Банкеръ Daily

Управление и бизнес

"Ню имидж" обезкръви боянчани

Десетки собственици на земи в най-скъпия столичен квартал "потънаха" в десетки четвърт вековни съдебни дела

Преди доста години видна столична адвокатка каза, че е илюзия да се очаква справедливостта  законът и съдебните органи да гледат в една посока. Колкото и нелогично да звучеше това нейно твърдение тогава, с годините практиката в нашенските съдебни зали  не просто потвърди тези й думи, ами  ги наложи  като основен фон на ужасяващата картина на родното правосъдие.

Такъв е случаят със собствениците на земи в землището на Киноцентъра, които повече от десетилетие водят битка, за да докажат, че

земите на бабите и дядовците им реално са заграбени

от приватизатора на "Бояна филм" - американската компания "Ню имидж". 

Сагата с напазаруваното за жълти стотинки предприятие за филмово производство, започна в удобното време на  безвластие (на 24 юни 2005-а,  ден след като Симеон Сакскобургготски предаде властта на Сергей Станишев). Точно тогава Агенцията за приватизация избра "Ню имидж" за победител в конкурса за продажбата на 95% от капитала на държавното дружество. Цената на сделката беше 6.25 млн. евро, а обещанията на американския инвеститор включваха  31 млн. инвестиции. Сред "постигнатите" условия по сделката беше и това 30% от сумата да може да се плати под формата на компенсаторни инструменти, или, казано простичко, дружеството беше изтъргувано за  около 5 млн. евро. По-малко от месец след това (на 16 август)  сделката вече беше подписана, въпреки  че  двамата загубили кандидати обжалваха процедурата. По това време хората  от киногилдията сериозно се усъмниха, че купувачът на изградените върху стотиците декари земя студия и съоръжения за филмово производство  ще разпродаде скъпоструващите земи на киноцентъра, а няма да се съсредоточи върху правенето на изкуство. Все пак  да напомним, че ставаше дума за 302 дка златна земя, която приватизаторът придоби за по 16 евро на кв. м, когато подобни терени се търгуваха по 100 евро за квадрат. А като бонус получи и съществуващите там  сгради и съоръжения.

Поради разразилите се скандали и съмнения, че едва ли занапред ще става дума за производство на филми, изразени дори от новия тогава министър на културата Стефан Данаилов, той поиска повече гаранции за запазване на статута на Киноцентъра. Затова след порядъчно забавяне Агенцията за приватизация предложи  нови условия по сделката. Така  десетгодишният срок за ипотека върху земята в Бояна, която беше учредена в полза на държавата, беше  удължен на 20 години. Като  допълнително условие беше поставено и изискването  в същия период да се запази предметът на дейност на киноцентъра. Това донякъде успокои хората и осигури безпрепятственото прехвърляне на собствеността на "Ню имидж". Шефът на компанията Дейвид Варод подписа договора през януари 2006 година.

Още по това време стана ясно

че има сериозни несъответствия в договора за ипотека, където бяха записани 335 дка, при положение че Киноцентърът притежаваше документи за собственост върху 302 дка - факт, който беше осветлен от тогавашния директор на Киноцентъра Евгени Михайлов. От самата компания пък обясняваха, че разликата идвала  от "цифровото заснемане на територията", което било по-прецизно и затова в договора за ипотека били записани и двете цифри...?!

Нахалството на приватизатора стигна дотам, че малко по-късно той заведе съдебен иск за 3 млн.евро срещу българската държава (в лицето на Агенцията за следприватизационен контрол), с  които настояваше да му бъдат обезщетени частично 1.338 млн.евро за... претърпени вреди. Сред "аргументите" за претенцията  бяха такива като покриване на щети от това, че предоставеният му имот не е бил урегулиран и че трябвало да инвестира в електрическа, противопожарна и ВИК инсталация, тъй като заварените не били годни за използване. С думи прости, чрез правни "врътки" американската компания се опита да си върне значителна част от "инвестицията". При всички свои "оплаквания" тогава обаче странно защо пропусна да съобщи, че за част от имотите вече има предявени реституционни претенции и именно поради тази причина в договора за приватизация  5% от капитала на дружеството са заделени именно за обезщетяване на бивши собственици.

