Банкеръ Weekly

Съдби

ЗАКОНЪТ НА ДЖУНГЛАТА

До 18 ноември 1961 г. малцина знаели за съществуването на асматите - малко племе, живеещо на южното крайбрежие на Нова Гвинея. Тъкмо на тази дата в блатистите джунгли изчезнал безследно Майкъл Рокфелер, син на губернатора на щата Ню Йорк Нелсън Рокфелер и наследник на най-голямата финансова империя в света. Експедицията, оглавявана от Рокфелер, се озовала по тези места, за да събира етнографски материал за Нюйоркския музей на първобитното изкуство, сред чиито основатели бил самият Майкъл. За причините за тайнственото изчезване е изговорено много. Значително по-малко обаче са истинските опити да се извърши разследване на загадъчното произшествие непосредствено в Нова Гвинея. Четиридесет и три години по-късно този труднодостъпен район на планетата беше посетен от изследователска експедиция, водена от известния пътешественик Олег Алиев. Руснаците прекараха няколко седмици в селото на асматите, опитвайки се да възпроизведат последните дни от живота на Рокфелер.Районът, в който живеят асматите, е пълен с опасности. По-голямата част от тази територия са блата. Те се образуват от устията на реките, които се вливат в Арафурско море и като мощните пипала на октопод изсмукват земята изпод храстите и дървета, за да я върнат обратно по време на приливите. Гигантската низина е обрасла с гъсти непроходими мангрови джунгли.Когато руските пътешественици преодолели трудния път през джунглата, били възнаградени със скромна вечеря с католическия епископ Алфонсо Совада в мъничкия мисионерски център на градчето Агатс. Епископът се оказал твърде приятен и гостоприемен възрастен човек с неочаквано чувство за хумор. На трапезата той разказал със смях, че пристигнал по тези места, за да спаси душата си, а се оказало, че през цялото време трябва да мисли как да спаси тялото си. Когато станало дума за Майкъл Рокфелер, епископът престанал да се усмихва и казал сериозно: Ще чуете много различни дивашки истории, но лично аз смятам, че той или се е удавил, или е бил изяден от крокодилите.Последното плаванеКатамаранът с четиримата пътници пътувал от градчето Агатс до селцето Атси. Двама от пътешествениците били бели - 23 годишният Майкъл Рокфелер и неговият спътник холандецът Рене Васинг. Другите двама - Лео и Симон, били местни жители, наети за водачи. Около два месеца изследователите обикаляли близките села и разменяли железни брадви, тютюн и въдици за риболов срещу редки изделия от дърво, характерни за асматската култура. Морето било неспокойно, но пътешествениците все пак удържали катамарана. Скоро обаче вълнението се засилило. Моторът на лодката се оказал твърде слаб и съдът навлизал все по-навътре в открито море. С всяка минута люлеенето ставало все по-опасно. Неочаквано мощна вълна ударила силно носа и борда на лодката, заливайки катамарана. Моторът заглъхнал. Съдът започнал да потъва, а вълните всеки момент заплашвали да го преобърнат. До брега оставали малко повече от три километра, които гъмжели от акули. Майкъл и Рение не бързали да напуснат катамарана, защото на него се намирали всичките им хранителни запаси, стоките, предназначени за обмяна с местните жители, и киноапаратура. Двамата решили да изпратят Лео и Симон за помощ. Никой не хранел големи надежди. Дори Симон и Лео да успеели да се доберат до брега, те рискували да се натъкнат на асматите, които били враждебно настроени. На Майкъл и Рене не им оставало друго освен да чакат. Когато започнало да се развиделява, брегът все още се виждал. Тогава Рокфелер решил да стигне до сушата с плуване като последен шанс за спасение. Майкъл плувал отлично. Рене пък бил лош плувец, така че възразил решително срещу този план. Това си е чисто безумие - казал той на Майкъл, а след това го повторил и пред следствената комисия. - Течението край брега може да е толкова силно, че да не успееш да излезеш, дори ако си на някакви си десетина метра от сушата. Но аргументите му не убедили Майкъл и той скочил във водата. Последните думи, които Рене чул от