Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

ВРЕМЕ ЗА ОТРЕЗВЯВАНЕ В БЪЛГАРСКОТО ВИНАРСТВО

Днес България е вторият най-голям износител на бутилирано вино в света... Южният регион на Сливен е прочут със своето Каберне совиньон, Шумен - с шардонето си.Хю Джонсън, Световен винен атлас, 1988Хю Джонсън си е жив и здрав и до ден днешен продължава да пише своите винени атласи и годишници, които издателството Мичъл Бийзли продава в петдесетхиляден тираж. Само че България отдавна е загубила някогашното си място в тях и сега се свива на четири-пет странички - колкото да се припомни, че тъкмо по тези земи някога човекът за първи път произвел вино и това вино било толкова известно, че Омир намерил за нужно да го спомене и в двете си велики поеми. За разлика от миналото, в съвременността няма нищо величаво. От доскорошния колосален износ е останала едва четвърт - прочутото сливенско каберне тепърва ще се бори да си върне изгубените позиции, а в Шумен, както признават местни производители, вече от 15 години не е засадено нито едно ново лозе Впрочем недейте остава с погрешно впечатление за миналото величие на винарството у нас. В пиковите години през 80-те основният експорт отиваше за необятния и непретенциозен съветски пазар. Въведеният от Горбачов сух режим сведе за пет години производството у нас от 4.5 млн. до 1.8 милиона хектолитра годишно. По същото време Румъния произвеждаше близо два пъти повече вино, макар ние никога да не сме гледали на северните си съседи като на конкуренти в този български отрасъл. Световната слава на българското вино винаги е била повече мит, отколкото реалност, и най-голямата похвала, която може да се чуе на Запад за него, е отлично за цената си. Неотдавна в един английски вестник се появи бележка от винения критик Малкълм Глюк (в истинските винени нации има и такава професия), останал изумен от цената на бутилка наше вино в хипермаркетите Теско. Прилично каберне за 2.79 лири - това трябва да е някаква шега! - пишеше той. - Въпросът е само колко дълго българите ще издържат на тези цени щом навлязат в реалния свят на Европейския съюз. На този въпрос отговор май нямат и самите български производители. През последните две години винарството в България премина на качествено ново ниво, уверява изпълнителният директор на Винпром Пещера Иван Папазов. За няколко от най-добрите изби това е факт -те подобриха резултатите си, инвестираха сериозно в модернизация на производството и в собствени лозя, затова сега гледат с оптимизъм в бъдещето. Но на общия фон те са по-скоро изключения. Като цяло българското вино отстъпва с тревожни темпове на международните пазари. Само за десетилетие годишният износ е намалял с почти 30 млн. тона. При това загубените позиции са тъкмо на най-платежоспособните пазари - Великобритания, Германия, Скандинавия, Япония. Ръстът на продажбите в Източна Европа и Русия не може да се приеме за компенсация, защото там цените са доста по-ниски. А и най-сериозно е намалял експортът на по-доходното бутилирано вино. В Англия, където в средата на 90-те продавахме по 17-18 млн. л годишно, през 2003-а сме пласирали едва 8 милиона. Основният проблем на българския винен експорт обаче не е количеството, а качеството. Почти сто процента от този експорт са трапезни вина в най-ниския ценови сегмент В Западна Европа средната цена на бутилка българско червено вино е към пет евро; в Щатите - седем-осем долара. Само че от тези пари българският производител получава средно 0.96 цента (по данни за 2003-а). Наистина при такива цени трапезното вино е сравнително лесно за пласиране. Но тази схема има и два много сериозни недостатъка. Първо, ниските цени принуждават производителите да намаляват разходите и в крайна сметка водят до понижаване на качеството. И второ, на този фронт българските изби нямат особен шанс срещу набиращите мощ винарски индустрии от Новия свят - Чили, Калифорния, Аржентина, а също Австралия и ЮАР... За да печелиш при ниски цени, трябва да разчиташ на количества, а намаляващото българско производство очевидно не отговаря на това условие. В същото време Испания със своите над милион хектара лозя може да си позволи да предложи цени от порядъка на 26-28 евроцента за литър вино на едро.