Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

ЧИНОВНИЦИ ТРУПАТ ИНФОРМАЦИЯ КАТО ЗА СВЕТОВНО

СЪБИРАНЕТО НА ДАННИ ЗА ЛИЦА И ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ ДОБИ ЗАСТРАШИТЕЛНИ РАЗМЕРИНапоследък управляващите се разшетаха да слагат ред в информационните масиви на държавата. Усърдието им за спешното свършване точно на тази работа обаче далеч надхвърли оправданието заради НАТО и Европейския съюз, с което през пролетта бе приет широко дискутираният Закон за защита на класифицираната информация. И въпреки атаките срещу него неотдавна дори Конституционният съд благоволи да потвърди разпоредбите му. Така, освен че отмениха Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, управляващите подредиха в стройна йерархия всички видове информация. Бе определено какво е държавна и какво е служебна тайна, а ведомствата бяха задължени да напишат собствени правила за достъп до секретните данни. Но стана така, че борбата срещу бившите ДС-ченгета успешно прикри един по-сериозен проблем - липсата на гаранции срещу злоупотребата с информация.Не че няма законодателство в тази област. Напротив - нормативни документи за информацията и тайните колкото щеш. От началото на годината даже се сдобихме и със специален Закон за защита на личните данни. Който е толкова приоритетен, че всички срокове за влизането му в действие бяха удължени. Поне с четири месеца. Само през 2002 г. кабинетът на Симеон Сакскобургготски успя да прокара през парламента серия от законодателни поправки, които изискват от поданиците да докладват едва ли не за всяка своя важна стъпка на съответното място. Неотдавнашните промени в Данъчно-процесуалния кодекс дори привлякоха вниманието с възможността за злоупотреба с тайните на фирмите. Въпреки острите протести на опозицията, жълтото мнозинство прие, че всеки шеф на РПУ може да има достъп до фирмените досиета, които пък се намират при данъчните. Всеобщото утешение, че въпросното разкриване на данъчната тайна ще става след разрешение на съда, не би трябвало да размеква сърцата ни. Най-малкото защото банковата тайна също пада с решение на окръжен съд, но онези, които трябва да знаят, каквото трябва, си го знаят, нали? Без да чакат някакво си решение от някакъв си окръжен съд...В чл.52, ал.5 на Закона за банките, писан през 1997 г., ясно е посочено кой и кога може да поиска нформация за авоарите в нечии сметки - например, ако има данни за извършено престъпление. В промените на Данъчно-процесуалния кодекс от тази пролет обаче няма и помен от подобна прецизност. Там пише, че всеки следовател, прокурор или полицейски шеф може да поиска разсекретяване на данъчните досиета при необходимост. И..., както се казва - в интерес на работата.По същество аргументът в интерес на работата е необятен като великия Съветски съюз. И на практика означава всичко, което може да се изрази с думи. Но обърнете внимание - тук не става въпрос само за наличностите по сметките, а за цялата информация (!), засягаща съответната фирма и нейните партньори (например - по търговски договори). И щом като някой си капитан от полицията (примерно) може да се рови в данъчните досиета - пита се какъв смисъл има изобщо да се регламентират такива досадни подробности като търговска или банкова тайна? Но нека се въоръжим с добронамереност и да повярваме, че строгите глоби са достатъчна спирачка за търговията с фирмени тайни. И да приемем, че много случаен пропуск нормативния факт е: за злоупотреба с информация да бъдат наказвани само данъчните, а не и онези, които са изискали и получили данните от тях. А после те случайно са изтекли към конкурентите. Но, както се казва, едно заплаха никога не идва сама. Това лято например БНБ предложи във Валутния закон да се впише, че тя ще събира информация и за парите, изнесени в чужбина. Става дума за поправката в закона, според която българските юридически лица ще бъдат длъжни да обявяват сметките си в чуждестранните банки и движението по тях, както и да предоставят данни за предоставените кредити и направените инвестиции извън нашата страна. Гражданите също са длъжни да декларират дали имат сметки в чужбина. Централната банка обясни, че тази информация й е нужна само за статистически цели. И наистина, в проекта за изменение на Валутния закон пише, че БНБ няма право да дава сведения за тях на когото и да било, включително на данъчните и прокуратурата.И така - добрият гражданин би могъл да започне да изпълнява дълга си към статистиката на платежния баланс и да не се притеснява за нищо. Но се оказа, че това далеч не е краят. Само преди седмици правителството прие и проект за изменения на Закона за мерките срещу изпирането на пари, които притесниха дори класическите непукисти. Става дума за поредния нормативен акт, който трябва да приемем, защото така изискват евроатлантическите структури (към които ние се стремим, но не е ясно дали те ни искат). Както каза шефът на Агенция Бюро за финансово разузнаване Васил Киров: Нашето мнение няма значение, тъй като има директива на ЕС. И така, след приемане на въпросния закон (в което едва ли някой се съмнява) всички по-големи сделки трябва да се гледат под лупа. Всъщност става дума за създаването на информационен масив, в който да се обобщят всички транзакции над 30 000 лв.