Банкеръ Weekly

Финансов дневник

Стълбовете на Европейския банков съюз

След финансовата криза от 2007-2008 г., редовите европейци получиха обещание да бъдат изтеглени от предната линия при следваща акция за спасяване на закъсали банки. И първата сметка да я платят инвеститорите.

Поне такова бе обещанието на бившия еврокомисар Мишел Барние, на когото принадлежат думите: "Данъкоплатците не трябва да плащат за грешките на банките. Приключи епохата на масовите спасителни мероприятия". Думи, казани от Барние след съвещанието на ЕКОФИН на 19 декември 2013 година.

На това съвещание бе представен Единният механизъм за преструктуриране на неплатежоспособни банки (ЕМП), популярен като вторият стълб на банковия съюз, в който България толкова страстно напира да влезе.

ЕМП е система за ефикасно преструктуриране на нежизнеспособни финансови институции и се състои от Единен съвет по преструктуриране и Единен фонд за преструктуриране.

Първият стълб - Единният надзорен механизъм (ЕНМ) - е система за банков надзор в Европа, включваща Европейската централна банка и националните органи на участващите в него държави.

А третият стълб на банковия съюз, предложен през ноември 2015-а от Европейската комисия, е познат и като Европейска схема за застраховане на депозитите в банките от еврозоната. Той е част от по-широкия обхват от мерки за задълбочаване на икономическия и паричен съюз, но все още е в процес на оформяне заради дискусии, препирни и липса на консенсус. Засега е налице единствено системата от национални схеми за гарантиране на депозити до 100 000 евро, регулирана от Директива 2014/49 на Европейския съюз. 

Създаденият на 1 януари 2015 г. и заработил с пълен капацитет година по-късно Единен съвет по преструктуриране (ЕСП), трябваше да функционира съгласно създадения набор от правила за прехвърляне на товара от проблемни вземания върху "гърбовете" на собствениците и кредиторите на закъсалите банки. Естествено, принуждавайки ги да поемат загуби преди да бъде разрешено използването на публични средства.

Тази агенция обаче се занимава само с най-едрите случаи, докато останалите са подчинени на националните закони за несъстоятелност. А те се различават съществено и могат да отворят пролуки за публични спасителни акции. От 2016-а насам разходите за тези операции се трупат (и вече са над 45 млрд. евро), демонстрирайки за пореден път нежеланието на правителствата да прилагат най-драстичните изисквания на пакета от инструменти за банки в опасност.

Facebook logo
Бъдете с нас и във