Банкеръ Weekly

Съдби

ВЕЧЕ ВСЕКИ МОЖЕ ДА Е ТРЕНЬОР В БЪЛГАРИЯ

Да си треньор у нас не звучи гордо. Особено през последното десетилетие. Разбита бе цялата ни система в спорта и треньорите се озоваха в ситуация на пълна мизерия и пълна зависимост от самозвани президенти на клубове и федерации. Без лично достойнство, авторитет и възможности за израстване в професията.


Колко от нашенските наставници на големите ни спортни звезди успяха да спечелят и 10% от славата и парите, които те спечелиха? И колко от тях попаднаха под сатъра при първите колизии и неблагополучия?


Като изключим няколко футболни клуба, в т.нар. Висша лига, треньорите в България са и домакини, и масажисти, и лекари, и мениджъри, и сами търсят парите за подготовката на своите състезатели. В същото време (пак като изключим футбола) средната им заплата е 150 лева. И наистина трябва да си луд да не отидеш в чужбина, ако имаш тази възможност. Много наши елитни специалисти по волейбол и хандбал прекараха години в Кувейт и Египет. В Малайзия си пропиля два-три сезона и един от най-добрите ни баскетболни треньори Иван Лепичев. А като се върна, бе гонен от клуб в клуб и остана задълго безработен. Други заседнаха в Люксембург, трети в мазетата на различни западни шампионати. Сегашният наставник на мъжкия ни национален отбор по волейбол Христо Илиев водеше до миналата година третодивизионен тим във Франция. Третодивизионни отбори в Бундеслигата ръководят днес дори Георги Василев и Христо Бонев. Но като че ли и двамата са по-добре от безработните Димитър Пенев и Стоян Коцев. Затова пък Херо, за когото казват, че някога играл футбол, работи. Късмет!


На олимпиадата в Сидни се представихме изненадващо добре. Но кой сега ще изведе новите олимпийци и откъде? Говори се за треньорски школи, за модерни програми за работа с подрастващите, за семинари, квалификация и лицензиране на специалисти... После всичко опира до парите и ентусиазмът се изпарява. Има на хартия някакъв Статут на треньора, създаден сякаш никой да не го зачита. А и да го зачете, какво от това?


Малцина са треньорите, които при днешното си дередже мислят за квалификацията си. И нищо чудно. Иван Абаджиев с качеството на тренировъчния процес ли да се занимава, или да се бори с интригите около себе си? При положение че дори няма официален договор с федерацията по щанги. Нешка Робева вече не можела да прави шампионки. Ами къде са новите треньорки тогава, които могат?


Приятно изключение в нашенската практика е Димитър Соколов, бивш наставник на Велбъжд (Кн), който бе на специализация в Байерн (Мюнхен). Соколов успя да се запознае детайлно с работата на треньорите там, с подготовката в уникалната детско-юношеска школа към този отбор - машина за победи. Но пък ще му даде ли някой да приложи наученото в България? Едва ли. У нас започнаха поголовно да се назначават треньори без ценз. И никой не се вълнува. Като взимаш някого за три-шест месеца - цензът няма никакво значение. По-лесно можеш да го изриташ, а е и по-евтино. Защо да купуваш специалист като Енрико Катуци или Люпко Петрович, като преди време Петър Михтарски хем водеше Пирин, хем играеше в него? Защо да плащаш на румънеца Стойкица, след като и Ферарио Спасов може да кове стратегията на Ловеч? На всичко отгоре три пъти го гониха, а той, човекът, винаги се връща при своите. Кой би издържал на подобна подигравка? Без съмнение наш човек - патриот.


Треньорът на баскетболния отбор на Левски Тити Папазов също бе взет без опит като наставник. Подобно е положението в тениса. До неотдавна националите се ръководеха от Стефан Цветков (бивш състезател, без да е бил и ден треньор). След провала за купа Дейвис той бе сменен с друг тенисист - Марк Марков - пак без необходимата треньорска практика. Опитите продължават.

Facebook logo
Бъдете с нас и във