Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

ЗАКОНЪТ ДАВА, ГАЗПРОМ НЕ ДАВА

Пазарът на природен газ бе либерализиран още в края на миналата година с промените в Закона за енергетиката и енергийната ефективност. Според неговия чл.117, търговските сделки по вноса и износа на този продукт минават на регистрационен режим, като редът и условията за това се определят от министъра на енергетиката.Съгласно новата норма доскорошният монополист Булгаргаз не може да откаже преноса на заявените количества синьо гориво до всяка точка на територията на България, до която е прокаран тръбопровод. Впрочем възможност за внос на природен газ имаше и доста преди тези промени в закона. Не бе проблем и самият транспорт на синьото гориво: монополистът Булгаргаз има базови разчети за стойността на преноса, определени са възможните надбавки и вътрешната норма на рентабилност. Правната регламентация на тази дейност пък е уредена още в средата на 2000 г. с приетите от Държавната комисия за енергийно регулиране Общи условия в договорите за продажба на природен газ.Законът и техниката позволяват, желаещи обаче няма! През 2000-а, през 2001-ва, а още по-малко през изминалите близо два месеца на 2002 г. няма нито една сериозна заявка за пренос на природен газ на територията на страната от трети лица (извън Булгаргаз), твърдят от фирмата монополист. Наистина разговори с някои от големите клиенти (по правило и най-големи длъжници на газовия ни мастодонт) са провеждани нееднократно. И продължават да се водят. Диалогът във всички тях до ден днешен е един и същ. Еднакъв е и основният проблем, превърнал се в препъникамък за всички кандидат-вносители: невъзможност купеният от тях природен газ да бъде доставен до границата на страната ни.Но до територията на България идва една-единствена тръба. Тя тръгва от Ямбургското находище в далечния руски север. По-голямата част от няколко хиляди километровото трасе преминава през руска територия. А собственик и на ямбургските находища и на основните участъци от свързващия тръбопровод е руският Газпром. Оттам информират, че след сключения през 1998 г. дългосрочен договор за доставка на природен газ за нашата страна с монополиста Булгаргаз друг подобен документ не са подписвали. Продажбите и транзитът са либерализирани, но под условието да съществува техническа възможност за осъществяване на преноса. Този безобиден текст обаче прави невъзможно договарянето на алтернативни доставки. Механизмът е прост - тръбите са собственост на Газпром. Решението чий природен газ да върви по тях е продиктувано от икономически и геополитически интереси. В случая с България те напълно съвпадат. Затова до момента нито един от претендентите за внос на природен газ у нас не е успял да пробие руската желязна газова стена и да се договори за директни доставки. Клаузата вземаш - плащаш от договора за доставка на природен газ за страната ни от 1998 г. също не е пречка за либерализацията на този сегмент от пазара. Булгаргаз заявява определени от него количества в рамките на фиксираните в договора до 6 млрд. куб. м годишно. Неустойки за количества под тази граница не се изискват и съответно не се плащат. Заявките на газовия ни монополист са прост сбор от количествата, поискани писмено от всички консуматори на природен газ на територията на страната за следващата година. Показателна е текущата 2002 година. В условията на вече либерализиран газов пазар никой от консуматорите на синьо гориво не е намалил заявките си към Булгаргаз, разчитайки на алтернативен внос. Впрочем най-голяма изгода от реалното разбиване на монопола има самата газова фирма. Сега тя плаща за заявените количества, получава ги и ги доставя до клиентите си. Някои от тях обаче консумират синьото гориво, но дълго или въобще не го плащат. Такъв е случаят с топлофикационните дружества, чиито задължения към Булгаргаз в края на миналия отоплителен сезон бяха към 90 млн. лв., а в момента надхвърлят 160 млн. лева. Тези суми газовият ни монополист вече е платил на доставчика на горивото Газпром, върху тях дължи на държавата и 20% ДДС. Шансовете да си събере парите обаче са много малки, твърдят експерти, позовавайки се на финансовото състояние на топлофикационните дружества и ограничените държавни субсидии за този сектор в бюджета за 2002 година. В случая държавата всъщност е прехвърлила социалните си ангажименти върху едно търговско дружество, каквото е Булгаргаз. Какво се получава в крайна сметка? Декапитализацията на газовия монополист расте, а той не може да затвори кранчето на задлъжнелите топлофикации - по чисто социални причини. И както досега ще продължи да ги снабдява с газ и да плаща за него.