Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

ПОД ЗНАМЕНАТА НА НАРКОЗАТА

Борбата срещу наркотиците е една от главните задачи, които човечеството си е поставило през ХХI век. Но малцина се замислят, че има страни, където победата в тази борба е невъзможна по принцип. В тях наркотиците са основният, а понякога и единственият източник на благополучие за гражданите и всички опити да се ликвидира производството им би довело до гибелта на тези държави.Колумбия - кокаиновите въстанициКолумбия е най-големият производител на кокаин и контролира 80% от световния пазар на този наркотик. Според оценките на Държавния департамент на САЩ, през 2001 г. са произведени не по-малко от 580 тона. Освен кокаин в страната се отглеждат опиумен мак и марихуана. Основните потребители на тази стока са САЩ и Европа, където колумбийските наркотици попадат през Централна Америка и държавите от Карибския басейн.Индианците, които населяват територията на съвременна Колумбия, Перу и Боливия, дъвчат листата на коката още от ХVI век. След като през 1862 г. бил извлечен кокаинът, отглеждането на кока се превръща в доходен бизнес. През втората половина на ХХ век потреблението на кокаин в света започва бързо да нараства и в Колумбия възниква мощна кокаинова индустрия. В началото на 80-те години колумбийският наркобизнес се контролира основно от картела Меделин. Само една от принадлежащите му лаборатории - Транкиландиа (Tranquilandia) - произвежда по 3.5 т чист кокаин седмично. По онова време лидерите на Меделин - известният наркобарон Пабло Ескобар, както и близките му съратници - братя Очоа и Карлос Ледер, работят в тясно взаимодействие с колумбийските власти. Наркобосовете инвестират средства в колумбийската икономика и подпомагат поддържането на реда в държавата. През 1983 г. обаче колумбийският президент Белисарио Бетанкур назначава за министър на правосъдието Родриго Лара Бонилю. Той се оказва противник на наркотиците и нанася на Ескобар и помощниците му няколко чувствителни удара. През 1984 г. полицията разгромява най-голямата лаборатория на картела, като конфискува цялото й оборудване и десет самолета. Четиринадесет тона готов кокаин са изсипани в близката река, а лидерите на Меделин бързо напускат страната.Ескобар и колегите му се укриват в Панама, откъдето предлагат сделка на президента Бетанкур. Срещу имунитет от съдебно преследване те обещават да инвестират натрупаните от кокаина капитали в колумбийската икономика и да изплатят външния дълг на Колумбия от 14 млрд. щ.долара. Властите отказват и в държавата избухва открита война между правителството и наркокартелите. През 1989 г. картелът Меделин предприема безпрецедентна кампания от терористични актове и поръчкови убийства. Страната е залята от кръв. В края на краищата обаче наркобосовете отстъпват. Пабло Ескобар и братята Очоа се предават срещу обещанието, че няма да бъдат предадени на американците, и получават незначителни присъди. Меделин е разгромен, но колумбийските фермери продължават да отглеждат големи количества кока.След Ескобар наркопазарът преминава под контрола на картела Кали. На практика почти десетилетната борба на правителството с меделинските барони, която отнема живота на стотици хора, довежда единствено до смяната на собственика на голямата кокаинова фабрика, в каквато се е превърнала Колумбия.Няколко години по-късно картелът Кали също е разгромен и наркопроизводството се разпределя между малки групировки, които още по-трудно се поддават на контрол. Това засилва позициите на левите Революционни въоръжени сили на Колумбия, воюващи в продължение на 40 години срещу кабинета. Въстаниците, чиято численост е около 17 хиляди души, вземат в свои ръце значителна част от пазара на кокаин.Избраният неотдавна президент на Колумбия Алваро Урибе обеща да се бори срещу всеки, който нарушава закона, включително с производителите и контрабандистите на наркотици. Съществуват обаче сериозни съмнения в искреността на новия държавен глава. Медиите упорито обвиняват Урибе във връзки с жадуващия да върне позициите си картел Меделин и братята Очоа. И съдейки по всичко, започнатата от президента кампания ще се превърне в поредното преразпределение на наркобизнеса.Афганистан - маковите муджахидиниАфганистан е най-големият производител на опиум и по данни на ООН контролира около 70% от световния пазар на този наркотичен продукт. Забраната на наркотиците, наложена от талибаните, доведе до рязкото спадане на производството му - от 3.27 хил. т опиум през 2000 г. на 185 т през 2001-ва. След падането на талибаните обаче Афганистан отново възвръща загубените си позиции. Афганистанският опиум достига до западните потребители през Пакистан, Таджикистан, Туркмения и Узбекистан.Опиумният мак е пренесен в Централна Азия още по времето на Александър Македонски, но масовото му отглеждане започва едва през ХIХ век в епохата на британското колониално господство. Афганистан се превръща в световен лидер по износ на опиум преди две десетилетия след нахлуването на съветските войски в страната. Тогава наркобизнесът се поделя между полевите командири, които се превръщат и в най-големите наркобарони. Парите, получени от опиума, им помагат да противодействат успешно на Съветската армия.