Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

НОСТАЛГИЯТА СЪСИПА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД

Че последните тринадесет години в България нещата вървят калпаво, е ясно за всеки българин. Както преди тринадесет години бе ясно като решение на Политбюро, че нещата вървят прекрасно. Тъкмо затова е странно, че двете пределно консесусни твърдения са станали тема за статията на проф. Васил Проданов в столичен всекидневник, отпечатана под заглавието Носталгията и възмездието - двата печеливши коза в бъдещите избори. Професорът е философ, но се е подготвил солидно - статията бъка от статистически данни. Все за това - колко чудничко се е развивала икономиката, търговията и простият човешки живот преди сакралните тринадесет години и колко зле е сега. Толкова зле, твърди Проданов, че ако се създаде партия на клошарите, тя ще вкара свои хора в парламента.Може и да е прав. Съсипията се вижда с просто, око щом човек излезе извън периметъра на жълтите софийски павета. Но пък ако е така - отпишете я тая България. Общество от вторачени в сладкия спомен за тоталитарната ясла и равния недоимък хора не са способни на нищо. Те ще предпочитат да медитират в сиропа на собственото си самосъжаление, вместо да положат усилие, да им хрумне идея, да напрегнат я мозък, я мишници - кой каквото си има. И ще тъгуват до смърт. До физическата.Но в едно професорът не е прав. Цяло едно поколение израсна без ясен спомен за споменатата социалистическа ясла. По какво изпитват носталгия те? По приказките на баба и дядо за минало бешело време? Няма такова нещо. Те копнеят за ония страни, където не е като у нас, но и никога не е било като у нас. И преди 13, и преди 50 години. Изобщо носталгията е чувство неперспективно, блудкаво и занимавка за политиканство в стил Кире Либерало. Дали пък не сме на тоя хал и заради това.И за още нещо бърка професорът. Носталгията у собственото му поколение е колкото жалба по мизерен уют, толкова и банална жалба по младост. Ала и без промяната това поколение щеше да остарее, да среща сбръчканите момичета и момчета, в които някога се е влюбвало, да се оплаква от лумбаго и радикулит. В това няма никаква политика.Това са банални, човешки неща и един професор по философия би трябвало да го знае. Както, впрочем, е банално човешко чувство, с нищо неосъдително, и носталгията. Стига да не бъде превърната в обществена и политическа доктрина. Което, изглежда, че се мъчи да направи Васил Проданов. Или не, а просто тъгува по кабинета си в ЦК на БКП и по добрата служба на съветник на вече покойния член на политбюро Милко Балев. Така нещата стават разбираеми, нали?

Facebook logo
Бъдете с нас и във