А каква е истината за торовите заводи? В момента Булгаргаз продава 1000 куб. м природен газ за около 300 лв. (т.е. малко над 133 щ. долара), (или около 250 лв. без ДДС). По правило средно 70% от себестойността на произвежданите химически торове се дължи на цената на консумирания природен газ (93 щ. долара за тон, или 77 щ. долара без ДДС) плюс 20 щ. долара с ДДС за допълнителни разходи (ток, работни заплати и други плащания). Така себестойността на тон продукция на торовите заводи излиза 113 щ. долара с ДДС. Средните цени при износа, където не се плаща ДДС, са от 115 до 130 щ. долара за тон, а на вътрешния пазар торовете се продават от 120 до 130 щ. долара на тон. Сиреч при всеки тон изнесени изкуствени торове химическите ни заводи реализират добра печалба.По мнение на експертите торовите комбинати работят нормално, консумират дори повече от заявените количества природен газ и редовно плащат за него. Изключение прави само Химко - Враца, но проблемите там съвсем не са в цената на природния газ, а в управлението на дружеството. Положението на Неохим също не е особено розово. През февруари и март, когато по принцип е бумът в продажбите на амониева селитра, димитровградският завод продава по 50 хил. т месечно. Дружеството погасява средно по около 500 хил. лв. на месец стари задължения към Булгаргаз, наследени от времето преди сключването на приватизационната сделка (през 2000 година). Така към себестойността на продукцията му трябва да се добавят и 10 лв. за тон - разходи по издължаването на този борч. Според члена на съвета на директорите на комбината Тошо Димов, печалбата му е едва 2-4% от продажната цена на торовете. Неохим пласира на българските земеделци произвежданата от него селитра по 169-179 лв. за тон в зависимост от транспортните разходи. Малка част (около 10%) от торовете се изнасят за Турция, където цената е още по-висока - 130 щ. долара за тон, заяви Димов. Проблемът е, че сезонът и у нас, и в югоизточната ни съседка продължава еднакво дълго и поръчките ще секнат към края на март. Тогава и цените на продукцията на торовите ни заводи ще спаднат драстично, а към лятото, както всяка година, те ще прекратят производството си за ремонти. Само че дори и тогава, Неохим ще продължи да плаща по старите си задължения на Булгаргаз, без да има реални приходи. Затова и не може да се каже, че сегашната цена на селитрата е особено изгодна за димитровградския завод. По-добра е ситуацията при другия ни реално работещ комбинат - девненския Агрополихим. Неговите задължения към газовата компания бяха изчистени при сключването на приватизационната сделка с консорциума Ейсид енд фъртилайзърс. Затова и девненци плащат само текущите си борчове към Булгаргаз. Цената, на която Агрополихим продава селитрата си, е 266 лв. за тон и е с 10 лв. по-висока от миналогодишната. Според изпълнителния директор на комбината Васил Александров, дори и при това положение се работи на загуба. Той смята, че е икономически неизгодно Булгаргаз да предлага 1000 куб. метра газ по 250 лв. без ДДС, след като в други страни той струва 75 щ. долара. Торовите заводи още не са подписали годишния анекс към договорите си за покупко-продажба на синьо гориво с Булгаргаз. Споровете са не толкова за цената, която трудно ще се измени без министерско постановление, а за начините на плащането й. Комбинатите се надяват на разсрочване на текущите им задължения, но едва ли ще го получат при сегашното забатачено положение на финансите на Булгаргаз.

Facebook logo
Бъдете с нас и във