Банкеръ Weekly

Съдби

Владо Даверов: ЖИВЕЕМ В ДОСТА МЪТНО НАСТОЯЩЕ И В ОЩЕ ПО-МЪТНО БЪДЕЩЕ

Владо Даверов е роден през 1948 г. в Плевен. Завършва немска гимназия и немска филология. Работил е във вестниците Народна младеж, Студентска трибуна, Демокрация, както и 10 години в Киноцентъра - от организатор до редактор-драматург. Вече трета година е ръководител на Центъра за производство на телевизионни филми (ЦПТФ) към БНТ и директор на телевизионния фестивал за игрални и документални филми Златната ракла. Написал е 14 книги, повечето от които са и филмирани. Сред най-известните са: Игра на папагали, Кенеди, Възторжен мир, Ангели небесни. Но като че ли и до днес знакови за автора си остават романът Вчера и едноименният филм също по сценарий на Даверов.Г-н Даверов, днес по-добре ли сте от вчера?- Днес съм по-добре от... утре. Нещата вървят назад, а не напред. Живеем в доста мътно настояще и в още по-мътно бъдеще. Напоследък обикалям доста по света и виждам, че много важни неща не са свързани пряко с парите, както ние си въобразяваме. Мнозина смятат, че ако имаме пари, всичко щяло да се оправи. Да, ама не. Берлин например е чист град не защото общинските власти разполагат с много пари, а защото германците искат да си държат чиста къщата и се чувстват отговорни за това. Много голяма част от успехите на държавите, към които сме се запътили, са в мотивацията на техните граждани. Там изпълняват служебните си задължения, като дават всичко от себе си. Има сигурност в системата, в управлението. Хората не живеят с грижата какво ще стане утре с тях. Срам ме е да го казвам, но е много глупаво и ориенталско професионалисти от висока класа и от средния кадър у нас да треперят за местата си, вместо да си гледат съвестно работата, само защото се е сменила конюнктурата и наши пришли. Всеки, който влезе във властта, слага своите хора. А това е абсолютно демотивиращ момент в развитието на държавата. Връзката между минало, настояще и бъдеще, която е задължителна за една съвременна демокрация, изчезва. Другаде всички усилия са насочени към градеж и когато се стигне донякъде, следващият не го срутва, ами продължава и усъвършенства изграденото, но това са чужди неща за прословутия български манталитет. В нашата страна завистта и омразата са повсеместни - от силозите, в които са ни натъпкали да живеем и си надничаме в паничките, до най-високите нива. Когато съм в добро настроение, се забавлявам от сърце, но има моменти, в които необяснимата и достигаща до олимпийски размери злоба и завист ме побърква. И кои настроения преобладават?- Аз съм оптимист, но песимистично настроен, въпреки очевидното противоречие в думите, пък и в делата ми понякога. Но мисля, че трябва да се върви към добро, че трябва да вярваме в силите си. Аз съм от тези, които не се предават лесно. Не казвам, че това прави живота ми по-комфортен, но така му намирам смисъла.Водите ли много битки?- Битките са много, но генералната, която всички по някакъв начин водим, е за демократизиране на обществото и за изграждане на една нова държава. В тази битка не се налага да откриваме топлата вода, а да пренесем работещите неща, доказаните, проспериращи неща. Не може да има демокрация без просперитет. Това, според мен, трябва да е голямата битка на всеки българин, който обича страната си. Колкото до личните битки, те са повече - все още не съм написал най-добрия си роман, най-добрия си сценарий... Не съм довършил работата си по възстановяването на българското телевизионно кино... А децата ви? Воювате ли и с тях?- Чат-пат, да. Те са и най-голяма грижа. Имам четири деца - две момчета и две момичета. Мисля, че са добри и че се разбираме. Дори и по политически въпроси споровете ни са в шеговита форма. Големият ми син завърши кинорежисура в НАТФИЗ и отива войник. Голямата дъщеря е трети курс икономика, започна да работи като организатор в киното и засега там много й харесва. Другият ми син е в Балканския колеж - трети курс, добро момче, ама и той ходи по дискотеки. След трагедията в Индиго се принудих да му подаря мобилен телефон, за да знаем поне къде е... Най-малкото ми дете е в 7-и клас и ще кандидатства някъде... Като имаш толкова много деца, живееш с всяко едно поотделно - всяко иска своята си част от живота. Как рефлектираха промените върху вас?