Банкеръ Weekly

Финансов дневник

КОРЕНИТЕ НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА КРИЗА

Царят е гол! Това изкрещя в лицето на цялата световна икономика с фалита си американската инвестиционна банка Лиймън Брадърс. Шок, криза, срив - това са квалификациите, с които анализаторите характеризират събитието. Ако се вярва на някои български всекидневници пък, световни икономически светила вече коментират, че е необходимо да се създадат нови правила за работа на финансовия сектор в различните страни, за да се предотвратят в бъдеще кризи от рода на сегашната.
Всъщност нищо неочаквано няма в събитията от тази седмица. Те са логична последица от принципите, според които функционира американската, а и по-голямата част от световната финансова система.
Нескромно е човек да цитира себе си, но преди близо девет месеца в. БАНКЕРЪ предвиди, че нещата ще стигнат до такъв финал. Тогава публикувахме два текста, в които ставаше дума за
многобройните несъвършенства на финансовите регулации
по които работят световните финанси. И сега именно заради тези несъвършенства най-големите финансови конгломерати на световния пазар като Сити груп и Мерил Линч са изправени пред труднорешими проблеми, а други като Лиймън Брадърс просто фалират. Това, че властите в САЩ оставиха Лиймън Брадърс на произвола на съдбата, може и да е неочаквано, но всъщност подобна политика не е далеч от логиката. Да, финансовото министерство на САЩ спаси компаниите за ипотечни кредити Фани Мей и Фреди Мак, но техните операции така или иначе бяха под контрола на държавата и тя имаше ангажимент към клиентите им. Същото щеше да се случи, ако в дълбока криза бе изпаднала някоя от американските банки, работеща със спестовни влогове. Тези кредитни институции обаче са под строгия контрол на Федералната система за гарантиране на влоговете и трудно могат да затънат в блатото на високорисковите операции. Лиймън Брадърс обаче е инвестиционна банка и клиентите й съзнават или поне би трябвало да са наясно, че ползват продуктите й изцяло на свой риск и за своя сметка. И няма логика тя да бъде спасявана чрез т.нар. одържавяване. Точно по изброените дотук причини Банк ъф Ингланд пое контрола върху пълната с влогове на населението Нордърн Рок, но не направи такъв жест, когато години по-рано фалира инвестиционната банка Беърингс. Всичко това идва да покаже колко правилен е възприетият от България модел в страната ни да има само универсални банки, а инвестиционните компании да нямат право да носят думата банка в името си. Това спасява клиентите от заблуди, които могат да им струват доста скъпо.
Но да се върнем на въпроса къде са корените на кризата? Отговорът му може да бъде намерен в
принципите, по-които функционират големите банки
и най-вече американските.
В развитите страни отдавна забравиха времето на кредитните институции и финансови конгломерати, които са собственост на малък брой акционери или на отделни семейства. От големите международни банки като че ли единствено тази на фамилията Ротшилд се контролира на семеен принцип. Капиталът на гиганти като Сити Груп, Ейч Ес Би Си, Барклейз Банк, Ю Би Ес и т.н. отдавна е разпределен между стотици хиляди инвеститори. Ако акционер притежава над 10% от капитала на една кредитна институция, тук той вече се смята за едър и има решаващ глас на общите й събрания.
Истинските господари
в големите банки са техните главни изпълнителни директори. Пример за това е УниКредит. Цялата световна финансова общност знае името на нейния главен мениджър Алесандро Профумо и само специалистите са наясно кой е основният й акционер. По същия начин Сосиете Женерал се свързва с личността на главния й изпълнителен директор Даниел Бутон. Доскоро емблемата на Сити груп бе Чарлз Принс, на Мерил Линч - Стенли О'Нийл, а на Ю Би Ес - Петер Вулфи. Тези хора имат огромно световно влияние, управляват милиарди долари, евро или швейцарски франкове, купуват и продават цели бизнес империи, получават годишни възнаграждения в размер на стотици милиони. Но те са толкова уязвими, колкото са и могъщи. Защото получават огромната си власт срещу
ангажимента да увеличат стойността на акциите
на институциите, които управляват. Става дума за вродения порок на фондовите пазари, където се търгуват акции на почти всички финансови гиганти. Единственото, от което се интересуват инвеститорите в големите кредитни институции, а и във всички публични компании, е цените на акциите им да растат, защото те печелят от това. А единственият начин това да се случи е банките да увеличават печалбите си. И то с темпове, които са по-високи от нарастването на активите и на собствения им капитал. Но това не е всичко! Мениджърите на големите компании и банки обикновено са принудени да обещаят, че темповете на капитализация (казано по друг начин - на увеличаването на цените на акциите) ще са по-високи от средните за пазара.
