Банкеръ Weekly

20 години по-рано

Голямото затваряне на българската икономика

Красимир Тодоров

Лятото на 2015 г. ще остане паметно за всички гърци. Плажовете и таверните стояха странно безлюдни. Усмивките бяха напуснали  лицата на хората. В търговските заведения кредитни карти не се приемаха, тъй като предварителната уговорка включваше „cash only“ (плащане само в брой). Струпване на хора можеше да се види единствено по улиците около площад „Синтагма“ в Атина и около банкоматите, които „пускаха“ най-много по 40 евро на ден на човек. Гръцката икономика стагнираше под напора на условията, поставени от международните кредитори за уреждане на условията около поредната спасителна програма срещу фалит на държавата.

Тази картина бе позната на хората, живеещи на север от Гърция - бяха я виждали вече през пролетта от 1996 г. Почти същите тези международни кредитори (Международният валутен фонд и Световната банка) решаваха тогава и съдбата  на България. Абсурдната ситуация не се различаваше съществено въпреки разминаването във времето. По онова време единствено банкомати все още нямаше (поне не така масово).

Само няколко месеца преди това БНБ беше поставила шестнадесет банки „под особен надзор“, което на практика означаваше прекратяване на обичайната им дейност. През май същата година социалистическото правителство на Жан Виденов беше принудено да постави в  сходен режим и реалния сектор от икономиката. За целта бяха изработени два списъка от общо 135 предприятия, чиято съдба изглеждаше предрешена. В първия списък – за ликвидация, влизаха 64 предприятия, които осигуряваха поминъка на около 20 000 души, но същевременно бяха отговорни и за реализиране на 25% от загубите в държавния сектор. Други 71 предприятия - с около 50 000 работници и служители, оформиха втория списък – за финансова изолация. Те пък "осигуряваха" около половината от всички загуби, генерирани в българската икономика. Заради особената им значимост за нормалното функциониране на икономиката предприятия от втория списък обаче нямаше как да бъдат затворени – това бяха НЕК, БДЖ, Градски транспорт, мини „Марица-изток“, топлофикационни предприятия и т.н. Целта на мярката за тях беше просто да се научат да функционират в  пазарни условия.  

Идеята беше ясна - трябваше да се затворят всички кранчета, от които " течеше"  неефективността  на българската посткомунистическа икономическа система. За целта бе приет и Закон за финансово оздравяване на предприятията, според който на тях им беше забранено да вземат кредити от банковата система. Изключение бе допуснато само за Българските държавни железници и за Националната електрическа компания. Изолираните предприятия трябваше да намалят загубите и задълженията си към кредитори. С помощта на международни и на български консултанти бяха съставени оздравителни програми, които трябваше  да бъдат изпълнени. При евентуален успех тогавашните стопански ръководители на тези предприятия си "купуваха" правото на съществуване. При провал техните  места  заемаха  синдици или ликвидатори.

Цялото „упражнение“ се оказа болезнен тест за всички заинтересовани лица. Малцина от работниците останаха на работа, докато бъдат  завършени вече започнатите поръчки. В други случаи служителите се превърнаха в "бодигардове" за опазване на „масата на несъстоятелността“ – термин, с който се отъждествяваше цялото налично имущество на предприятието, подлежащо на разпродажба. <!--![endif]--><!--![if-->

<!--[if--><!--[endif]--><!--[if-->Синдиците пък – като доверени лица на съдебната система,  следваше да постигнат две цели – да влязат в час с производствения цикъл, опитвайки се да съхранят малкото останало стойностно производство, и да се погрижат повереното им предприятие да бъде заличено от „съществуващия правен мир“. Това включваше разпродажба на активи, удовлетворяване на кредиторите, в това число и разплащане с работниците. Както и окончателното прекратяване на съществуването на някогашните заводи. <!--![endif]--><!--![if--><!-- --><!--[if--><!--[endif]-->Стопанските ръководители пък за кратко време трябваше да се превърнат в съвременни мениджъри и да докажат своите способности да управляват при коренно различни обстоятелства от тези, при които бяха започнали своята кариера – трябваше да оцелеят в променена макроикономическа обстановка, при загубени пазари, смятани дотогава за сигурни, при липса на  финансов ресурс и т.н. <!--![endif]--><!--![if--><!--[if--><!--[endif]-->

Дотук обаче с емоциите. Изискванията на международните кредитори бяха болезнени, но единствените възможни. Защо?

Всеки един кредитор е в положение да поставя условия, когато му бъдат поискани пари назаем. Обикновено тези условия означават гаранции в две направления. Първо, че парите ще бъдат върнати в срок и в определен размер. Второ – ако първото не се случи, кредиторът ще бъде в състояние да придобие нещо, предложено му в замяна, за да възстанови загубата на парите. Преди 22 години единствената възможна опция беше първата. От България се изискваше да бъдат предприети болезнени мерки, които обаче трябваше да гарантират, че страната ни ще е в състояние да се издължи на своите кредитори.    