Другата възможна стратегия за българските винари е да заложат на качествените маркови вина. Добрата търговска марка има една цел - да добави стойност към иначе евтина за производство стока. Нещо като Кока-Кола, при която производствените разходи са съвсем скромна част от крайната продажна цена. Разбира се, производството на качествени вина е доста по-скъпо от обикновеното - те се правят в малки серии, гроздето по правило се отглежда без машинна обработка и без напояване, върху бедни почви. Така добивите са по-ниски, но пък виното притежава уникални качества. Докато при масовото производство крайният продукт е годен за пиене, но блед и безинтересен за познавачите. Въпреки това този подход набира скорост във винарската индустрия, най-вече в САЩ и Австралия. Негов основен застъпник е американецът Робърт Мондави, чиято винарска империя вече взе да се разпростира и на Стария континент. Враговете му твърдят, че за виното Мондави е това, което е Макдоналдс за кулинарията. В неговия продукт на природата е отредена второстепенна роля. Ако на гроздовия сок му липсва киселинност, тя се постига с добавянето на винена киселина, внос от Китай. Ако вкусът не е достатъчно плътен, той се обогатява с различни дрожди. Ако няма време за отлежаване, специфичният аромат на бъчва се постига с дъбови трески. И така нататък. За сомелиерите звучи богохулствено, но за масовия потребител е съвсем приемливо. Неслучайно в последните години вносът на френско вино в САЩ падна с почти 20 на сто. Изобщо най-емблематичната индустрия на Франция е в явен упадък - очебийно намалява не само експортът, но и вътрешната консумация. Най-сигурното доказателство за мрачните перспективи пред отрасъла е цената на лозята. Ако през 2002-ра един хектар струваше 37 хиляди евро, днес цената му е под 23 хиляди. Затрудненията на френските производители отварят една много апетитна ниша в пазара на по-скъпите вина. Проблемът е, че България трудно може да се цели в нея с продукт, за който във Винения алманах на Робърт Макмилин пише, че върви чудесно с един биг-мак или пицаНека не се заблуждаваме - за да се пробие в горния клас, са необходими и сериозни инвестиции за реклама, което неуморно повтарят винарите у нас. Преди да рекламират продукта си обаче, те трябва да гарантират някак неговото качество. Много чуждестранни търговци, поели риска да продават българско вино, са се сблъскали с една от характерните му особености - че понякога бутилки не само от една реколта, но и от една партида и дори от един кашон имат съвършено различно съдържание. Не е тайна, че покрай приватизацията в бранша навлязоха и много случайни хора. Някои от тях бяха просто спекуланти, чиято единствена цел бе да разпродадат запасите от отлежало вино в избите (по цени от стотина долара за бутилка). Други, в търсене на бърза възвръщаемост, въведоха неприемливи производствени практики, а трети се оказаха просто некомпетентни. Факт е например, че бутилираният в страната у нас мавруд надхвърля почти с 50% реколтата от това грозде. Факт е и че някои изби продават под етикет контролиран регион вино, произведено от македонско, румънско и молдовско грозде. Естествено, всички тези тънкости далеч не са наше откритие. Имало ги е и все още ги има навсякъде по света. Преди броени месеци в ЮАР тръгна дело срещу гиганта KWV, след като в няколко партиди Совиньон Блан бяха открити изкуствени ароматизатори. Публична тайна е, че доста винарни в южна Франция получават тайни среднощни доставки на евтино сицилианско вино; че някои испански вина дължат аромата си на бидоните с ванилия в задния двор на избите; че някои австралийски производители постигат особения вкус на своето шардоне с обелки от кайсии... По правило около такива неща не се шуми много - появата им по вестникарските страници е по-скоро резултат на случайност. Така една от най-големите фалшификации на френско вино (случаят Бержерак) бе разкрита, след като шофьорът на един от камионите бил спрян за превишена скорост. В Австрия колосалният скандал с добавения във виното диетилен гликол нямаше изобщо да види бял свят, ако производителят с цялата си наглост не бе поискал данъчни облекчения за нелегалната добавка. Да не говорим за трагедията в Италия през 1986-а, когато вино с добавен метанол взе живота на 21 души без истинските виновници изобщо да бъдат разкрити. Но във винарството има и други манипулации, които отдавна вече не се смятат за престъпление. Примерно вина от други региони и понякога дори от други сортове се