасна за всеки от нас, тъй като не е в състояние да защитава живота, здравето и законните интереси на гражданите си. Което е още по-лошо, в лицето на политическите и административните си представители държавата вече открито заявява, че се отказва от подобни ангажименти. Само по този начин можем да тълкуваме повсеместния отказ от поемане на институционална и лична отговорност по повод на широк спектър събития - от зачестилите големи трагедии до неизброимите неприятни, всекидневни инциденти. Пророненото през сълзи от една почернена майка на изгоряло в последния жп ад момче - Такава ни е държавата, отразява както реалното положение на нещата, така и закономерното отношение към държавните институции от страна на обезверените български граждани.
Колкото и да отричат управляващите,
причинно-следствената връзка е реална и видима
Българската държава е в това окаяно положение не защото е обречена от някакви форсмажорни сили да бъде пасивна и безпомощна, а защото е управлявана по неправилен начин от некомпетентни, безотговорни и често неморални хора. Докато не се смени радикално начинът на управление на държавата, в т.ч. не се подмени висшият пласт на управниците, положението ще се влошава. За съжаление в това отношение дъно няма.
Една от видимите трудности пред тази колосална задача е, че самите политици са в основата на промяната на начина на управление и на състава на управниците. Без да подценяваме ролята на гражданското общество, неправителствените организации, медиите (доколкото последните са кучето пазач на обществото и лаят по управниците, а не обратното), основната работа трябва да бъде свършена от политическия елит, който в определен смисъл трябва да отрече самия себе си. В този смисъл
задачата е самоубийствена
- успешното й изпълнение означава мнозина от днешните политически лица да отстъпят назад или въобще да слязат от сцената, дори да не са уличени или сериозно заподозрени в корупция или некомпетентно управление. Но, от друга страна, от гледна точка на обществото, а и на политическия елит като системно (а не персонифицирано) явление тази стъпка е животоспасяваща. На пръв поглед положението е баронмюнхаузенско, но, за щастие, в световната и европейската практика има достатъчно прецеденти. Да си припомним, че само преди 25 години италианската политика бе не по-малко корумпирана, неефективна и обществено презирана, отколкото българската. Но само за няколко години политическите пластове се преобърнаха, от италианския политически пейзаж изчезнаха най-големите традиционни партии (Социалистическата и Християн-демократическата), а преследваният от правосъдието дългогодишен премиер Бетино Кракси избяга в Тунис и там завърши дните си в изгнание.
В края на краищата, именно защото става дума за
най-важната имунна защита на обществото
то все някак и все някога ще реши тази задача. Въпросът е в това, тя да бъде изпълнена навреме, на по-приемлива цена и без да пропускаме необратимо ключови за нашата историческа перспектива възможности - както досега пропускаме всички големи преимущества от членството в Европейския съюз. Така че все пак стигаме до съдбовното питане - ще се намерят ли в България 300 души, които да загърбят користните партийни, групови и лични интереси (при това разбирани у нас твърде елементарно и късогледо) и да променят облика на българската политика? Тук възникват множество логични подвъпроси.
Първо, има ли въобще днес у нас хора с такива умения и качества? Това е най-лесното предизвикателство, защото всеки от нас познава поне по една дузина личности, по-подготвени и по-достойни за висшите държавни постове, отколкото сега заемащите ги. Във всички обществени сфери, в т.ч. и в апарата на държавното управление, има достатъчен ресурс - както от гледна точка на експертиза за усъвършенстване на технологията на управление, така и за персонално обновяване. Разбира се, в момента повечето кадърни хора бягат от политиката и държавното управление като от мръсна и безсмислена работа, но и тази тенденция в един момент ще се пречупи.
Второ,
има ли реален механизъм
чрез който тези по-подготвени и по-почтени хора да достигнат до важните политически позиции? Тук вече става по-сложно, защото опираме до състоянието на партиите и зависещото от тяхната воля изборно законодателство. Вече има симптоми, че все повече политици разбират неизбежната необходимост от политическа и избирателна реформа, но съпротивата от партийните централи и техните върхушки е много силна. Вероятно за да се премине критичната граница, ще бъде необходим още един сериозен катаклизъм от мащаба на (но не непременно повтарящ като форма) събитията от 1996-1997 година.