По онова време ключова фигура в бизнеса е пакистанецът Аюб Африди, който е свързващото звено между чуждестранните клиенти и афганистанските производители. Извън контрола на Африди остава само един малък участък в северната част на страната, където се разпорежда полевият командир от таджикски произход Ахмад Шах Масуд. Той притежава собствени плантации и не смята да дели печалбите си с Африди.След края на войната със СССР афганистанските наркобарони се насочват към голямата политика. Един от тях - Гулбудин Хекматиар, става премиер-министър, а близкият помощник на Африди - Хаджи Абдул Кадир, получава поста губернатор на провинция Нангархар, където има най-много опиумни плантации. Самият наркокрал Африди, бидейки пакистански гражданин, е избран за депутат в парламента на Пакистан.Засилването на ислямизма в Афганистан първоначално не предизвиква тревога сред пущунските наркопроизводители. Те посрещат с радост появата на талибаните и охотно ги спонсорират, настройвайки ги срещу таджикските си конкуренти на север. Самият талибански лидер Мохамад Омар също не възразява срещу износа на опиум. Той смята, че изнасяйки наркотиците, афганистанците се борят с враговете на исляма в лицето на западните неверници. Защитена от тази идеология, търговията с наркотици процъфтява - през 1999 г. са произведени 4.6 хил. тона опиум, или 75% от световното производство.По-късно обаче, в стремежа си към световно признаване, талибаните се опитват да подобрят репутацията си. За целта Омар забранява отглеждането на мак. Започва унищожаване на плантациите, а селяните, уличени в нарушение на забраната, са заплашени със затвор. Именно тогава идва звездният час на установилите се в северната част на страната наркотърговци - таджики. Те увеличават доставките си за външния пазар, докато пущунските наркобарони са принудени да се борят с довчерашните си приятели - талибаните. Полуразрушеният Северен алианс получава неочаквана подкрепа в лицето на пущунския наркопроизводител Хаджи Абдул Кадир, който се присъединява към него.След събитията от 11 септември, когато антитерористичната коалиция се изправи срещу талибанското движение, изведнъж се оказа, че на практика никой на подкрепя талибаните. Без поддръжката на парите от наркотиците ислямският им емират се разпадна като къща от карти. Северният алианс превзе Кабул, а таджикските наркобосове станаха гръбнака на новото правителство. Впрочем преразпределението на ролите доведе до нов етап в борбата за наркопазара. Излезлите от нелегалност пущунски наркопроизводителите поискаха да си върнат загубения бизнес. За пример им послужи наркобаронът Хаджи Абдул Кадир, който след като стана губернатор на родната си провинция Нангархар, проведе мащабна кампания за борба с наркотиците и конфискува маковите плантации на селяните в своя полза. След това Хаджи Абдул Кадир зае поста вицепрезидент, но преди малко повече от месец бе убит на входа на резиденцията си в Кабул. С това таджиките дадоха да се разбере, че не смятат да предават завоюваните си позиции. Убийството на Кадир очевидно няма да е последното. Защото преразпределението на пазара, чийто оборот е десетки милиарди долари, е в разгара си.Миянмар (бившата Бирма) - племенните командириМиянмар е вторият по големина производител на опиум след Афганистан (865 т през 2001 г.). Страната е и един от водещите производители на синтетичния наркотик амфетамин. Основни потребители са САЩ, Западна Европа и Югоизточна Азия.В продължение на векове районът на границата между Миянмар, Лаос и Тайланд, известен като златния триъгълник, е един от световните центрове за производство на опиум. До края на Втората световна война монополът върху износа му от района принадлежи на Великобритания. След като през 1947 г. Бирма получава независимостта си, Съединените щати, опасявайки се от идването на комунистите на власт, започват активно да подпомагат племенните лидери, търгуващи с наркотици.В началото на 70-те години значителна част от бирманския наркотрафик се оказва съсредоточена в ръцете на Хун Са. Тогава начело на държавата е военният диктатор Не Вин. Диктаторът и наркопроизводителят се сработват идеално. На Хун Са е разрешено свободно да търгува с опиум срещу подкрепата му за потушаване на многобройните въстанически движения. Бирма се тресе от кървави племенни стълкновения. Групировки с най-различна принадлежност се сражават за контрол върху опиумните плантации и против правителствените войски. Загиват хиляди мирни жители.През 1988 г. в страната започват народни вълнения, които довеждат до падането на Не Вин. Свалилите го военни успяват да се споразумеят с въстаническите групировки и в Бирма се създават прекрасни условия за производството на наркотици. През следващите години всички показни акции срещу наркобароните завършват с поредното увеличаване на обемите на производство.През 1996 г. наркобаронът Хун Са доброволно се отказва от завоюваните позиции, след като Вашингтон го обвинява в контрабанда на опиати. Бирманските власти обещават да го накажат строго, но вместо това му предоставят разкошна вила в центъра на столицата, пожизнена рента и монопола върху транспорта в столицата. Сега производството на опиум в контролираната от военната хунта провинция Шан се е увеличило още повече.В близките десетилетия нито хунтата, нито някое друго правителство ще се реши да унищожи опиумните плантации. И не само защото няма да срещне разбиране от населението. Истината е, че производството на наркотици си остава единственият източник на доходи в Миянмар и отказът от него просто ще погребе държавата.

Facebook logo
Бъдете с нас и във