Банкеръ Weekly

Финансов дневник

ПАЛАЧИНКАТА ПО БАНКОВИТЕ ДЕЛА СЕ ОБЪРНА

Девет години трябваше да минат, за да разберат правоохранителните органи в страната - следствие и прокуратура, че нямат никакъв шанс да осъдят мениджърите на фалиралите кредитни институции по предпочитания от тях чл. 282 от Наказателния кодекс за престъпление по служба. Поредното доказателство за това излезе през седмицата, когато Върховният касационен съд окончателно отхвърли всички обвинения на прокуратурата срещу бившите шефове на обявената в несъстоятелност в края на 1996 г. ТСБанк: Любомир Гибински, Николай Златев и Стефан Тодоров и ги оправда окончателно. Държавата загуби делото срещу тримата бивши шефове на ТСБанк, но дали и те ще постигнат същия резултат, ако решат да заведат граждански иск срещу нея? Ще бъде интересен двубой, тъй като при започването на следствието срещу тримата през 1997 г. те бяха задържани и няколко седмици търкаха пейките в арестантските килии. Следвайки логиката на оправдателната присъда, излиза, че правоохранителните органи са държали зад решетките невинни хора. А това, както и да се гледа, си е посегателство срещу личността, свързано с различен вид щети, които могат да добият и парично изражение.
Тримата бивши шефове на ТСБанк биха могли да заведат граждански искове по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В неговия чл.2 се казва: Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание и от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено или че извършеното деяние не е престъпление... Всеки може да си направи заключение дали случаят с бившите шефове на фалиралата ТСБанк се вписва в тези текстове на закона и какви са шансовете им да спечелят един евентуален граждански иск. Разбира се, първо трябва да се определи евентуалната парична стойност на щетите, за които могат да се предявят претенции, и да се съберат доказателства, че те наистина са нанесени от държавата. Това обаче са технически подробности, които тепърва ще бъдат обсъждани между Гибински, Златев и Тодоров и техните адвокати.
Важното в случая е друго. Финалът и на това банкерско дело - срещу ексшефовете на ТСБанк, показва, че от девет години насам цялата правоохранителна държавна система троши време, финансови и човешки ресурси за една химерична цел. Тук е моментът да припомним, че като говорим за финансови ресурси - това са парите на данъкоплатците. Ако някой реши да направи сметка колко средства за заплати, експертизи и консумативи са хвърлени около делата срещу шефовете на фалиралите банки, вероятно ще установи, че става дума за милиони левове. При това за цел, която - още преди няколко години стана ясно - е загубена. Още през 2003 г. по т. нар. дела за фалиралите банки започнаха да излизат присъди, в чиито мотиви се посочваше, че текстовете на чл.282 от Наказателния кодекс са приложими само за длъжностни лица от държавни и общински институции, а не за шефове на частни компании. По тази тема дори имаше и научни публикации от водещи прависти. Независимо от това прокуратурата продължи да обжалва всички оправдателни присъди срещу шефове на фалирали кредитни институции и те години наред носеха клеймото обвиняеми.
Всички тези обстоятелства оставят натрапчивото усещане, че банковите дела са били водени с ясната идея, че прокуратурата не може да ги спечели. Те до голяма степен играеха роля на отдушник, който разпределяше народния гняв и към шефовете на фалиралите кредитни институции. Освен това във финансовите среди отдавна се коментира, че въпросните наказателни дела са били и инструмент някои хора от правоохранителните органи да вземат по някой лев. Разбира се, никой не смее публично да обяви имена на следователи и прокурори, които срещу определени суми, както се казва, са вдигали на трупчета определени обвинения или пък са определяли по-ниски гаранции. Това вероятно ще си остане недоказана публична тайна за вечни времена.
Разбира се, не бихме могли да твърдим, че шефовете на всички фалирали кредитни институции са абсолютно невинни. В крайна сметка повечето от обявените в несъстоятелност банки се сринаха заради огромното количество необслужвани заеми, често раздадени на фирми, свързани със самите собственици и мениджъри на кредитните институции. Това, разбира се, е драстично нарушение на правилата за банкиране и на каквато и да е етика, но както се оказа - не и на законите в страната. Законодателите - разбирай политиците, не са създали нормативни документи, които да инкриминират нарушаването на нормативните разпоредби, с които се определят правилата за банкиране. Така че в крайна сметка виновни за невъзможността да се търси наказателна отговорност за фалитите на банките са политиците ни, които гласуват законите. И това не е единственият случай, когато безнаказаността е нормативно регламентирана. Колкото до банките и банкерите, ще припомним само, че до средата на 1996 г. не съществуваха правни разпоредби, които регламентират процедурите по фалита на една банка. Случайно ли е това, или политиците нарочно оставиха правен вакуум, за да може да черпят финансови дивиденти от него? Може би този въпрос трябва да получи преди всичко отговор, след като приключат всички наказателни дела срещу шефове на фалирали банки.

Facebook logo
Бъдете с нас и във