него, били: Мисля, че ще успея. Скоро Майкъл изчезнал от погледа му. Привечер бедстващият катамаран бил открит от самолет на холандските военноморски сили. Първите думи на Рене към спасителите му били: Намерихте ли Майкъл?. Но приятелят му бил изчезнал безследно. Не минало и денонощие и бащата Нелсън Рокфелер излетял с реактивен самолет за островите Нова Гвинея. Австралийците изпратили хеликоптери за издирване. В търсенето се включили патрулни лодки, моторни катери на мисионерите и аборигенски пироги, но то не дало никакви резултати. Десет дни по-късно, след като не открил следи от сина си, Нелсън Рокфелер се върнал в Ню Йорк.Провокатор сред аборигените Това не била първата експедиция на Майкъл Рокфелер в районите, населявани от аборигените на Океания. При предишните си пътувания Майкъл доказал, че умее да се справя с трудностите и да запазва самообладание в опасни ситуации. Освен това, както отбелязал и Рене Васинг, той се отличавал с необикновена подвижност и често форсирал събитията в ущърб на работата. Било рисковано такъв човек да пътешества сам, особено когато съдбата му зависи от волята на местните племена. В началото на същата 1961 г. Рокфелер участвал в експедицията на харвардския музей Пийбоди до долината Бали, където имало слабо изучени племена. След това пътуване тамошните мисионери се обърнали с жалба към холандската администрация. Оказало се, че членовете на експедицията на Рокфелер насъсквали местните племена едно срещу друго, за да заснемат стълкновенията между тях. За разследване на случая била изпратена парламентарна комисия, която стигнала до заключението, че е неразумно тази експедиция да бъде допускана до вътрешността на страната. Оказало се, че само два месеца след пребиваването й около бившия лагер на изследователите - селото Курулу - започнали междуплеменни сблъсъци. Имало убити и ранени. Групата на Олег Алиев успяла да види в местните архиви документи, в които холандски чиновник от град Марауке написал, че присъствието на Майкъл Рокфелер по тези места до голяма степен е допринесло за съживяването на лова на черепи. Представители на различни села идвали при губернатора с молба да им разреши ловуването на хора. Майкъл Рокфелер им предлагал нечувано възнаграждение - цели десет стоманени брадви! - за една глава. За булка по тези места дават само една брадва. Възможно е местните жители да са решили, че воините, които имат щастието да се сдобият с главата на самия Майкъл Рокфелер и да украсят с нея дома на вожда, ще придобият изключително сила и ще сразят всичките си врагове. Майкъл бил толкова непредпазлив, че съобщил на асматите името си. Те познавали добре Майк, а по тези места това било твърде опасно. Според вярванията на асматите, отрязаната глава има магическа сила само в случай, че се знае името на убития човек. Наследникът на клана Рокфелер посетил не по-малко от 500 села и далеч невинаги проявявал достатъчно такт и разбиране. Веднъж Майкъл и негов приятел попаднали в селото Остжанеп, където няколко години по-рано холандски патрул открил огън по местните жители. Така че те вече имали сметки за уреждане с белите хора. Остжанеп е разположено недалеч от брега, който според предположенията Майкъл би могъл да достигне в злополучния 18 ноември 1961 година. Според свидетелствата на Ян Смит, холандски мисионер, убит по-късно от индонезийците, той бил последният човек, който имал контакт с Майкъл Рокфелер. Мисията му се намирала по-близо до Остжанеп от другите и той видял островитяни, които носели дрехите на Рокфелер и му показвали кости, които уж принадлежали на младия американец. Впрочем не е изключено дрехите да са оставени от Рокфелер при предишното му посещение в Остжанеп. Колкото до костите, установяването на принадлежността им далеч не е лесна работа.