Банкеръ Weekly

Общество и политика

Патриотични игри

Нишата на патриотичната демагогия се очертава като последен спасителен пристан на

изхабената и омръзнала на всички българска политическа класа, на нейните политинженерингови клонинги и въобще на всички, които припечелват пари, слава и самочувствие покрай политиката. Политическият ни пейзаж изобилства с разнообразни субекти - патриоти, които "душа дават за свобода" (разбира се, не своята, а "душата на народа").

За тази тенденция има няколко причини. Ще започна от хроничната недостатъчност на партийно-политическата система, произтекла от

тежките деформации

на политическото у нас. Преди всичко традиционните политически разделения - на ляво и дясно, на социалисти, либерали и консерватори и прочие - са дълбоко компрометирани и няма как да бъдат реабилитирани от днешните елити. Подобно изхабяване се наблюдава почти навсякъде по света, но у нас е достигнало невиждан мащаб. Причината не е в това, че вече няма разлика между ляво и дясно, а че българското ляво и дясно престъпиха всяка граница, нарушиха всякакви принципи, които можеха да бъдат погазени. И като политически програми, и като реално осъществявана политика, и дори като лупинги на личните политически биографии - всичко и всеки може за миг да се превърне в своята противоположност - без капка колебание или чувство за срам.

Поради това политическият спектър отдавна се е превърнал във фикция, в купчина лишени от покритие етикети, в които се заглеждат все по-оредяващи и все по-маргинализирани партийни ядра, самозалъгващи се с идеологическа носталгия. Старите комунисти разбират с ума си, че в БСП не е останало нищо ляво, но не могат да приемат действителното положение на нещата - а именно, че са се превърнали в крепители на една уродлива експлоататорска върхушка. Традиционните десни усещат, но не са в състояние на признаят, че техният антикомунизъм - ако е последователен - днес би означавал антикапитализъм, доколкото днешното "пазарно-демократично" статукво е създадено и функционира в изгода на "смъртните" им врагове. И едните, и другите разбират, че е нужна пълна ревизия на прехода, но тя би означавала същевременно отричане на партиите, които ги представляват, и на политиците, които са избирали и бранили с гърдите си.

Последното оцеляло островче на някаква, поне привидна, политическа автентичност е патриотичната идея, която в условията на преобладаващите посредствени актьори бързо се превръща в груб, брутален и лишен от каквито и да било прагматични преимущества популистки национализъм. Единственото реално, което тази демагогия може да предложи, е

образът на врага

Може би е парадоксално, но традиционните политически разделения вече не могат да изпълнят и тази елементарна задача. Левите и десните - както на наша, така и на европейска почва, се нападат словесно, но за всички е ясно, че са се оплели като свински черва и вече представляват единен консорциум за консумиране и осребряване на политическата и икономическата власт. Готови са да се спазарят за всичко и именно затова така здраво се наложи представата, че "всички са маскари".

На това поле националистите имат предимство. Те посочват не измислени, а реални врагове и мразят наистина, а не за парлама - някоя друга държава, чужденци, малцинства, открояващи се (понякога твърде предизвикателно) общности на различните. За цвят ругаят и доминиращия политически елит, и родните олигарси, и транснационалните корпорации, но внимават да не прекъснат "топлата връзка" с тях. И понеже голяма част от хората са толкова измъчени, че единствената им опора е да намерят някого, върху когото да си излеят мъките, реториката на омразата "хваща дикиш".

Най-важната отличителна черта на днешния български ерзац патриотизъм е, че той се храни не от желанието и практическите действия да се въздигне България, а от отрицанието и насъскването срещу врагове. Врагове, въображаеми или защото не са такива, или защото едностранчивото им и примитивно обявяване за такива е непродуктивно и опасно за България, тъй като ограничава полето за провеждане на разумна, печеливша политика.

Пример номер едно:

Елементарната, истерична русофобия

възприемана кой знае защо за идентификационен код от тези, които днес се (само)възприемат като българска десница. Да оставим настрана персоните, които с днешните поголовни ругателства срещу Русия и българо-руските отношения перат износени съвести и биографии. Странно е как един що-годе нормален политик си представя бъдещето на страната ни без добре уредени в съответствие с българските национални интереси отношения с един мощен фактор, който не можем (а и не е нужно) да заобиколим. За някого вероятно е изгодно отношенията между България и Русия да бъдат враждебни и непродуктивни, но това едва ли е българското общество. Съвсем друг е въпросът кой днес представлява нашата страна пред Русия и кой представлява руските интереси в България, но поне в известна степен неприемливото статукво в това отношение се дължи на некадърността или идеологическата предубеденост (а и на продажността) на българските политици.

