Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

РАВНОСМЕТКИ НА БАНКОВИЯ ДОАЙЕН В КРАЯ НА 2002 ГОДИНА

И ВСЕ ПАК, НЕ БИЙТЕ ЮПИТАТАЧудя се кое ли беше точно онова, което най-вече ме накара да напиша тези няколко реда. Както и да се гледам, все още ми е рано за глобални преценки на изминалото. Иначе, както всеки декември, поводите за някои равносметки са достатъчно. При това нещата, изглежда, са поставени в антитези. Между станалото преди и ставащото сега. Между различните събития в настоящия момент.Принципно важни решения за България бяха взети в Прага и Копенхаген. В същото време създаденият пак през декември СДС, чието предначертание бе да стимулира и дори да води промяната, изпадна в двусмислено и трудно положение. До степен водещо значение за поддържане на евроатлантическата обществена нагласа да придобият левите сили. Приема се следващият бюджет на държавата. Блокирани са обаче първостепенни приватизационни сделки. Това става в обстановка на остри конфликти - политически, междуинституционални и даже конституционни. И на проточили се преговори с МВФ, които напипват някаква различна и неясна още перспектива, но стават в значително променени условия от онези в края на 1996 г., когато отиващото си ляво управление правеше закъснели сондажи за въвеждане на Валутен борд.В тия дни хората на финансите, на банковия и реалния сектор теглят чертата под стореното през деловата година. Финансистите имат проблеми с балансирането на единствено възможния бюджет, със съотношението между централните и местните ресурси. Банкерите отчитат стабилни резултати. Предприемачите не усещат особени основания за оптимизъм. Банковото съсловие отбеляза строго и стилно своя празник. Няколко дни след това в Македония беше задържан бившият директор на някога голяма българска банка, издирван години наред по света и у нас.Иска ми се, тъкмо заради тези контрасти, да поздравя от своята камбанария цялата банкова колегия за това, че със своя и чужда помощ преодоля тежка криза на доверието и създаде нова стабилност на системата. В годините на прехода банкерите и банките бяха сред най-остро атакуваните и обвиняваните, сред най-зрелищно закриваните. Далеч съм от мисълта да си кривя душата имало ли е, или не основания за това, включително и персоналните, независимо че между грешниците попаднаха и изкупителни жертви. Ще ми се пак да напомня едно обстоятелство, което добре се знае, ала често остава в сянка. Поставени бързо в пазарна среда, немалко от банките се оказаха в пресата между държавата и реалния сектор, които до голяма степен бяха пленници на централистичните принципи. От една страна, държавата прехвърляше отговорността, че не може или не иска да постави на пазарна основа свои фундаментални социални и икономически ангажименти. От друга страна, в реалния сектор нерядко разглеждаха кредита като превърната форма на планово насочен ресурс. Тяхната криза потвърди максимата за мъдрата реформа като второ съзидание и за калпавата - като трудно удържимо рушене.Впрочем, доколкото мога да преценя, въпросното прехвърляне на отговорност продължи и все още не е изоставено. Това пролича и на някои етапи от приватизацията, когато се раздържавяваха безперспективни предприятия, които централната власт не искаше сама да закрие. Подобен подход може да се съзре в наличието на огромна вътрешна задлъжнялост, в силния натиск върху светлата част на бизнеса. Този път - понеже са поучени от опита, а са и другоселски, банките не стават за бушон. Ударът понася реалният сектор, изправен допълнително пред световна рецесия и проблема на непрекъснато остаряващи мощности и технологии.Ако се върна на кризата от средата на 90-те години, по-общо може да се каже: тогава банковата система понесе тежестта на обстоятелството, че беше изпреварила в своята модернизация другите сфери. Друг въпрос е, че модернизацията изобщо беше любим термин на други, предишни времена. И че проблемите на България се задълбочават от двойствеността на решаваните задачи: веднъж - коренна реформа на модела на модернизация, и второ - адаптация към глобализационните условия, в които действат водещите държави, институции, фирми и пазари.Едва ли има спор, че по-подготвени за тези предизвикателства са идващите след нас поколения от предприемачи, банкери, администратори. Няма да забравя как под свъсени вежди беше погледнат в началото на 90-те години един млад подуправител на БНБ, който си позволи забележката, че вече имаме много банки, но все още твърде малко банкери. По всички тогавашни стандарти този млад човек спокойно можеше да бъде определен като юпи. Впоследствие Хърсев, както вече всички се досещат, направи много за развитието на банковата система по нови стандарти. Да отбележа само основополагащата работа на КУБС и банковата консолидация.Все още много млади и компетентни хора се въздържат да се върнат в страната. Дали самите ние и състоянието на нещата тук не са причина за това? Нещо елементарно: какво пречи след Прага да се реши поне въпросът със задължителната и алтернативната военна служба?Повдигам тези въпроси преди всичко за хората от моето поколение. Не да се заблуждаваме, че няма конфликти и съревнование между генерациите, а да си наложим да гледаме по-спокойно и на днешните, и на утрешните юпита. Някои от тях не стават и няма да стават. Други са арогантни и няма да могат истински да се адаптират. Но има и ще има такива, които ще вършат много и отговорна работа на ползу роду. Важно е те да натрупат добър опит, който да не излезе твърде скъпо и на тях, и на нас. Тук девизът е ясен: Не бийте юпитата, ей така по принцип. Те са ваши. И най-трезвият разум се нуждае от опит, но и опитът без трезва преценка за нищо не става.Всъщност накрая си изясних, че това, което ме е занимавало, най-вече е вечният въпрос за мярата.

Facebook logo
Бъдете с нас и във