Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

МИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КОАЛИЦИИ

До поредните парламентарни избори остава около година. Това, както и започналото преобразуване на българското политическо пространство е сред причините все по-често да се говори за възможните съюзи между партиите. Един кратък преглед на разнообразните и често странни коалиции, оставили следа в българския преход, би могъл да бъде полезен. Не само защото голяма част от участниците са същите. Не е изключено да се изправим пред познати (явни и неявни) пружини на политическото партньорство.Мистериозността на българските коалиции често се засилва от факта, че в значителна част от нашето общество цари учудваща (за петнадесетата година на прехода) неинформираност по въпроса Как се правят коалиции по белия святт.е. в страните с демократични традиции. А там има някои прости правила. Най-очевидното - до коалиция се прибягва, за да се управлява, ако парламентарното представителство на отделните участници е недостатъчно за целта. Друго правило е коалицията да се формира чрез ясна процедура, на основата на изрично, по правило - писмено споразумение с определяне на участниците и техните права и отговорности. Трето правило гласи, че обикновено коалиции се изграждат след изборите, когато получените гласове показват каква обществена подкрепа има предложената от всяка партия политика. В тези правила има и важни изключения. В някои страни, като Дания, е имало стабилно управление на правителства на парламентарно малцинство. Другаде решаването на големи национални задачи е налагало формиране на правителства на голямата коалиция, какъвто е бил случаят с коалицията между християндемократи и социалдемократи в Германия. Не е рядкост и предизборното съюзяване на малки партии, които поотделно не могат да прескочат електоралната бариера. Но всички тези изключения потвърждават една обща закономерност - в страните с демократични традиции правенето на коалиции е не само тънка политика, но и прозрачен, контролиран от обществото процес.Страните, осъществяващи посткомунистически преход, демонстрират определена специфика. Общата тенденция е - колкото преходът е по-проблемен, толкова по-странни коалиции ражда той. Но българският преход е наистина уникален от тази гледна точка. През изминалите 15 години сме видели какво ли не - неофициалнии коалиции, коалиции с хегемон, екстравагантни коалиции, и, разбира се, относително нормални коалиции. Много неща вече са позабравени, някои се помнят, но като цяло кашата е пълна.Трябва да добавим и това, че нерядко фактическите български коалиции бяха сключвани и реализирани чрез задкулисни договорки, поради което не бе възможно да се удостовери кой какво е обещал и какво е изпълнил.Ето един кратък преглед на еволюцията на по-интересните видове в българската коалиционна джунгла, някои от които са оригинален принос към политическата теория. Първият от тях се появи още през 1990 - първата година на прехода, когато стана ясно, че наскоро преименуваната комунистическа партия няма намерение да прави реформи, нито да носи отговорност за участието в тях. Тогава се роди коалиция за измъкване от властта, нещо вероятно рядко срещано по света. След драматични събития в края на 1990 г. БСП, СДС и БЗНС се договориха и Великото Народно събрание избра първото коалиционно правителство на прехода - правителството на Национално съгласие на Димитър ПоповВсъщност БСП започна да прехвърля властта на опозицията по-рано през същата година - когато Желю Желев бе избран за президент на републиката. Тогава в ръководството на БСП този ход бе характеризиран като исторически компромис (интересно е, че тази формулировка отново се лансира от левицата днес). После, макар и мъчително, социалистите се измъкнаха от най-опасната част от властта - изпълнителната. Правителството на Димитър Попов всъщност бе правителство на една странна и нетрайна голяма коалиция с типичен български финал - единият партньор прецаква другия. Още в началото на 1991 г. стана ясно, че левицата няма никакво намерение да сподели отговорността за реформите, започнати от избраното от нейното абсолютно мнозинство правителство на съгласието. Въпреки че то фактически изпълняваше Програмата Луканов, окачествена от самата БСП като тежка, но неизбежна. Социалистическата партия се дистанцира едностранно от коалиционното споразумение и започна все по-яростно да атакува икономическата политика на кабинета на Димитър Попов. Макар в това правителство да имаше и нейни министри, тя заклеймяваше провежданата от СДС шокова, монетарна реформа. Оттук нататък, та и до ден днешен, левицата упорито повтаря, че икономическите преобразувания в България са насочени в погрешна посока от СДС. Истината е, че стартовите реформи (както и присъщите им неизбежни грешки) бяха дело на коалиционно правителство на БСП, СДС и БЗНС. Избрано от парламент, в който социалистите имаха абсолютно мнозинство.След като партньорството между СДС и ДПС в 36-ото Народно събрание бе неизбежно мимолетно, дойде ред на нов интересен феномен. Българският преход даде живот на нов тип коалиция - такава, която прикрива, а не легитимира отговорността на партиите за участие в управлението. БСП, ДПС и някои фракции, напуснали СДС, формираха т.