използват, за да добавят цвят и плътност. Масови вина като френското Кот дю Рон или италианското Кианти тихомълком се повишават до нещо по-скъпо, като Шатоньоф-дю-пап или Брунело ди Монталчино. Добрите реколти се удължават, като към тях се добави вино от следващи години. Легендарната реколта от 1970-а в испанската област Риоха всъщност е дала близо три пъти повече вино, отколкото е било прибраното грозде. Подобни машинации не носят вреда - напротив, в повечето случаи повишават качеството на това, което ще откриете в бутилката. Но те могат да бъдат убийствени за българските изби, които тепърва ще се стремят да си спечелят реноме във високия клас. Предстоящото присъединяване към ЕС ще предизвика най-разнообразни ефекти върху българската икономика и все пак лозаро-винарството е може би единственият сектор, в който тези ефекти ще са изцяло положителни. Вярно, виното е единственият сектор на Общата селскостопанска политика на съюза, за който не са предвидени директни субсидии за производителите. Самата същност на тази политика е не да стимулира, а да ограничава. Тези ограничения обаче могат да доведат тъкмо до онова повишаване на качеството, от което българското вино изпитва такава крещяща нужда. Когато преди две-три години се затваряха преговорните глави, най-много шум се вдигна около забраната върху засаждането на нови лозя в ЕС. Тя ще стане факт и у нас веднага щом бъде довършен регистърът на лозарските стопанства и преработвателите. Но големият проблем на България не е в засаждането на нови масиви, а в обновяването на старите. Различните статистически агенции дават разминаващите се данни за съществуващите масиви в момента. Според агростатистиката към Министерството на земеделието и горите те са 155 000 хектара, но тук са включени площите с трапезно грозде, лозята, които вече не се обработват, а също и малките, разпокъсани частни лозя, които задоволяват само домашни нужди. Реално обработваемите площи с винено грозде са не повече от 85 000 хектара. Трийсет процента от тези лозя са над 30-годишни; други 40 на сто са над 21-годишни; засадените през последните четири години са под 6 на сто. Тоест, за да се запази производството на грозде, през следващите пет години трябва да се инвестират поне 2.5-3 млрд. лева за обновяването на насажденията. Европейският съюз изплаща субсидии в тази насока, но само когато става дума за подмяна на сорта с по-ефективен (още един удар по традиционните български сортове като мавруд, широка мелнишка лоза и гъмза). При това лозето трябва да е обработваемо, а не изоставено, и да не е навършило пределна възраст. Всички останали европейски помощи са насочени към намаляване на производството. Без ограничения се изплащат премии за окончателно изкореняване на лозя (пак при условие, че са обработваеми, а не изоставени). Сумите, в зависимост от средния добив, варират между 1450 и 4200 евро на хектар, но се отпускат само за стопанства над 25 ара. А в резултат на реституцията средният размер на стопанствата у нас е между 10 и 20 ара. В някои райони - и под пет. Прилагането на европейските директиви освен това забранява смесването на вина с такива от трети страни, което ще усложни живота на онези, които разчитат на вноса от Македония. Въвежда се ограничение и за максимален добив на грозде от хектар - мярка срещу използването на химически торове и прекомерното напояване. Занапред винарите ща бъдат задължени и да предават за дестилация всички вторични продукти от производството - като гаранция, че джибрите няма да се използват за създаването на изкуствени вина чрез реферментиране. Съществуват и премии за доброволна дестилация на вино в алкохол (още една мярка срещу свръхпроизводството), както и за съхранение на трапезни вина за следващи години. Всички тези помощи обаче се прилагат само в страни, където е извършена пълна инвентаризация на лозята. У нас това трябва да стане до 2007-а. Да обобщим: и във винарството Евросъюзът няма да играе ролята на фея кръстница, която явно му приписват повечето българи. Европейските правила са доказано полезни, но спазването им зависи от нашите лозари и винари. Ако те осъзнаят, че са се захванали с бизнес, който изисква много труд и предлага в замяна бавна възвръщаемост, значи за българското вино има надежда. Ако не, в следващия атлас на Джонсън и пет странички ще са ни много.

Facebook logo
Бъдете с нас и във