Само  че част от тях  не са обезщетени и до днес. Но затова пък са принудени да водят безкрайни съдебни дела, за да докажат правата си. Маститите адвокати на американската компания се заемат със задачата

да обезкръвят "съпротивата"

на хората, чиито земи са били отнети при построяването на Киноцентъра и дори тези в околността по простия и доказано изпитан метод у нас - чрез нескончаеми съдебни дела. Преди строежа на Киноцентъра това са били земеделски земи, чиито собственици след 9 септември 1944-а са били принудени да ги вкарат в ТКЗС-то. В регистрите на учредената тогава  кооперация са били записвани имената  на хората, които доброзорлем са се разделили със земите си и точните квадратури на всеки парцел. По-късно те са били одържавени и прехвърлени от кооперацията за изграждането на Киноцентъра. Точно тези книги на кооперацията  обаче странно защо са... изчезнали. А тази "липса" се оказва доста удобен аргумент при бъдещите съдебни дела между компанията приватизатор и собствениците на земи.

Голяма част от тези хора (повечето на почтена възраст) започват да се

"препъват" в сложните юридически "врътки"

и към днешна дата много от тях  са били принудени да се откажат да се борят за земите си. Нека не забравяме, че, първо, всички те доволно са се охарчили, докато преминат през стъргалото на нашенската администрация, за да съберат всички необходими документи, за да докажат собствеността си върху  въпросните  терени, а по-късно са били "потопени" във водовъртежа на съдебни разпри с новите чорбаджии на Киноцентъра. А това "упражнение" спокойно може да доведе  обикновения човек  до просешка тояга. Каквато може би е била и целта.

Има, разбира се, и такива, които все още стоически издържат на "напъна". Такъв е случаят с наследниците на починалия през 1974-а Никола Миков, чиято съдба сега предстои да решава  Върховният  касационен съд. Повече от десетилетие след приватизацията тези хора  са принудени да доказват, че са собственици на закупения от техния дядо още през 1920-а имот от близо 4 дка (нотариален акт №769, вписан в регистрите под дело №1449 от 19 юни 1920-а), който първо е бил вкаран в ТКЗС-то и на практика отнет от "народната власт" през 1948-а, а после и одържавен за нуждите на българското филмово производство. След промените през 1989-а и приетите реституционни закони те предявяват своите претенции за възстановяване на собствеността си. Доказват с документи правата си и резонно получават законно обоснованото решение на поземлената комисия в община "Витоша" за възстановяване на 26 февруари 1992 година. Но очевидно само на книга. Четвърт век по-късно, а и до ден днешен наследниците на Миков  не могат да влязат във владение на имота си, тъй като след "народната власт"  той за пореден път е предоставен на някой друг, но този път под формата на приватизационна сделка. И оттук насетне започва истинското ходене по мъките.

Адвокатите на Варод успяват

да извадят от "девет кладенеца вода"

за да оспорят  собствеността им. Оказва се, че  независимо от притежавания нотариален акт  решението за възстановяване на собствеността на земята им и всички съпровождащи  документи, които я доказват и които според уж конституционното право на собственост  би трябвало да бъде "неприкосновена", не са достатъчни, когато срещу тях се изправя не законното право, а това на по-силния. Следват десетки съдебни дела с променлив за истинските собственици на земята успех.

В тази връзка един от наследниците, Борислав Радованов, разказа пред в ."БАНКЕРЪ": "Ню имидж" дойдоха у нас с големи обещания, като се представяха за "голям" инвеститор, а се оказа, че са тук просто да ни ограбят. Вече повече от четвърт век семейството ми води абсолютно неравна битка с хора, които намират лесен достъп до  всичко, което им трябва и на които за съжаление нашата държава отвори широко врати. Тя им позволи да се подиграват с труда, достойнството и имуществото на обикновените хора. Нали разбирате, че едва ли средностатистическият (а често и не дотам състоятелен) гражданин на България е в състояние да се противопостави на скъпо платените адвокатски кантори, които работят за тях.