Пример номер две:

Архаичната туркофобия

впрочем, умело провокирана от вътрешни и външни фактори. Няма съмнение, че политическите субекти, проповядващи сляпа ненавист към българските турци и към Турция, основана на смесване на минало, настояще и бъдеще, е в пряка изгода на Движението за права и свободи - партия, която се крепи единствено на страховете на малцинството, което претендира, че представлява. В същото време периодичните провокации, извършвани от обявяващи се за прозападни (и западно финансирани) изследователи и интелектуалци, оспорващи неоспорими исторически факти, работят в същата посока. Независимо дали се твърди, че баташкото клане е измислица, че революционните стихотворения на Ботев са баласт за учебната програма или че "турско робство не е имало", политическият ефект от подобни "открития" е съвсем ясен и целенасочен - поддържане на омраза и недоверие като доминиращ фон на българо-турските отношения. Но, подобно на казуса с Русия, нито един рационално мислещ политик не би допуснал, че българската политика, още повече - една дългосрочна визия за България, би могла да игнорира регионална сила като Турция и необходимостта от изработване на балансирана и отговаряща на българския интерес линия на поведение към тази съседна държава.

Точно тук изниква най-сложният въпрос, предизвикателството на голямата мисия, която българските политици са очевидно неспособни да изпълнят - как да се изпълни с плът и кръв

"призракът" на националния интерес

Без ясна, разбираема дефиниция на националния идеал и съответна национална стратегия патриотизмът, дори чистосърдечен, би останал куха фраза. Политиците се кълнат в него и с него оправдават действията си. Но никой до днес не се е опитал да го дефинира или поне да очертае рамките му. В случая клишета като "народът да живее по-добре" или "да догоним средното европейско равнище" не вършат никаква работа, нито предложението за национален идеал да бъде приета Сан-Стефанска България.

Тежката истина е, че България няма национална доктрина, няма национална стратегия, няма дори минимален консенсус как би трябвало да изглежда националната ни кауза сега и в обозримо бъдеще.

Ние не знаем какво точно искаме

и какво можем да постигнем и затова не сме наясно с цената, която трябва да сме готови да платим. По тази причина често се изхвърляме с непосилни и ненужни ангажименти или обратното - ослушваме се да вложим ресурси и усилия за постигане на жизненонеобходими цели.

Текущата политическа мода е българският национален интерес да се извежда от членството ни в Европейския съюз и да се представя като функция на отправяните към нас очаквания и изисквания от партньорите и от европейските институции. Така, разбира се, е много по-лесно. Политиците, които не могат да изработят национална стратегия и дори не разбират защо е нужно такова "животно", се измъкнаха и продължават да се измъкват, като преписват изпратените от Брюксел технически указания. Няма по-добра илюстрация от прехваления (особено от президента Плевнелиев) документ "България 2020", представян за национална стратегия, а всъщност "копипейст"-ван от аналогичния (и не кой знае колко по-убедителен) документ "Европа 2020". С една дума, познатата привичка да се подмазваме на силните на деня е по-жива от всякога.

Формулирането на националния интерес не бива да бъде свеждано до неосъществими блянове. Съветите за това, как можете да постигнете всичко, стига да го желаете достатъчно силно, работят само в треторазредните бестселъри на тема "Седем стъпки, за да успеем в живота". На практика националните цели носят всички доказани белези на стратегическото политическо мислене - трябва да са предизвикателни, да мобилизират пределно националната енергия, иначе казано - да са

на ръба на възможното, но не и отвъд него

Да поставиш като маркери на националния интерес неосъществими задачи е не просто наивно, но и много вредно, защото означава да пилееш ресурси, в това число най-важния ресурс - доверието и надеждите на хората. Най-тъжното в цялата история не е, че желанието на някои да бъдат потупани по рамото от "големите европейски батковци" по странен начин се превръща в неоспорима дефиниция на националния интерес. Грешка, която ще бъде плащана още дълго време от огромното мнозинство българи, ако, разбира се, позволят това да се случи.

Facebook logo
Бъдете с нас и във