По правило креслата на маститите мениджъри започват да се клатят сериозно, когато конкурентите им постигнат по-голяма капитализация или по-високи коефициенти за възвръщаемост на капитала или на активите. Нормално е инвеститорите, които печелят от повишаването на стойността на акциите си, да питат на всяко годишно общо събрание защо другата банка има възвръщаемост на активите от 5%, а нашата едва 4 процента? И тук започва проблемът на мениджърите, защото нравите на
пазара на стандартни финансови услуги
каквито например са кредитите, отдавна са установени, а с помощта и на силната конкуренция тук не може да се появи институция, която би си позволила да увеличи лихвите, а оттам и доходността си. Затова повечето големи финансови институции се ориентират към по-нестандартни, поне за българските разбирания, услуги - консултиране и финансиране на сливания и поглъщания, агентство при издаване, пласиране и управление на ценни книжа, търговия с производни на тях финансови инструменти и т.н. Целта е да се използват онези възможности за инвестиции, които носят най-висока доходност при възможно най-малък риск. И тъй като тази комбинация е изключително трудноосъществима, обикновено в търсенето й мениджърите на големите банки се провалят. Типичен пример е случаят с американските ипотечни облигации. Както заяви преди време Любомир Христов в интервю за в.БАНКЕРЪ, те са разделени на няколко порции. Инвеститорите, вложили пари в първата, са привилегировани да получават първи дължимите им лихви и главници. Едва след като те си вземат парите, започва погасяването на задълженията към инвеститорите, закупили облигации от втората порция. И накрая идва редът на хората и фирмите, закупили ценни книжа от третата порция. Техните облигации са най-рискови, но и най-доходоносни. Точно от тях бяха напазарували банки като Сити Груп, Мерил Линч и британската Нордърн Рок в стремежа си да повишат доходите си и да удовлетворят желанието на акционерите си за по-висока възвръщаемост. Но вместо това кризата им докара драматични загуби. А те на свой ред взеха главите на изпълнителните си директори - Чарлз Принс на Сити груп, Стенли О'Нийл на Мерил Линч и Адам Апелгард и Мат Ридли от Нордърн Рок. Сега падна и главата на Ричард Фулд - изпълнителният директор на Лиймън Брадърс. Директорите поеха цялата отговорност за фиаското и си отидоха.
Факт е, че именно акционерите управляват пазара. Неприятното е, че и международните регулаторни органи
се поддават на алчността на акционерите
За финансовите експерти не е тайна, че разработването на новите изисквания за капиталова адекватност, известни като Базел II, е започнало именно под натиска на големите американски банки. Аргументът им е бил, че не могат да се оценяват с еднаква степен на риск кредитите за компании като Дженерал Мотърс и за някое прохождащо дружество. Затова американските банкери настояли пред Базелския комитет за банков надзор да разработи правила, по които заемите за фирми с висок кредитен рейтинг да се оценяват с много по-нисък риск.
Идеята е големите банки да могат да отпускат по-солидни финансирания за маститите си корпоративни клиенти, които им правят големи обороти през сметките си, ползват консултантските им услуги и плащат за това много на брой и големи по размер такси и комисиони. Ако трябва да си кажем истината, Базел II не носи по-голяма сигурност или прозрачност на банковите пазари, а обслужва единствено големите корпоративни клиенти. Впрочем банковите мениджъри в САЩ не са особено доволни от облекченията, които им предлага Базел II, защото реално още не са възприели неговите постулати. Истината е, че банките в САЩ всъщност са отхвърлили Базел II (не го прилагат), тъй като изчисленията на анализаторите им са показали, че те трябва да заделят много повече капитал от сегашния. В международната финансова преса през последните няколко месеца дори се появяваха съобщения, че регулаторните власти в САЩ са препоръчали на една или друга банка в определен срок да достигне 8% обща капиталова адекватност. Такъв либерализъм у нас няма. При недостиг на капитал БНБ просто забранява извършването на някои операции, най-вече предоставянето на заеми, разпорежда увеличаване на капитала и дори отстранява мениджмънта.