Вече четвърто поколение в нашия род се опитваме да получим справедливост. Но  въпреки всичките ни усилия, похабено време време и не на последно място - средства, които сме вложили, за да докажем нещо толкова елементарно като правото си на собственост (за която имаме изрядни документи), всеки път се сблъскваме с бетонна стена, разказва Радованов. Не мога да ви опиша арогантността, с която техните адвокати се отнасяха към нас по време на десетките дела, които бяхме принудени да водим през всичките тези години. И не на последно място, все по-насаждащото се чувство на  предопределеност, гарантирана от парите, с които разполагат. Очевидно е, че справедливост у нас няма да получим, но за разлика от много мои съграждани, които се умориха - или просто напуснаха този свят, аз не смятам да се отказвам. Ще потърся правото си в Европейския съд, защото съм убеден, че няма друг съд по света (освен нашия), който да се кланя на различни от закона ценности. Тук е моментът да поставя и още един въпрос - този път към общината. Знаете ли, че тази фирма плаща такса смет, колкото за една средно голяма къща в Бояна? И това  докога?“

Адвокатът на фамилията Марин Йотов също е потресен от това, което у нас се нарича правосъдие. Пред в."БАНКЕРЪ" той каза... чакаме.

Очевидно тази история ще се пренесе в Страсбург. И може би не само тази, а още няколко подобни. Друг е въпросът, че ако правозащитният съд се произнесе в полза на всички тези хора, цената на осъдителната присъда няма да бъде платена от забъркалите кашата, а сметката ще трябва да плати пак държавата. Иначе казано  - всички ние. И отново повтаряме въпроса на Борислав Радованов - Докога?!

 

 


Приватизаторите винаги печелят



Адв. Марин Йотов от САК


Отнася се за за имот от около 4 дка, със статут на ЛИВАДА, който през 2001 г. е бил реституиран на наследниците на Никола Миков. Със Заповед № РД-57-231 от 15.06.2001 г. на областния управител на София процесният имот е отписан от актовите книги за държавна собственост.
И въпреки това наследниците на Никола Миков никога не успяват да си влязат във владение на наследствения имот.
Достъп им се отказва от приватизатора "НЮ БОЯНА ФИЛМ" АД, който стопира не само всякакви административни и устройствено-териториални процедури, но и открито заявяват собственически претенции върху имота.
Истината е, че този терен, както и още много други имоти на различни хора са отдалечени и по никакъв начин не засягат кинопроизводството, снимачни процеси и  площадки, складове и административни сгради.
Конкретният имот не попада дори и в кв.1, УПИ I за национален киноцентър, тъй като - видно от Заповед №РД-09-50-1651/17.12.2007 г. на главния архитект на София, имотът на Никола Миков попада извън границите на имот пл.№189, респ. извън границите на УПИ VII-189 - за киноцентър в кв.1.
Върху терена няма и "реализирано мероприятие"  съобразно закона и няма реализирано строително мероприятие в съответствие с одобрени планове и строителни книжа. В изработения през 1951 Генплан не е предвидено застрояване върху процесния терен, впоследствие такова не е предвидено и в изработения план от 1972 г., като накрая  застрояване не е осъществено въпреки предвижданията през 2007 година. Имотът се намира извън границите на обхвата, където е предвидено застрояване, а именно извън Зона ІІ - технологична зона на Националния киноцентър, и извън УПИ VII - 189 - за киноцентър в кв. 1.
Но има проведена приватизация, като вместо да защити правата и законните интереси на частните лица в приватизационния процес, чиито права на собственост преди това уж е възстановила, държавата е включила в активите на приватизиращото се предприятие и земи на частни лица. При това без тези земи и активи да бъдат повторно одържавявани.

 

По този начин изведнъж наследствените имоти на хората се оказват част от приватизираното предприятие. А то вече има всевъзможни бизнес интереси, свързани не само с киноиндустрията, но и със строителния бизнес, с изграждане на жилищни и административни комплекси и с всякакво предприемачество, и по никакъв начин не е склонно да се разделя с каквото и да е част от активите си.
 

За съжаление в България при съдебен спор и сблъсък между приватизация и реституция почти винаги печели дружеството приватизатор. Причините за това са много: по-добро законодателство и по-ефективни приватизационни процедури, в сравнение с реституцията; всевъзможно съдействие от държавни органи и властимащи, които често са обвързани пряко или непряко с приватизиращото предприятие и т.н.
 Въпреки всичко това хората не трябва да се отказват, а да продължават да отстояват правата си и да търсят справедливост в съда и в международните правосъдни институции.

Facebook logo
Бъдете с нас и във