Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

МИТОВЕ ЗА СОЦИАЛНИЯ КАПИТАЛ

БЕДНИТЕ НЯМА КАКВО ДА ГУБЯТ ОСВЕН ПАРИТЕ НА ДРУГИТЕЕдно закъсняло любопитство ни накара да проучим странния термин - социален капитал, който правителството определи като един от приоритетите си. В учебниците по икономика не го открихме (там се говори единствено за social overhead capital - в смисъл на инфраструктура). Концепцията за социалния капитал, която е силно застъпена в програмите на Световната банка и ПРООН, се оказа неикономическо понятие. Иде реч за връзките между гражданите и между институциите, които създават обществено доверие и солидарност, за програмите, свързани с етническите малцинства, за повишаване на достъпа до образование и т.н. Всичко това изглежда добра тема за дипломна работа или за проект на някоя неправителствена организация. Но не звучи докрай убедително като приоритет на правителство, и то такъв, за който ще се харчат пари от обществени фондове и взети назаем средства. Още повече че напоследък в България се трупа не социален капитал, а социални вересии и едно бреме, което взе да става непосилно.Иначе и държавата, и обществото, и отделният гражданин имат социални проблеми бол! След 1989 г. в страната се развиха процеси, които отдавна подкопават възможностите за икономически просперитет. Впрочем, фактите говорят достатъчно ясно.Съотношението между пенсионери и работещи се промени драматично. Ако през 1989 г. един работещ е издържал 0.56 пенсионери, през 1999 г. заетите се оказаха по-малко от хората в третата възраст, а сега са приблизително едно към едно.Нелегалният трудов пазар растеше по-бързо и от безработицата. Съпоставката на различните статистики показва, че през последните две години без работа (официално и действително) са около 1 милион души. Работещите на черно пък са поне 400 хиляди.Броят на декласираните хора (тези, които няма да намерят работа дори при мощен икономически подем - поради загуба на квалификация, на трудови навици и др.) достигна неуправляеми размери. Няма точни данни, които да покажат мащабите на проблема. Но и откъслечните факти са стряскащи. Една трета от децата в ученическа възраст не посещават класните стаи. Повече от половината от регистрираните безработни (над 300 хиляди души) са извън трудовия пазар повече от една година. Не по-малко (над 430 хиляди) са така наречените обезкуражени лица, които не се водят безработни, тъй като не търсят работа.Причините за тази драма съвсем не се изчерпват само с демографския срив и икономическата стагнация. Към тях трябва да се добавят поне още две: първата е изключително неравномерното разпределение на ресурсите (по отрасли, по региони и между различните съсловия). Втората е пагубната стратегия на оцеляване, която ръководеше повечето от управляващите.Последиците от тази политика оформиха един порочен кръг, който нито един реформатор през последните години не успя да разсече. Натискът върху осигурителната система стана непосилен и опитите да бъде удовлетворен нейният апетит са на път да досъсипят бизнеса. Засилват се и претенциите за повече разходи по програмите за социално подпомагане. Всеки, който е следил протестите по изкупуването на тютюна, е забелязал скритата заплаха, отправена от жителите в смесените райони. Ще легнем и ние на гърба на държавата да ни дава помощи, обявиха тютюнопроизводителите, на чиито несигурни доходи едва ли някой би завидял. Подобни нагласи нарушават и бездруго слабата обществена солидарност, което е точно обратното на концепцията за социален капитал. Няма как да е другояче: всеки, който е зарязал дома си в някой малък град, за да работи срещу 200 лв. заплата и да плаща наем в София, има основания да завижда на тези, които получават вкъщи по 100 лв. помощи. (Впрочем това води до увеличаване на доброволната безработица, която е антипод и на социален капитал, и на обществена солидарност и директно ги компрометира.)Има и трета последица, която сега може да озадачи леко страничните наблюдатели. Според НСИ, учащите в прогимназиален клас през миналата учебна година са намалели двойно в сравнение с началото на 90-те. Това означава, че след десетина години ще има недостиг на квалифицирана работна сила. Впрочем симптомите вече се забелязват - още през 2000 г. фирмата за подбор на персонал Снелинг (сегашната Еймс Хюмън Кепитъл) разпространи проучване, показващо недостиг на бели якички. Други откъслечни факти, случващи се далеч от столичните кабинети, навяват на мисълта, че евтината квалифицирана работна ръка полека-лека се превръща в легенда. Един от големите текстилни холдинги например бе принуден да поеме издръжката на паралелки в местните техникуми - защото се оказа, че няма подготвен персонал за производството.Дали решимостта на госпожа Шулева да преобрази НОИ, системата за социално подпомагане и трудовия пазар е изстрел във вярната посока? Не изглежда да е така. Но в подобни случаи предлагането на квалификации за сметка на държавата е по-лесно от обосновката за смисъла им.