Банкеръ Weekly

Коментари

Чий живот има значение...

S 250 cee75ca3 bb67 435c b05b b7a808b592b4
S 250 40c92d14 82a0 48fb b3ba 2b83bf3e4a7b

Иван Груйкин*

 

Преди десетина-петнайсет дни изпълнителният директор на известна американска верига заведения за бързо хранене заяви, че белите хора трябва да се покаят за расизма, например - като лъснат обувките на някой непознат афроамериканец. Това изявление бе направено в епицентъра на масова левичарска истерия за систематичния расизъм на американското общество и ескалираща кампания за унищожаване на "противоречиви" исторически паметници.

Въпросният изпълнителен директор е ревностен християнин, а управляваната от него компания винаги е заявявала подкрепата си за ценностите на християнското семейство. Най-вероятно той взема повод от известната сцена, в която Исус Христос мие краката на своите ученици като върховен пример за лично смирение. В случая обаче "лъскането на обувки" се афишира като форма на колективно покаяние на една раса пред друга.

В началото не можех да повярвам.

След това се почувствах някак си познато - защото съм израснал в комунистическа страна, където колективната вина и колективното унижение бяха основен управляващ принцип, а доктрината за диктатурата на една класа (пролетариата) над всички останали класи бе залегнала в Конституцията. И където цялата нация бе принудена да „лъска обувките“ на членовете на управляващата Комунистическа партия и самообреклия се на слугинаж земеделски съюз (съществуването на други партии беше забранено, а създаването им се преследваше като престъпление срещу държавата).

Но най-болезнената асоциация в изказването беше свързана с моите двама петгодишни внуци - просто изведнъж "видях" как учителката им от детската градина ги учи на ум и разум, карайки ги всяка сутрин да лъскат обувките на някои от приятелчетата им.

След първоначалния шок и описаните по-горе инстинктивни реакции, се опитах да мисля логично. Наистина ли нямам никакъв расов грях, за който да се покая? Аз пристигнах в САЩ преди осем години от място, където никога не е имало чернокожи хора. По времето на Американската гражданска война, завършила с премахването на робството, моите български предци са живели през последните години от 5-вековното турско робство (1396-1878 година). Това е трагична страница в българската национална история, известна с етническо и религиозно насилие, принудително отнемане на български деца от техните родители (за нуждите на елитния еничарски корпус на турския султан и за най-различни "други" цели), масово поробване на български младежи и девойки и продажбата им на робските пазари в Истанбул и другите големи градове на Османската империя.

Предполагам, че вече започвам да дразня днешните привърженици на расовата справедливост в Америка с примери за едно друго робство, започнало близо 100 години преди Колумб да достигне бреговете на Америка, и завършило след победата на Линкълн над Конфедерацията.

Вероятно ще ги раздразня още повече с факта, че според собствените им критерии и терминология, в „българския случай“ робите (българите) са бели, а поробителите (турците) са „кафеникави“ (т.е. мургави). Но със сигурност биха били най-яростни от факта, че след 500 години робство и споделена противоречива история, днес българите и турците дават пример за добросъседство, взаимно уважение и приятелство - без взаимно да унищожават своите исторически паметници и символи и без да бъдат принуждавани едни други да си "лъскат обувките".

Това е моят (български) опит с робството, расизма и тяхното преодоляване. Разширявайки географския и времеви периметър, владетел на този регион (преди турците) и на цяла Европа е била Римската империя - която е доставяла роби от Галия (съвременна Франция), Испания, Германия, Тракия (днешния Балкански полуостров). Днес хората от тези страни, заедно с Италия (наследници на римляните), не само са обединени в Европейския съюз, но и ревностно съхраняват общата си противоречива история - въпреки различните им роли в нея векове по-рано.

Разбира се, всички ние имаме своите много различни лични истории, но никой не може да бъде отговорен за някой друг, с когото има нещо общо - било то раса, национален произход, пол, език, споделена история. Комунистите и нацистите изповядваха  обратното. Ще се поучим ли някога от историята?

Всъщност, историческото невежество на днешните американски барикадни борци за расова справедливост си има и своите плюсове. Защото в противен случай те биха могли да се досетят, че американските колонизатори са говорили испански и английски, които езици са били „несправедливо“ наложени на коренното население и следователно е справедливо тези „колониални“ езици да бъдат премахнати и заменени с езиците на инките (южно от Рио Гранде) и племето Навахо (на север).

Друг факт, който ме прави спокоен за съдбата на английския и испанския е, че днешните гласовити американски разрушители на исторически паметници не изглеждат никак склонни да полагат каквито и да е лични усилия и да учат. Тъй като изучаването на нови езици изисква много усилия, те предпочитат да получат всичко, което искат, „принудително, веднага и в брой“.

Преди няколко дни един от моите американски зетьове ме попита дали синът му (моят петгодишен внук) може да получи български паспорт - „заради цялата тази лудост, и за всеки случай“. Тогава бях изненадан. Вече не съм. И ще трябва да му отговоря преди да бъда подсетен  от следващото поколение „по-прогресивни“ радетели за расова справедливост на „Животът на не-белите има значение“.

 

КАРЕ

И Мартин Лутър Кинг ли ще бъде цензуриран?

 

Из „Имам една мечта“ (I Have a Dream), 17-минутната реч на Мартин Лутър Кинг, произнесена на 28 август 1963 г. на стълбите на „Линкълн Мемориал“ във Вашингтон пред 200 000 граждани. Тази реч става символ на борбата за права на чернокожите в Съединените американски щати.

„... И това трябва да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: докато ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не трябва да извършваме несправедливи действия.

Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината.

Не трябва да превръщаме нашият мирен протест в психическо насилие. Винаги трябва да се стремим към тази величествена височина, от която на психичното насилие да отвръщаме със силата на душата си.

Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото много от нашите бели братя – това доказва тяхното присъствие днес сред нас – са стигнали до убеждението, че тяхната свобода не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами...“

 

––––––––––––––––

* Иван Груйкин е български адвокат, създател и идеолог на Гражданска инициатива "Справедливост". От 2012 г. живее и работи в Лас Вегас.

Facebook logo
Бъдете с нас и във