платени в брой. - За плащанията по банков път, които надхвърлят посочената сума, засега няма да се събират данни, тъй като Бюрото за финансово разузнаване нямало достатъчно компютри (но пък може да се намери спонсор). Засега обаче потърпевшите могат да въздъхнат облекчено. Но банките, застрахователите и останалите институции, изброени в закона (към тях вече се прибавят и адвокатите, и брокерите на недвижими имоти) ще са длъжни да сигнализират за всяка съмнителна операция. Олелията (в случая) се вдигна, защото бяха засегнати адвокатите, които отлично знаят правата си. Вярно е, че Васил Киров побърза да успокои публиката с думите, че събраните данни за сделките над 30 000 лв. няма да се дават на никого (дори на данъчните). А агенцията и служителите й ще предоставят събраната информация само на инстанциите, изрично упоменати в закона. Само че инициативите за трупане на данни вече твърде много зачестиха и това едва ли е случайно съвпадение. А ако към тях се добави и Законът за мерките срещу финансиране на тероризма, обсъждан от известно време в парламента, картинката съвсем ще се изясни. Акцентът в нея (в картинката) също - икономическата информация.Тази мания за трупане на данни би трябвало да е достатъчно основание да се събудят страховете от близкото минало. Въпреки че подобни опасения изглеждат малко параноични. Какво толкова се е случило? Няколко ведомства имат правото да събират сведения за гражданите и фирмите, но те са им необходими, за да си вършат работата. По закон тези данни са служебна тайна и не може да се предоставят току-така на други органи. Дори министърът на финансите например няма достъп до данъчните досиета на фирмите (кой знае защо обаче неговият колега от МВР има!?). Освен това съществува цял Закон за защита на класифицираната информация, който казва как се пази служебна тайна. А пък според Закона за защита на личните данни всеки може да поиска да се заличат събраните сведения за него или да не се разкриват на никого.Дали това е достатъчно успокоение? И двата информационни закона, за които иде реч, на практика още не действат.(Държавната комисия по сигурността на информацията например все още не е сформирана).Но дори и при бегъл прочит тромавите им текстове само засилват скептицизма.Законът за личните данни съдържа толкова пожелателни разпоредби, че човек трудно проумява какво точно ще се промени с него. Част от текстовете му очевидно не могат да се приложат, без чиновникът да се препъне в някоя и друга предписана норма. Например, ако се спазва разпоредбата, забраняваща да се предоставят лични данни на трети лица без съгласие на гражданина, за който се отнасят Бюрото за финансово разузнаване трябва да се разпусне В Закона за защита на класифицираната информация пък надълго и нашироко се разказва през какви проверки трябва да минат чиновниците, които боравят с данни, съставляващи държавна тайна. Но тези проверки целят да опазят държавната тайна и не се изискват за работещите с информация, определена като служебна тайна, макар точно тя да е по-интересната в случая. Служебна тайна е информацията, съхранявана от чиновници, чието неправомерно разпространение би могло да увреди нечий интерес. Кои документи попадат в тази категория и подлежат на маркиране с гриф За служебно ползване се определя в специалните закони. Например в Данъчния процесуален кодекс пише, че служебна тайна са досиетата на фирмите, както и търговските им договори (виж пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби). Тази информация е секретна две години - така пише в чл. 34 от Закона за защита на класифицираната информация, докато в Данъчния кодекс няма нищо по въпроса. Следователно излиза, че като изминат две години, всеки може да поиска данъчния ревизионен акт на някоя фирма. А и през защитения двегодишен период не са предвидени достатъчно гаранции срещу прекалена комуникативност на чиновниците (освен че трябва да минават на психопреглед на всеки две години). Накратко - създаването на регистри и маркирането на документите може да е голяма драма за някой чиновник, но едва ли ще предизвика съчувствие сред онези, които биха били потърпевши от неговите действия. Проблемът е, че е трудно да се проследи какви информационни потоци циркулират по етажите на властта. А още по-трудно е да се докаже кой, кога и за кого изнася папки. Спомнете си например какво стана с проверката за изнесената стенограма от едно закрито правителствено заседание? Не е за вярване и друго - че шефът на някое ведомство, което няма право да дава данни никому, би отказал информация на министъра, от когото зависи назначението му. Не приличат ли тогава забраните и глобите за злоупотреба с търговски или други тайни на нещо като бостанско плашило. Пък и за толкова години досега не се е случило някой да е санкциониран за издаване на чужди тайни. А едва ли най-ценното качество на чиновниците е тяхното мълчание.

Facebook logo
Бъдете с нас и във