Темата за
ефективността на Базел II
много рядко се коментира дори и в международния финансов печат. Затова, когато човек разсъждава по нея, колкото и нескромно да изглежда това, до голяма степен трябва да се опре на собствените си наблюдения и впечатления.
Нека тръгнем от въпроса каква всъщност е основната цел на банковите регулации? Те представляват набор от ограничения и правила за намаляване на риска, който поемат кредитните институции при извършването на своята дейност. Общата им цел е една - да се защитят в максимална степен интересите на вложителите. Такава поне бе философията, вложена в изискванията на действащия до 2008 г. Базел I. При него всичко бе ясно и прозрачно, тъй като в съответните наредби на централните банки бяха описани точните рискови тегла на всяка отделна група банкови активи - депозити, ценни книжа и кредити. Изискванията на Базел II са далеч по сложни, свързани са с различни условности и по тази причина са далеч по-непрозрачни от тези на Базел I.
Във второто издание на стандарта рискът на отделните активи зависи от това, къде банката е направила депозит или чии точно ценни книжа е закупила, както и на кое конкретно предприятие е предоставила заем. Рискът й от тези операции се определя на базата на вътрешнорейтингови модели, разработени от самите банки кредиторки, или на оценките, присъдени й от международните рейтингови агенции.
Събитията около последната финансова криза за пореден път доказаха, че
на оценката на международните рейтингови агенции
също въобще не може да се има доверие. Нека погледнем случая с Лиймън Брадърс. В последните информации за рейтинга на компанията се казва, че до 15 септември той е бил АА и същия ден е бил намален до ВВВ, колкото между впрочем е рейтингът на България в момента. За експертите е ясно, че компания, която е пред фалит или е в тежко финансово състояние, би трябвало в най-добрия случай да има рейтинг В- и дори С. От всичко казано дотук излиза, че рейтинговите агенции дават своите негативни оценки с огромно закъснение и в доста смекчена форма. Лошото е че, инвеститорите се ориентират именно по рейтинга, когато вземат принципно решение къде да вложат парите си. Още по неприятното е, че оценките на агенциите са част от системата за управление на риска според Базел II и дори са включени в модела за определяне на рисково-претеглените вноски, които нашите банки ще внасят във Фонда за гарантиране на влоговете. А сегашната ситуация показва, че оценките на рейтинговите агенции въобще трябва да бъдат изключени от каквито и да е схеми за управление на риска. Въобще някои икономисти вече започват публично да говорят, че е време да се въведат строги правила за контрол върху финансовия сектор. Да, настина по дефиниция Базел II е по-сложна система за оценка на риска, което предполага, че тя налага по-големи ограничения върху кредитните институции. А на практика е точно обратното. Сегашните надзорни изисквания се променят в посока на това да създадат условия за поемане на повече риск, с цел по-високи печалби за акционерите. А по-големият риск в условия на криза води до повишена опасност от банкрут.
Ще се промени ли сегашната философия на банкирането и надзора върху него след последните събития? Ще се върнат ли приоритетите към старото правило - първо сигурността на вложителите, а след това всичко останало? Защото, ако това стане, ще означава, че ще се смени цялата регулация на финансовите пазари в света, ще се променят правилата, по които сега работят икономиките на най-развитите страни. А това не може да се случи, защото кризата в момента е преодолима. Преодолима е заради огромните мащаби на паричните потоци, с които работи пазарът на САЩ. Все ще се намерят необходимите 300 или 400 млрд. щ. долара, които да запушат отворените дупки. И така ще бъде, докато не изригне криза, която да доведе до световен колапс на финансовите пазари. Историята показва, че обществото се събужда за радикални промени едва когато цялата система е в руини. И световният финансов пазар ще стигне до това окаяно положение. Не е ясно след колко време ще стане това, но дано не сме живи да го видим.

Facebook logo
Бъдете с нас и във