- Нищо не ни пропусна. Съпругата ми фалира няколко пъти в опитите си да развива един или друг бизнес. Тотално се разорихме. Продадохме всичко, което имахме. Тя се разболя. Сега пак работи по специалността си - вътрешна архитектура. Капитализмът не е най-идеалният строй, макар че има и много хубави страни... Като семейство обаче продължаваме да смятаме, че това е пътят. Опарихме се от бизнесначинанията си, но вината си е наша - малшанс, непознаване на материята, а и неподготвени наджапали в новото време след Десети ноември... Известно е, че нашите комунисти бяха от най-калпавите и не развиха никакви пазари тук, както беше в Чехия, в Югославия, в Унгария... Не знам колко сме се научили вече, но аз не се притеснявам от това, че живея бедно. Всъщност - като всички останали. Важното за мен е да имаме възможности да си вършим работата и да получаваме удовлетворение от това. Може и да изгладуваш един ден, да не си купиш дрехата, която искаш, да не говорим за колата - отдавна съм се отказал да я сменям или да купувам апартаменти... Само да не ми отнемат удовлетворението от работата.Неотдавна журналист от Си Ен Ен твърдеше, че тук нищо не се е случило, че няма драма, че тук е Дисниленд...- Значи не познава България. Драма в обществото не само че имаше, но тя е перманентна, ще продължава вечно. Защото просто е част от националния ни характер. Основното, с което българинът все още не може да се примири, е, че всички митологеми, набивани в главата му толкова години, че е много работлив, гостоприемен, толерантен и честен, са абсолютно неверни. Той се гледа сега и казва, това не съм аз. Да, ама си ти. Спомняте си истерията срещу филма Дунав-мост. Не се харесваме, ама на този етап това сме ние. Ето я основната драма. Според Конфуций не се променят само най-умният и най-глупавият...- Точно така си е. Всички ние вече сме в тия две граници и човек трябва да се стреми да се развива към най-умния, а не обратното. Предадеш ли се, разболееш ли се, пропиеш ли се, веднага падаш надолу. Между тези две граници обаче винаги има някакво брауново движение - нагоре-надолу. От теб самия зависи къде ще си и много рядко от конюнктурата. Как гледате на политическата обвързаност на интелигентния човек?- Недопустимо е да вярваш в нещо, без да мислиш. А човекът на духа преди всичко мисли с главата си, за готови формули и дума не може да става. Той има своя мярка за всичко и си прави свои изводи. Интелигентният човек например не може да вярва на обещания, не може да вярва на приказки, на магии... Това, което много ме тревожи, е, че маса хора се водят просто от емоциите си. Кабелните телевизии рекламират екстрасенси, магьосници, които лекуват от екрана, без да те познават. Мнозина се обаждат и дори казват, че са им помогнали. Наивност, която е в основата на необяснимите лашкания нагоре-надолу. Щяла България да се оправи за 800 дни... Същите тези, които вярват, че ще бъдат излекувани по телевизията, като си дадат рождената дата, пуснаха бюлетината, която им обеща, че всичко в България ще се оправи... Никой от тях не разчита на себе си. Никой не си казва: днес нищо не свърших. Никой не пресмята колко пари е спечелил и колко пари е профукал. Един държавен чиновник, като се прибере вкъщи, трябва да си направи сметка колко полезен труд е дал, колко пари на държавата е похарчил и когато този баланс излезе положителен, тогава държавата ще тръгне напред.Само че балансът засега показва предимно некомпетентност.- Според мен, пропорционално на работата, която свърши, правителството на Иван Костов допусна малко грешки. Дискредитирането на управлението на СДС дойде от средния ешелон, от провинцията. А и когато се прави такава мащабна приватизация, не можеше да мине без грешки. Не казвам, че не е имало корупция, но пък се оказа, че харизмата не е продуктивна, не проповядва труд, не проповядва самодисциплина, само обещава...Телевизионното филмово производство също все още предимно обещава...- Имаме и успехи, и международни награди, но никой не пише за хубавите неща. Преди две години и половина почнах от нула. Много ми е скъпо всяко нещо, което сме направили. Когато бе създаден Центърът за производство на телевизионни филми, се нанесохме в една стая, с едно бюро и един вътрешен телефон, а сега разполагаме с най-модерната дигитална камера, с най-качествената за страната постпродукционна база, както и с прекрасен филмов павилион. Произведохме 120 часа телевизионно кино и създадохме 500, макар и временни работни места. Именно при нас дебютират младите, току-що завършили образованието си оператори, режисьори и актьори. Парите и при нас не стигат, получаваме точно 4 милиона лева за филмопроизводство. Това ни е чергата, върху нея се простираме. Важното е, че замириса на кино.Пишете ли днес, работите ли върху нова книга?- Пиша нов роман с работното заглавие Животът на другите. Всеки божи ден - по две машинописни страници. Пиша трудно, на другия ден коригирам текста. Капка по капка. Казват, че трябва да се мъчи писателят, за да не се мъчи читателят, но за мен писането е удоволствие. Огромно удоволствие. Нищо не правя наполовина.

Facebook logo
Бъдете с нас и във