Трето - най-съществено - каква ще бъде позицията на гражданството? Изчаквателна или проактивна, решителна или колеблива? Ако определена критична маса от гражданска активност стимулира процесите, те ще се развият по-бързо и цената ще бъде по-приемлива. Иначе, ако оставим развоя на събитията само на постепенното съзряване на действащите днес политици, загубите най-вероятно ще бъдат неприемливо високи. В това отношение може да се предположи, че
точката на пречупване
ще настъпи по-скоро от очакваното, въпреки песимистичните оценки на повечето анализатори. Основният катализиращ фактор е именно тоталната неефективност на държавата при защитата на живота, здравето и законните интереси на гражданите. В резултат на различни по форма и тежест прояви на тази неефективност българското общество дава ежегодно хиляди жертви, десетки хиляди хора получават тежки наранявания или заболявания, щетите се изчисляват на милиарди левове. Последиците от некомпетентното и непочтено управление на държавата придобиват характера на масови поражения. Все повече хора, поединично или на групи, в знак на отчаяние или рационална решителност прибягват до правни и други действия спрямо държавата и нейните отговорни представители. Тази тенденция ще се задълбочава. Засега липсва само организация и лидерство, което да канализира тази енергия за смяна на системата и начина на управление, а не просто за подмяна на едни калпави управници с други от същото тесто.
Въпросът кой може да изпълни тази задача и дали ще се намерят 300 смели държавни мъже (и жени) може да получи по-ясен отговор, ако впрегнем в работа действащите по цял свят демократични практики на оценка на успехите и грешките в политиката и неразривно свързаните с тях механизми на поемане на отговорност.
Нека разгледаме актуалния трагичен пример. Министърът на транспорта - след многократно зададен въпрос от журналисти - заяви с половин уста, че ако със своите действия за политиката, която налагаме в БДЖ, съм допринесъл за трагедията, ще си подам оставката. Докато министърът се чуди дали е допринесъл за трагедията, е достатъчно да се припомни, че у нас пътническите вагони са на 30 години, нямат нито сигнални датчици, нито информационна система. Интересно дали г-н Мутафчиев ще се съгласи, че изброеното е важен аспект на политиката, налагана в БДЖ?
Което е още по-страшно, оказва се, че държавата - в лицето на транспортното министерство - въобще не е намерила за необходимо да вземе мерки за сигурността на пътниците, в т.ч. и по линия на средствата, които могат да постъпят от европейските структурни фондове. При подготовката на оперативната програма Транспорт Министерството на транспорта е пропуснало да предложи финансиране с европейски пари на мерките за безопасност (т.нар. системи RDMS). Впрочем за какви модерни системи говорим, след като се оказа, че в целия изпепелен влак е имало всичко на всичко три пожарогасителя, от които зареден (наполовина) бил само един.
Не за пръв път става ясно, че
българското правителство абдикира
от задълженията си, формулирани в законите на страната, в т.ч. и в закони, внесени от него в парламента. Едва след пожара във влака се оказа, че Министерството на транспорта не е внесло в Министерския съвет стратегия за развитие на железопътния транспорт, каквато се изисква от Закона за железопътните превози. За сметка на това внесени са и са приети оздравителна програма и списък на терени, собственост на БДЖ, които да бъдат продадени с цел набавяне на средства за тази програма. От казаното изглежда, че транспортното министерство се е превърнало в поредната агенция за недвижими имоти. Председателят на транспортната комисия в парламента Йордан Мирчев (също представител на управляващата коалиция) заключи, че реално стратегия няма. Има определени виждания, но завършен документ, който да определя дългосрочната политика в железниците, не съществува. Впрочем за това носи отговорност и самият председател на парламентарната комисия.
Да, права е почернената майка на студента от Добрич - такава ни е държавата. Държавата ни, в лицето на управляващите я политици, се е превърнала в заплаха за своите граждани, в бедствие сама по себе си.

Facebook logo
Бъдете с нас и във