Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

ПОЛИЦАИ И МАГИСТРАТИ СПОРЯТ ЗА ПРЕД БАЛАМИТЕ

Напоследък в публичното пространство се конкурират две противоположни тези относно престъпността в страната. Глашатаи на едната са висши полицейски служители. Другата яростно защитават магистрати - прокурори и съдии. Най-общо двете становища могат да бъдат синтезирани така: според полицейската гледна точка мудната, а понякога и безпринципна работа на съдилищата води до там, че на свобода действат множество опасни престъпници с висящи дела. Тях полицията непрекъснато ги залавя, но е принудена да ги освобождава, за да спази закона, който всъщност закриля престъпниците. От висотата на магистратурата нещата изглеждат почти наопаки: когато имаме достатъчно доказателства, казват магистратите, ние налагаме мерки за неотклонение на обвинените в извършването на тежки престъпления. Но много често полицията не си върши работата както трябва, прави процесуални нарушения и не ни осигурява законови възможности да ги задържим.Обществените симпатии определено клонят към полицейската гледна точка изразявана най-последователно и с най-яростен хъс от главния секретар на МВР генерал Бойко Борисов. И наистина, хората се намъчиха от несигурния си живот и недоумяват как така правоохранителните органи не правят почти нищо, за да ги защитят. Масовите нагласи са за драконовски мерки срещу престъпниците, строги до жестокост закони, искания за смъртни наказания и т.н. Но реалността предлага съвсем друго - мнението, че престъпниците остават безнаказани, е един от най-сериозните аргументи в подкрепа на тезата, че в България съдебната система е проядена от корупция.Всъщност, съмнителното и в двете гледни точки е охотата, с която те се противопоставят публично. Защо висши представители на репресивния апарат на държавата спорят в медиите? Може ли подобен спор да се води така изобщо, извън контекста на всеки конкретен случай? Ако магистратите наистина масово закрилят престъпниците, не е ли по-редно да бъдат разработвани от ченгетата, вместо просто да се вдига шум? Колко пъти полицията при данни за корупция на тоя и тоя съдия и прокурор е поискала от съответния орган - Висшия съдебен съвет, сваляне на имунитета му? Не колко пъти са го получили полицаите, а колко пъти са го поискали? Отговорът е - николко.Ако полицията превишава правата си, прави процесуални нарушения и затормозва работата на следствието и прокуратурата, къде е списъка на делата срещу такива полицейски служители Полицаите, дори най-висшите, нямат конституционната закрила, нямат имунитет. Всеки районен прокурор може да нареди разследване. Колко пъти се е случило ли? Няколко - обикновено когато зад пияно ченге е останал труп. Толкоз. Всичко друго, заради което ние с вас, драги читатели, можем да поемем по пътя зад решетките, в полицейските управления свършва с административно наказание. Най-много - с уволнение. Пред очите ни полицаи и магистрати се обвиняват взаимно в извършването на престъпления по служба, ала под формата на някаква странна благовидна маска - като че ли просто участват в дискусия и защитават различни (и възможни) възгледи относно това, как да бъде овладяна и преборена престъпността. Но това не е така. Не може едно и също лице да изглежда безвъпросно ясен престъпник в очите на полицията и в същото време да няма как да му се предяви обвинение. Тезата ние ги залавяме на местопрестъплението, а магистратите ги пускат явно е предназначена да хвърля на някого прах в очите, най-малкото защото ако не обвиниш престъпник, заловен на местопрестъплението, ти си тъкмо този, който върши второ престъпление на въпросното местопрестъпление.От друга страна, престъпниците в България наистина в голямото си мнозинство остават ненаказани и това може да установи почти всеки гражданин благодарение на всекидневния си опит. Показните полицейски акции с нищо не са увеличили сигурността на българите. И в затворите затворниците в последните десетина години са намалели с около 30-44 процента. Колко е увеличена престъпността се вижда и от официалната статистика. А и баба го знае. Но дайте да видим: този спор, в който се отправят взаимни обвинения за несвършена работа, се води именно от тези, които заедно трябва да я вършат На обществеността се внушава наличието на квазиконфликт между две взаимнодопълващи се и зависещи една от друга системи. Доведени до логическия си завършек, двете гледни точки изразяват крайно репресивни идеи: полицията всъщност иска полицейски произвол - да не бъдат сковавани добрите момчета от тромавите закони. Магистратурата от своя страна не иска да носи отговорност за неефективността на дознателските действия. Следствието потъна нейде из тия скандали и за него се чува само при поредното му преименуване. Толкоз.Налива се масло в огъня на репресивното мислене. Обикновените хора не го знаят, но и магистрати, и полицаи знаят много добре, че мнозинството от българските граждани, обвинени в извършването на престъпления, не получават адвокатска защита. Българската полиция продължава да има възможност безнаказано да превишава правата си. Изобщо не е вярно, че правоохранителните органи са с вързани ръце. Можете да бъдете напълно сигурни, че ако престъпниците се измъкват на свобода, това не се дължи на липсата на законови възможности за контрол над тях. В България се разкриват само дребни престъпления, извършени от бедни хора, и се наказват само бедни хора, извършили дребни престъпления. За по-едрите риби МВР си измисли тъй наречените Комари, което, ако не е прах в очите на обществото, най-много да увеличава оборота на търговците, продаващи препарати против сърбеж.Не ни трябват по-строги закони. Проблемът е в това, че законите не се прилагат спрямо тези, които трябва да ги прилагат. За тях те просто не важат, няма ги. Всички знаем за дребната рекетьорска дейност на пътната полиция, но в българските затвори не лежи нито един пътен полицай. Наскоро научих каква е тарифата, срещу която може да бъде освободен извършител на престъпление, наказващо се с лишаване от свобода от 3 до 10 години. Служители на български затвори споделят, че при тях попадат само тези, които не могат да си платят, за да се освободят от отговорност. Не твърдя, че е точно така, но старата максима, че каушите са за кокошкарите, продължава да е в сила.И в тази ситуация висшите преставители на една криминализирана правоохранителна система си разменят смешни обвинения.Това е цинично, дори и конкретните герои на този спор да не го съзнават. Обект на публичен диспут трябва да бъде съвсем друго - как да бъдат наказани престъпниците, които професионално се занимават с борбата срещу престъпността. Те са много и са както сред полицаите, така и сред магистратите. Ако обществото не намери механизъм да се справи с тях, то няма да се справи и с организираната престъпност. За да имаме някакъв шанс да наложим някакъв контрол над престъпността вътре в правоохранителните органи трябва да искаме точно обратното на това, което техните говорители си позволяват да искат публично: строг контрол над дейността им и защита на гражданите от техния произвол. Трябва да сме наясно, че престъпните полицаи и магистрати са по-опасни от бандитите по улиците, защото именно те създават условията, благодарение на които бандитизмът по улиците е възможен. Да не говорим, че в голяма степен рекрутират и кадрите за този бандитизъм.Едно публично обявяване например на доходите и имуществата на тези, които се занимават с държавна правоохранителна дейност, би ни позволило да видим кой какъв е. Не е чак толкова страшно, че ако обществото иска да знае какви са тези, които го защитават от престъпността, някои незаменими специалисти ще се прехвърлят там, където е и сегашният им бизнес. По-страшна е сегашната ситуация, в която все по-често се чуват гласове, настояващи за крайни и извънредни права на правоохранителните органи, след като и за слепеца е ясно, че те са в най-голяма степен отговорни за тежката ситуация с престъпността в България. И не защото са нямали права да се борят с нея, а защото са се научили безотговорно да злоупотребяват с тях.

Facebook logo
Бъдете с нас и във