През март 1962 г., четири месеца след началото на издирването на Рокфелер, друг холандски мисионер - Вилем Хекман, категорично твърдял, че Майкъл е бил убит от воини от Остжанеп, които го заловили веднага щом се добрал до брега. Хекман съобщил, че жителите на селото му разказали за случилото се и добавили, че черепът му вече се намира при тях. Отзвуци за трагичната съдба на Рокфелер се чували ту тук, ту там. През 1964 г. бежанци от земите на асматите се добрали до търговския и административен център Дару в Австралийско Папуа. Около 30 човека твърдели, че според асматите Майкъл Рокфелер е бил убит от воини от Остжанеп, а след това сварен и изяден. Черепът на Майкъл Рокфелер очевидно донесъл на селото т. нар. велика мана. Впрочем през 1969 г. други трима бегълци разказвали, че Майкъл Рокфелер бил намерен от воините на друго село - Омандесеп, които ловували крокодили в блатата. Той бил много изтощен и отнесен в селото, където уж умрял. Не е трудно човек да се досети, че съблазънта да вземат главата му като трофей е била доста голяма. Очевидно те не се решили да оставят черепа му в селото и го скрили на тайно място в блатата. Ловът продължава...Епископ Алфонсо Совада предоставил на руската експедиция следния документ от архива на мисията: През април 1958 г. правителствен патрул, преследващ ловци на глави, убил няколко от вождовете на Остжанеп. Възможно е тъкмо това да е довело до смъртта на Майкъл Рокфелер три години по-късно.Защо въпреки наказателните мерки на властите в Папуа ловът на глави, чиято жертва по всяка вероятност би могъл да стане и Майкъл Рокфелер, упорито продължава? Мбисин е асмат от Сапого, едно от най-северните села, посетени от Рокфелер и Васинг, и изглежда около 40-годишен. Той се е преселил в планините и сега живее в патрулния пункт Вамена. Тъкмо там руските изследователи имали възможност да беседват с него с помощта на преводачи. - Когато излязох от юношеската възраст и се почувствах възрастен, моите наставници решиха, че е време да издържа изпитание, казва Мбисин. - Как почувства това?- Чувствах, че е време да имам жена. За това е нужен човешки череп, иначе няма да може да се изпълни церемонията, свързана с лова на глави. Тръгнах заедно с единайсет воини. Цяла нощ плувахме по реката, а когато се зазори, се скрихме в тръстиката. Знаехме, че наблизо се намира селото Ти. Тъкмо от там смятахме да се снабдим с глава. Когато слънцето се издигна в небето, се появиха трима млади мъже. Те влачеха със себе си дълъг дървен ствол, с който смятаха да преминат над блатото. И тримата бяха толкова погълнати от заниманието си, че не виждаха нищо друго край себе си. - Значи, бяхте 12 човека срещу трима!- Да, но ние не знаехме дали наблизо няма още воини.- Но с тримата се справихте лесно?- Прокраднахме се съвсем наблизо, изскочихме от убежището и заудряхме най-близко стоящия мъж с клони по главата. Същевременно отрязахме всички пътища за измъкване на останалите и им извикахме, че няма да ги докоснем, ако ни кажат името на убития си другар. Наричат го Бонту! - завикаха в отговор те. - О, добри хора, позволете ни да избягаме!.- И вие ги пуснахте?- Не, защото биха могли бързо да доведат подкрепление. Убихме ги и отрязахме главата на Бонту. За щастие черепът му не беше повреден. Вкъщи настана голяма радост. Възрастни мъже танцуваха чак до вечерта. А няколко воини разрязаха тялото и го опекоха в голяма глинена пещ. Направихме отвор в черепа и вмъкнахме вътре бамбукова тръбичка, през която шаманът изсмука мозъка. Заляхме ноздрите и очните кухини със смола и накрая украсихме черепа с пера. Тогава настъпи моментът, който очаквах от толкова време. Всички млади момичета от селото се наредиха в дълга върволица. Аз вървях покрай тях, докато накрая не си избрах невеста. Шаманът сложи черепа до краката й, а аз застанах до него и казах: Това е Бонту. Той дойде от Ти и ще остане тук за вечни времена, а ти ще бъдеш моя жена, докато живея на Земята.- Асматите продължават ли да ловуват за глави?- Моят народ се занимава с това, откакто свят светува. Ние и сега смятаме, че един мъж не е достоен да има потомство, без да премине през тази церемония. Възможно е обаче моите съплеменници да ловуват там, където още не е стъпвал кракът на бял човек.

Facebook logo
Бъдете с нас и във