Банкеръ Weekly

Общество и политика

2013: време за кауза

Това, че в анализите на българската политическа действителност все по-често намира място думата кауза, не е просто отглас на фейсбуковска опция. Мнозинството от българите (и дори част от политиците) разбират, че смисълът и ползата от демократичната уредба не е във формалната (още по-малко - фасадната) институционална структура, а в потенциала да се подобрява животът на хората, като им се предлагат по-пълноценни условия за социална реализация - да се трудят, да печелят, да отгледат деца, да предлагат решения на проблемите и да участват в прилагането им. В този смисъл - на създаване на условия, непосилни за изолираните индивиди и групи - демократичната държава е нужна, нещо повече - незаменима. Но тя не може да изпълни своето предназначение без гражданите, така както избори без избиратели е пълен нонсенс (въпреки продължаващите опити на политическия елит да го осъществят на практика).


Днешната българска държавност е кауза пердута не заради една или друга грешка или слабост на конкретни институции. В този си вид тя е обречена и ни обрича, защото разглежда нас, гражданите, като


обременителен придатък на държавата

и по-точно - на тези, които са я обсебили в момента. Именно това е причината повечето български политици, особено управляващите, да са твърди привърженици на умерената гражданска активност в рамките на любовта към властта (ако перифразираме Хашек).


Искаме ли България да оцелее в точния смисъл на думата, тази самодостатъчна и презрителна към върховния суверен псевдо-държавност трябва да бъде заменена от истинска кауза, в която гражданите не просто са допуснати, а играят централна роля. Привържениците на тезата, че българският преход е приключил, обичат да акцентират върху това, че е изградена нова институционална система - най-вече в икономиката, политиката и държавния апарат. Но това е само отчасти, дори не наполовина важно. Остана неизпълнена най-важната задача на прехода към демокрация, която трябва да се превърне в реална кауза днес, почти четвърт век по-късно.


Какво имам предвид?

Разбира се, изграждането на една демократична обществена уредба задължително предполага комплекс от реформи, които да създадат модерни институции, да разделят властите на институционално равнище, да гарантират равнопоставеност на различните форми на собственост и съответните делови инициативи. Това повечето правителства след 1990 г. правеха, по-добре или по-лошо, убедено или като някаква мимикрия. Най-добре (не казвам безпогрешно или безкористно) го правеше правителството на десницата през 1997-2001 г., което трябва да се признае. И, меко казано, е странно, че именно част от десните първи започнаха да омаловажават и дори изцяло да отричат тези заслуги поради дребнави лични и групови интереси.


Изцяло неизпълнена, дори всъщност незапочната , остана втората основна задача на демократичните преобразувания - да се създадат условия за постепенно кристализиране на гражданското общество. Би могло да се възрази, че това е дело на гражданите, а не на политиците и държавата, но не е толкова просто. За да съзрее и набере сила и самочувствие гражданското начало, е нужно политиците да кажат А, т.е. - да създадат конституционни, законови и институционални правила и механизми за


контрол на гражданите върху държавата

nbsp;


Тази задача последователно бе игнорирана от всички управления на страната, включително и от реформаторите. Всичко, което се правеше, бе да се използва държавната машина - къде за благородни, къде за нетолкова благородни цели, но неизменно като инструмент за репресия, като нещо чуждо и господстващо над гражданите. Поради което - винаги с лош краен резултат. Почти всичките ни беди днес идват не от това, че матралът е лош, а от това, че българската държава е тотално неподлежаща на контрол и безотчетна по отношение на гражданите.


Истински голямата кауза, която според мен бавно, но сигурно излиза на дневен ред, е преизграждането на българската демократична държавност, така щото употребата на властта и отговорността за резултатите да получат своята абсолютно задължителна за истинската демокрация органична цялост.


Законите и институциите на нормалната демократична държава работят така, че зоната, в която се взимат властови решения, съвпада почти на сто процента със зоната, в която се носи неизбежна отговорност. В България вече почти 25 години това не се случва. Повече или по-малко легитимните институции носят отговорност за властови решения, които се взимат на друго място и от други хора. В момента - преди всичко от Борисов и малък кръг от хора около него. Но и при предишните правителства нещата не бяха кой знае колко по-различни. При никое от управленията на прехода нямаше пълноценни механизми на граждански контрол върху властта, а държавните институции


функционираха на тъмно

nbsp;


което се приемаше за нормално (от властниците).


С риск да бъда обвинен в плагиатство, бих казал, че тази стара-нова кауза не е нито лява, нито дясна, а цивилизационна. Въпреки че в нея са необходими както леви, така и десни приноси. Спорът за това, дали индивидът е по-важен от общността, или обратното (което е същината на ляво-десния спор) днес не е актуален и затова трябва да бъде отложен (но не и игнориран). Днес е много по-важно да се преодолее враждебното противопоставяне между граждани и държава и най-вече рецидивите на тоталитарно мислене за държавата и нейните функции. Първата стъпка трябва да направят политиците, а ако днешните такива не са способни, те ще бъдат пометени от


летящите насреща ни събития

nbsp;


Може би звучи прекалено драматично, но много погрешно е да се подценява драматизмът на ставащото в страната, особено в демографската и социално-икономическата област. Още повече че това става пред очите ни и захапва все нови и нови сегменти от българското общество.


Имам предвид на първо място очевидния факт, че страната обеднява с фрапиращи темпове. По последни данни на Евростат 49 на сто от населението на България е под прага на бедността. Българските елити са се фокусирали върху налагането на медийни образи, опровергаващи това, с което се сблъскваме в реалния живот. Те не разбират и не чувстват необходимост да решават реалните проблеми на хората тук и сега.


Все още са убедени, че послания от рода на Вие днес сте бедни и трябва да стискате зъби, а ние правим най-доброто за вас продължават да работят. Но обедняването на населението не само ще продължи и през 2013 г., но за разлика от досега ще внесе сериозна политическа нестабилност, защото вече засегна слоеве, които имат глас. Досега мизерията мореше предимно роми, пенсионери и инвалиди, които агонизираха мълчаливо. Привидното спокойствие обаче си отива заради изригващия гняв на по-гръмогласни и способни на реално действие бедстващи слоеве.


Драмата и протестите на хилядите работници от Вазовските заводи са само прелюдия към много по-мащабни събития.


Въпросът, който обикновено се поставя с песимизъм, е има ли кой


да поведе народа

в новата кауза?


Не подценявам значението на повече или по-малко ситуационни фактор като реалната динамика на вълната на негодувание срещу управляващите, която неизбежно ще се породи през следващите месеци, а също възможностите на режима да противодейства на тази вълна с репресивни методи. Но това няма да осуети неизбежното възникване на политически субекти, които са в състояние да окажат съпротива, и тяхното също толкова припознаване от все повече граждани. Някои биха казали, че това е нереалистично, но, както казва един уважаван от мен колега, в България много неща първо изглеждат нереалистични, а след това се случват. Въпросът е в това, че на дневен ред е създаване на обединения, чието предназначение е не съчетаване на интересите на няколко политически личности, а издигане на кауза и убедителното й представяне на избирателите. Това вече е жизнена необходимост за българското общество, поради което вероятността да се случи нараства.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във