Но нека да караме поред. Лидия Шулева реши да насочи част от социалните плащания само към най-бедните. Лицата с доход на член от семейството над 200 лв. бяха лишени от детски надбавки. Родителите, чиито деца могат да ги издържат, бяха извадени от системата на социално подпомагане. Същевременно беше увеличен размерът на минималния доход, под който се полагат помощи - от 36 на 48 лв. месечно, а за пенсионерите - при доход под 68-80 лв., в зависимост от възрастта. Имаше дори идея богатите да се лишат от правото на безплатни лекарства, което би взривило солидарността, върху която, казват, е основана здравноосигурителната система.Хората, които живеят от труда сиедва ли предполагат колко много техни съграждани разчитат на подаяния от държавата. По данни на трудовото министерство получаващите социални помощи са между 200 и 250 хил. души. Отделно 526 хил. семейства, или една шеста от населението, са вземали енергийни помощи през 2002 г., според данни от ведомството на Милко Ковачев.Числата сами говорят за сложността на ситуацията. Но Шулева реши, че може да се справи сама, и то разчитайки на пряката държавна намеса. От началото на тази година трябва да заработи програмата От социални помощи към заетост, която ще струва 217 млн. лева. Целта й е на трудовия пазар да стъпят около 100 хиляди души, получаващи социални помощи. От тях се очаква да се занимават с благоустройство и други дейности в полза на обществото, а ако откажат - ще загубят правото на подпомагане. Идеята напомня за Новия курс на Рузвелт, предприет в отговор на Голямата депресия от 1929 година. Само че тогавашното дирижирано създаване на работни места, редом с увеличаването на бюджетните разходи, въвеждането на минимални работни заплати и разширяване на правата на профсъюзите, и днес провокира съмненията дали щатската икономика нямаше да се справи по-добре с депресията без помощта на държавата?Българският римейк на тази антикризисна програма носи същите рискове. Има и още нещо: първо, не е ясно на каква база е определено числото от 100 000 души в програмата Шулева - но едва ли е според потребностите от неквалифициран труд. Не се знае и какво - освен метене на улици, градинки и гробища, ще бъде възложено на включените в програмите и каква ще е ползата от тези дейности. Освен това ведомството на г-жа Шулева е предвидило само парите за заплати и осигуровки на тези хора. Метлите сега ги купуват общините. А кой ще плаща за машините и материалите, ако, да речем, се реши, че подходяща общественополезна дейност е строителството на пътища?Подобни трудности съпътстват и другите активни мерки за насърчаване на заетостта. Още от времето на Иван Нейков държавата обещаваше на работодателите, които наемат трайно безработни или младежи без стаж, да поеме част от сумите за заплати и осигуровки. Който се е опитвал да се възползва от тази привилегия, бързо се е отказал. Сега промените в Закона за насърчаване на заетостта (приети на първо четене от парламента) може би ще доведат до отпадането на някои ограничения, заради които активните стимули стояха на хартия. Но можем ли да разчитаме, че държавните служби, които извършват подбора на персонала и сключват договорите, ще подходят предприемачески към тези си задължения? В никакъв случай.Първият сериозен проблем на мерките на Шулева е, че цялата кампания за социални реформи остава заключена в кабинетите на службите по заетостта, комисиите към областните съвети, общинските служби за социално подпомагане и още куп институции.Вторият проблем произтича от мащабите на социалното бедствиеНе става дума само за пари, макар че сумите не са никак малки (тази година бюджетът предвижда 1.5 млрд. лв. само за социални помощи и обезщетения за безработица). По-скоро възможно ли е да се управляват справедливо плащанията, насочени към повече от 1 милион безработни и социалнослаби? Реалистично ли е да се очаква, че държавната администрация ще намери подходяща работа на 100 000 души, или пак ще кипи безсмислен труд?Третият проблем е, че всичко това се прави за сметка на бизнеса - с неговите данъци и без работодателите да се разтоварват от отговорности. Вицепремиерът Шулева например успешно забрави обещанието си да освободи предприятията от нелепото задължение да плащат за своя сметка първите три дни от болничните на служители и работници. По подобен начин е решен и въпросът с обезщетенията за трудова злополука. А ако някой се наеме да сметне колко са изплатените от работодателите обезщетения на освободени от работа, може да открие, че те са повече от държавните помощи за безработица...Ясно е, че социалната дилема няма да се реши без лептата на малцинството от работещи, което създава националния доход. Но в нормалните човешки отношения не е прието да притискаш с нови и нови претенции този, от чиито пари зависиш.В следващия брой - Вредата от експериментите с осигуряванетo

Facebook logo
Бъдете с нас и във