Истината беше, че в основната си част задлъжнелите сега предприятия бяха създадени, за да функционират в условията на общността, икономически обслужваща комунистическите държави, и в частност като социален поминък на българското население. Пазарите бяха гарантирани, цените предварително договорени, а качеството на продукцията и нейната себестойност се приемаха за даденост. Често, за да се поддържа необходимата заетост на хората и съответната доходност, държавата се включваше като кредитор от последна инстанция. Само че този добре смазан механизъм в един момент заради задлъжнялостта се беше счупил. Пазарите постепенно рухваха, налагаше се продажните цени и качеството на стоките да се сравняват със западните аналогични продукти. Оказа се, че сравненията не бяха в наша полза. За пръв път се появиха понятия като „конкурентност“, „маркетинг“, „рентабилност“, „ефективен мениджмънт“ - все непознати за хората, които държаха  кормилото за държавното управление.

Новата икономическа реалност показа, че страната ни не е в състояние да развива тежка индустрия. И в момента рушащите се сгради на предприятия като „Видахим“-Видин, „Кремиковци“-София, „Завод за тежко машиностроене“-Русе, „Леяро-ковашки комплекс“-Радомир, „Веслец“-Враца, „Чавдар“-Ботевград, „Мадара“-Шумен, „Балканкар Рекорд“-Пловдив все още напомнят на икономическата социалистическа недалновидност... и за безогледната постсоциалистическа алчност.

Нормалната управленска логика показва, че подобни предприятия се изграждат близо до източниците на суровини или с лесен достъп до транспортна инфраструктура, а не заради близостта с родните места на висши партийни функционери или - днес вече на собственици, които искат поколенията да запомнят имената им. При положение че България не е богата на природни изкопаеми, нямаше как предприятия като Кремиковци или завода в Радомир да бъдат ефективни. Основната суровина - рудата, се превозваше по вода, след това се претоварваше на вагони и чак тогава бе транспортирана дълбоко във вътрешността на страната, до места, където се предполага, че е добре да се осигури заетост на населението. Подобна липса на управленско въображение виждаме и сега при реализацията на редица проекти. Изключение от някогашния списък за ликвидация, за който напомняме тук, беше бившият металургичен завод  „Промет“ в с. Дебелт край Бургас, който бе успешно приватизиран от руската компания „Стийл“ и днес все още функционира.

Другата истина е, че в зората на демокрацията, през 1996 г., България не разполагаше с необходимия имидж, за да привлече големите международни стратегически инвеститори, които така или иначе имаха желание да разширят производствените си мощности на Изток. Явно на новите ни капуправници не им стигна и въображение, находчивост и предприемчивост, за да ги привлекат. Което успешно направиха хората от Полша, от Чехия и Унгария, от Словакия, които и до днес се радват, че в своята икономика имат предприятия, собственост на Toyota, Volksvagen, Mercedes, Miele, Philips, Bosh и т.н. А имената на предприятия като завода за производство на автобуси „Чавдар“ в Ботевград и за камиони „Мадара“ в Шумен фигурират само като спомени  от най-близката ни история.

Не бива да пропускаме още нещо -  управляващите страната ни преди двайсетина години в желанието си да удовлетворят своята финансова алчност изплашиха стратегически инвеститори като турската Ердемир, кято до последно проявяваше интерес да придобие Кремиковци, и предпочетоха да го подарят на българската „Дару металс“ срещу 1 лев. Със същите съмнителни мотиви същите тези управляващи подариха „БГА Балкан“ на израелския гражданин със съмнителна репутация Гад Зееви. Днес и двамата приватизатори вероятно харчат акумулираните средства, осигурени им от алчните български управляващи. Изключение от тази мила картинка правят две девненски предприятия - „Соди“, което беше придобито от белгийския стратегически инвеститор „Соловей“, и „Девня Цимент“ - от „Симан Франсе“.         

Към днешна дата е разумно  да си зададем въпроса: „Правилни ли бяха изискванията на международните кредитори за преструктуриране на българския реален сектор?“  Вероятно правилният отговор би бил положителен. Факт е, че в действителност в българската икономика преобладават предприятия от леката промишленост, хранително-вкусовата, химическата, машиностроителната промишленост, електрониката и фармацевтиката. Също така е факт, че България е най-бедната държава, членка на Европейския съюз. Брутният вътрешен продукт на страната ни е 10 пъти по-малък от този на Австрия - страна със сходна територия и сходно по брой население. И добре, че България е нетен бенефициент по европейските средства, които в основната си част се инвестират в големи инфраструктурни проекти и такива, насочени към околна среда и за развитие на туризма – сфери, които държавният бюджет едва ли е в състояние да финансира. От друга страна, България вече десета година е равноправна страна членка на Европейския съюз. За да влезе в него, тя трябваше да постигне определени икономически показатели. А това можеше да се реализира с изпълнението на редица изисквания – да затвори губещи предприятия, да отнеме лиценза на неефективни банки, да въведе системата на Валутен борд и т.н. - все условия, които българските управляващи едва ли биха се сетили сами да си поставят....     

Красимир Тодоров, МВА, доктор по икономика

<!--[endif]--><!--![endif]--><!--![if-->

<!--[if--><!--[endif]-->

<!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if-->

Facebook logo
Бъдете с нас и във