нар. динамично парламентарно мнозинство и излъчихаКвазиекспертното правителство на проф. Любен БеровЗад афишираната експертна формула всъщност се криеше един коалиционен кабинет с участието на представители на ДПС, Алтернативната социалистическа партия и Нов съюз за демокрация. БСП, която осигуряваше 90% от парламентарната подкрепа за правителството, не бе пряко представена в него, но някои министри бяха достатъчно близки до определени среди в левицата.Най-добрата образна характеристика на тази странна коалиция дава един гег от великолепната комедия Лудостта на величията. Там знаменитият девиз на мускетарите е перифразиран по следния начин: Един за всички, всеки за себе си! Едва ли има по-сполучливо описание на мнозинството, излъчило и подкрепяло (по-точно - крепяло) кабинета Беров в продължение на 20 месеца (декември 1992 - август 1994). Между съставляващите го части нямаше никаква друга политическа спойка освен желанието да се извлекат определени ползи. За едни това бяха съвсем конкретни материални изгоди, за други - като БСП - печелене на политическо време и задълбочаване на деструктивните процеси в основния противник. След средата на 1993 г. стана ясно, че големият губещ в тази игра на коалиционно управление е българското общество - парламентът и правителството нямаха политическия ресурс и волята да проведат вече закъсняващите реформи. Неслучайно случаите на конструктивно взаимодействие в правителственото мнозинство се брояха на пръсти - самото избиране на кабинета, един негов ремонт и приемането на двата внесени от него бюджета (за 1993 и 1994 г.) През 1994 г. настъпи звездният миг на БСП. Социалистите се чувстваха (и бяха) вече достатъчно силни, за да спечелят властта. Но по силата на определени инстинкти и комплекси отново не искаха да управляват сами. Затова се появи нова, маскировъчна коалиция с участието на БЗНС Ал. Стамболийски и Политическия клуб Екогласност, в който фигурираха някои от основателите на първото СДС от 1990 година.Демократичната Левица като фасада на еднопартийното управление на БСПЕто само един цитат, който илюстрира част от предназначението на коалицията, в която имаше всичко друго освен парньорство. Той принадлежи на Валентин Вацев, - идеолога на екипа на Жан Виденов, и бе изцяло възприет от ръководството на соцпартията: Създателите на СДС - наши момчета, наши демократи - могат да бъдат полезни на бъдещата българска демокрация, отговорността за която лежи на нашия гръб. Тези наши миролюбиви и сговорчиви партньори - това са основателите на СДС, които после станаха разумни и сговорчиви, но не преди да бъдат изхвърлени от СДС. При този вариант ние можем, например, да дадем реванш на победителите от 1991 година. Можем да покажем, че старото СДС сме го опитомили, че тогава, през 1991 г., когато загубихме, всъщност сме спечелили. Ако приемем, че БСП се обяви за левоцентристка сила, трябва ясно да се покаже, че останалите левоцентристки сили или не са левоцентристки, или не са сили.Този начин на мислене може би изразява част от причините за катастрофата, сполетяла през 1996-1997 г. не само БСП, но цялата ни държава. Но средата на 90-те даде и други примери за коалиционно мислене и поведение. Бе създадена (през 1994 г.) и се утвърди в политическото пространство коалицията Народен съюз. Формира се коалицията ОДС, която спечели президентските избори през 1996 г., а после (макар и напусната от ДПС) реализира първия успешен цялостен мандат в историята на новата българска демокрация - управление, което проведе необходимите болезнени реформи и затова носи главната заслуга за днешния напредък на България.Появата на Симеон Сакскобургготски и триумфът на неговото набързо сформирано движение имаха поне един несъмнен позитивен резултат. Това бе катализатор за ускоряване на процесите на нормализация в дясното и десноцентристкото политическо пространство, вече протекли под една или друга форма в по-напредналите страни от посткомунистическия преход. Въпреки че някои оплакват ставащото като раздробяване на дясното, всъщност става дума за единствения възможен път към адекватна политическа идентификация и нормализиране на политическото представителство. Колкото и в момента да изглежда невероятно за някои, това очаква в близкото бъдеще и българската левица, която днес отново (както през 1994 г.) изглежда обсебена от БСП. А това означава, че се задават нови модели на коалиране вляво и вдясноЗасега опитите не са особено окуражаващи. Започнатият от Партията на европейските социалисти коалиционен проект Нова левица отива към своя край, след като БСП вече стана член на Социнтерна и има нужда не от социалдемократически идентификатори, а от управленски съдружници с реална електорална тежест. Родената за една нощ десноцентристка софийска коалиция прилича повече на децата на лейтенант Шмид, отколкото на прототип за нов модел на коалиционно партньорство. В НДСВ се очертават поне три линии на коалиране.Окуражаващото е, че по пътя към Европейския съюз най-накрая започва да се европеизира и коалиционната политика на повечето български партии. А българските граждани трябва по-често да повтарят думите на Гьоте: Светлина! Повече светлина!. И да стегнат юздите на политиците, за да преговарят, а не да се договарят помежду си.

Facebook logo
Бъдете с нас и във